Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (4)

4.

Итън се прокрадваше тихичко, но тя бе будна и го усети как се измъква от леглото.

Изчака няколко секунди, колкото да се увери, че не отива до банята. Човек можеше да има и съвсем основателна причина да посети това място посред нощ, напомни си тя. Нямаше да се паникьосва, освен ако не започне да се облича.

Отвори очи и се загледа в него, докато той прекосяваше малката спалня и отиде до дрешника. Отвори вратата, бръкна вътре и извади чифт панталони.

— Знаеш ли, би могъл да си изкарваш хляба като среднощен обирджия. — Тя седна в леглото и обви ръце около коленете си. — Много те бива да се измъкваш потайно от спалнята на една жена.

Той замръзна за миг, после си обу панталоните.

— Извинявай. Не исках да те будя.

— Да, виждам.

— Зоуи…

— Ще ми кажеш ли какво става, Итън?

— Не можах да заспя. — Той нахлузи чиста черна тениска през главата си. — Реших, че сигурно няма да ти е приятно да крача напред-назад из всекидневната ти до зори, затова смятах да се поразходя навън.

— Да се разходиш навън?

— Да.

— Посред нощ?

— Мисля, че малко чист въздух ще ми се отрази добре.

— Глупости! — Тя отметна завивките и скочи на крака. — Каниш се да ме напуснеш, нали?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Напускаш ме посред нощ. — Късно осъзна, че размахва ръце. Мразеше да прави така. Вместо това ги кръстоса здраво пред гърдите си, сякаш за да задържи вътре болката и гнева си. — Не мога да повярвам. Очаквах нещо по-добро от теб, Итън Труакс.

— Нека да си изясним нещо. — Той закопча панталоните си с бързо, пестеливо движение. — Нямах намерение да те напускам. Излизах на разходка. Има голяма разлика.

— Изобщо не ти вярвам. Държиш се странно през последните няколко седмици и мисля, че е така, защото си променил решението си относно брака ни. — Сълзи пареха в очите й. — Променил си мнението си и нямаш куража да ми го кажеш, нали?

— Не е вярно.

— Не искаш да си женен. Така ли? Предпочиташ да имаме връзка. Да си свободен да си тръгнеш, когато ти доскучае. Признай си!

— По дяволите, престани да говориш от мое име! — С две големи крачки той прекоси разстоянието помежду им и я хвана за ръце. — Не търся начин да се измъкна от този брак.

— Наистина ли?

— Да.

Тя вдигна брадичка.

— Тогава защо се държиш като човек, който се оглежда за най-близкия изход?

— Не искам да се махам — грубо каза той. — Но може би е по-добре да се преместя за известно време в „Найтуиндс“.

— Знаех си.

— Не, нищо не разбираш. Само си мислиш, че е така. Това няма нищо общо с брака ни.

— Лъжеш. Не знам какво става, но каквато и да е причината, се отразява зле на връзката ни.

— Зоуи, не съм много добра компания точно сега.

Тя пусна скръстените си ръце и ги сложи на раменете му.

— Ние не просто излизаме заедно — женени сме, забрави ли? Това означава, че не е нужно да се тревожиш дали си добра компания или не.

— Така ли? — Звучеше мрачно развеселен. — Моят опит не е такъв, а аз имам доста голям.

— Няма да се занимаваме с миналия ти брачен опит. Всичко е било извратено.

— Извратено, а? Пък аз се чудех какво не било наред.

— Ти се примиряваш с моите кошмари. — Тя леко го разтърси, без да го помръдне и сантиметър. — Аз те понасям, когато не си идеалната компания. Така стават нещата.

— Зоуи…

— Кажи ми какво става с теб. Знам, че нещо не е наред. Говори с мен, Труакс!

Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— Просто ставам малко неспокоен по това време на годината — това е.

— Какво има? Заради времето ли е? — Не изглеждаше много вероятно. Вярно, че бе ноември, но се намираха в Аризона. През изминалите няколко седмици времето бе направо идеално. — Да не би да е заради по-кратките дни? Да не би да страдаш от така наречения „синдром на слънчевата светлина“?

