Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (41)

42.

— Ти никога не ме забеляза в „Кендъл Лейк“, нали? — каза Робин. — Никой не ме забелязваше. Не и след първите няколко месеца. Престанах да се опитвам да им обясня, че не съм луда. Просто се затворих в себе си и се стремях да остана невидима. И след известно време всички престанаха да ми обръщат внимание. Освен доктор Макалистър, разбира се.

— Само така човек можеше да оцелее в „Кендъл Лейк“, нали? — тихо се обади Зоуи. — Като си държи устата затворена и не създава проблеми.

— Три пъти в седмицата ме пускаха да изляза от Отделение X, за да ида до библиотеката на втория етаж. Разминахме се по коридора няколко пъти. Видях, че санитарите те водят в кабинета на доктор Макалистър. Тогава разбрах, че и ти вероятно си по-различна от другите, също като мен.

— Макалистър и върху теб ли правеше експериментите си? — Зоуи бавно успя да седне на пода.

Движението й бе силно затруднено, понеже голяма част от енергията и концентрацията й бяха заети с противопоставяне на лепкавата паяжина. Нишките продължаваха да се носят около сетивата й, заплашваха отново да я погълнат.

— Не мърдай! — Гласът на Робин бе изтънял от паниката.

Пистолетът в ръката й трепереше силно.

Зоуи затаи дъх.

— Спокойно, Робин. Не мърдам. Виждаш ли?

След малко Робин сякаш възвърна част от самообладанието си.

— Стой на мястото си.

— Разкажи ми за опитите на Макалистър.

— Мислех, че тя ме харесва — прошепна Робин. — Единствено тя ми вярваше, когато й казвах, че понякога мога да усещам разни неща в стените.

— Убедила те е, че иска да ти помогне, нали?

— Да.

Зоуи въздъхна.

— Колко време ти трябваше да разбереш, че само е искала да те използва за консултациите си на местопрестъплението?

— Нямах нищо против да й помагам. Исках да й бъда от полза. За известно време всичко бе наред. Харесваше ми тази работа. Радвах се, че помагам на полицията да залавя престъпници, които заслужаваха да бъдат наказани.

— Макар Макалистър да си приписваше всички заслуги и да не правеше нищо, за да те измъкне от Отделение X?

— Тя ми обеща, че когато съм готова, ще ме пусне да изляза от „Кендъл Лейк“.

— Но никога не бе напълно готова, нали? — попита Зоуи. — Добрата доктор Макалистър. Изобщо не е имала намерение да пусне някоя от нас от клиниката. Искала е да ни държи точно там, за да може да продължи опитите си с нас.

Робин примигна няколко пъти. Ръката, с която стискаше пистолета, се разтрепери толкова силно, че Зоуи се уплаши да не натисне спусъка случайно.

— Проблемът беше, че започнах да получавам леки мозъчни смущения — обади се Робин.

— Смущения? Имаш предвид нишките на паяжината ли?

— За какво говориш? — настоя да разбере Робин. — Няма никакви паяжини.

— Има нещо в тази стая. Усещам го като някаква лепкава енергия. Открих го и в офиса на Аркадия, и в библиотеката на изложбената къща.

— Лъжеш. Аз не усещам нищо.

— Вероятно защото каквото и да е то, идва от твоя мозък — каза Зоуи. — Не си ли забелязала, че макар да усещаме емоциите, останали от други хора, не можем да уловим следи от енергията, която самите ние оставяме в дадена стая?

Робин въздъхна.

— Винаги съм се чудела защо е така. Понякога, когато бях сама в стаята си в „Кендъл Лейк“, бях толкова уплашена, толкова гневна. Но след това никога не усещах тези неща в стените.

— Същото е и с мен. Предполагам, че това е някакъв естествен защитен механизъм. — Зоуи поспря. — Разкажи ми за мозъчните си смущения.

— Мога да усетя кога предстои да ми се случи, но после всичко се изкривява и губя съзнание за няколко минути.

— Нещо като припадък ли?

— Да, предполагам. Когато се свестя, отново се чувствам добре, но не помня какво е станало в мрака. Когато за пръв път почнах да ги получавам, си мислех, че това е знак, че психичните ми сили растат. Може би защото работех с доктор Макалистър. Тя често ми даваше разни медикаменти, преди да проведе тестовете си. Казвах си, че сигурно реагирам на тях.

— Тя изпитваше същите медикаменти и върху мен. Мразех усещането, когато ми ги даваше.

— И аз. Но си повтарях, че ако проработят, то ще си струва. После получих два припадъка при два различни сеанса и доктор Макалистър направо побесня.

— Какво стана?

Устните на Робин се разтрепериха.

— Първия път не бе толкова страшно. Поне аз така мислех. Продължи само няколко секунди. Но май съм съборила нещо от бюрото на доктор Макалистър и съм припаднала. Следващия път бе малко по-силно. По-късно ми каза, че докато съм била в мрака, съм счупила една лампа. Наложило се да повика санитарите. Предполагам, че съм я уплашила.

— Браво на теб. Тя си го заслужаваше.

— Тогава реши, че сигурно полудявам. Видях бележките, които бе вписала в досието ми. Заключението й бе, че не съм достатъчно силна умствено, за да контролирам психичните си сили и затова полудявам.

— Защо дойде тук, в Уиспъринг Спрингс? — попита Зоуи.

— Последвах те. Не разбираш ли? Когато избяга от клиниката, аз разбрах, че, за разлика от мен, ти си силна. Исках да мога да контролирам нещата като теб. Нощем, след като ти си замина, лежах будна и се чудех къде си и какво правиш. Когато чух санитарите да разправят, че си мъртва, не им повярвах. Казвах си, че си успяла да изиграеш всички и бях много, много доволна.

— Ти си силна, Робин. Такава си, щом си оцеляла в „Кендъл Лейк“.

— Оцелях, но не можах да спра мозъчните смущения. Станаха още по-зле. Но после двамата с Итън Труакс дойдохте в „Кендъл Лейк“ преди няколко седмици и след това всичко се промени.

— Тогава ли избяга?

— Един ден просто си тръгнах — спокойно обясни Робин. — Никой не се опита да ме спре.

— И си дошла да ме потърсиш?

— Мислех си, че ако те наблюдавам и изучавам, може би ще разбера как успяваш да контролираш психичните си способности, така че да не те унищожат.

— Защо просто не ми каза коя си и защо искаш да се срещнеш с мен? — попита Зоуи.

— Заради смущенията — тъжно отвърна Робин. — Не исках да знаеш, че полудявам. Реших, че ако разбереш това, може да се притесниш, че ще те заразя или нещо такова.

— Защо си ходила в изложбената къща и в офиса на Аркадия?

— На едното място знаех, че си прекарвала известно време с най-добрата си приятелка. Никога не съм имала такава приятелка. Исках да знам какво е усещането да имаш такава връзка с друг човек. А в изложбената къща отидох, защото исках да почувствам влиянието на твоята творческа сила.

— Нямало е никакъв телевизионен техник, нали? — досети се Зоуи. — Затова не можа да ни дадеш добро описание. Изобщо не е съществувал. Искала си просто да се добереш до ключ от апартамента ми, за да влезеш