— Не. Не е заради времето или по-кратките часове дневна светлина. — Той я погледна на лунната светлина. — Нещо ми се случва през ноември последните няколко години. Това е месецът, в който Дрю бе отвлечен и убит.

— Годишнината от смъртта на брат ти. — Изведнъж тя разбра. Облекчението й се смеси с надигаща се вълна на съчувствие. Втурна се към него и обви ръце около врата му. — Разбира се. Трябваше да се досетя. Аз самата изпаднах в някаква депресия през август. Не можех да си обясня причината, докато не си спомних, че наближава датата, когато умря Престън.

Убийството на съпруга й бе довело до поредица от опустошителни събития, включително и принудителното й задържане в психиатричната клиника „Кендъл Лейк Менър“. Август винаги щеше да й навява лоши спомени. Ноември вероятно бе също толкова ужасен за Итън.

Той я прегърна здраво.

— Бони и момчетата преживяват същото всяка година.

Тя си припомни вечерите, които бяха споделили със снаха му и племенниците му през изминалите седмици. Осъзна, че атмосферата определено е била напрегната.

— Бони ми се стори необичайно мълчалива в началото на месеца. А и забелязах, че Джеф и Тео са по-раздразнителни от нормалното — съгласи се тя.

— Бони и Тео го понесоха сравнително добре тази година, но Джеф все още се измъчва. — Той разтри гърба й с ръка. — Май същото важи и за мен.

— Кога свършва тежкият период за теб?

— В края на месеца. — Той се поколеба за миг, после добави: — Веднага след датата, когато стана инцидентът с яхтата на Саймън Уендоувър. Той почина две години след Дрю почти по същото време.

— Разбирам.

Знаеше, че Саймън Уендоувър е човекът, отговорен за убийството на Дрю Труакс. Итън го бе издирил и бе събрал доказателства срещу него. Но накрая колелото на правосъдието не само се бе задвижило много бавно, а и не бе стигнало доникъде. Уендоувър бе излязъл от съдебната зала като свободен човек.

Но не се бе наслаждавал дълго на свободата си. Месец след края на делото бе загинал при инцидент с яхтата си.

Стоеше с Итън под лунната светлина и го прегръщаше, докато не усети как част от напрежението му се изпарява. После го хвана за ръка.

— Хайде. — Поведе го навън от спалнята. — Да идем в кухнята и ще ти приготвя малко топло мляко.

— Така правя аз след някой от кошмарите ти.

— Върши работа, нали?

— Мисля, че по-добре ще ми се отрази нещо малко по-силно.

Тя се усмихна.

— Както кажеш.

Той я последва в кухнята. Тя извади брендито от шкафа и наля малко в една чаша. Поседяха заедно, докато той го изпи.

Когато чашата му бе празна, двамата се върнаха в тъмната спалня. Итън за втори път тази вечер се съблече.

Зоуи се прозя и се пъхна в омачканите чаршафи.

— Ако не можеш да заспиш, иди във всекидневната и чети нещо или пък прави каквото искаш. Но ми обещай, че няма да се измъкнеш на среднощна разходка сам.

— Добре — съгласи се той.

Легна до нея и я прегърна, намествайки я в извивката на тялото си. Тя го усети как се успокоява. След малко заспа.

Тя обаче — не. Вместо това лежеше будна и си мислеше за онова, което Итън бе казал. Бе почти сигурна, че казаното е истина, макар и не цялата. Не я бе излъгал. Знаеше как звучи една лъжа. Тя самата бе изричала немалко неистини в месеците след бягството й от „Кендъл Лейк Менър“, когато трябваше да живее под фалшива самоличност.

Не, Итън не я бе излъгал тази нощ. Но и не й бе казал цялата истина. Чудеше се какво ли е премълчал и защо е сметнал, че не трябва да го споделя.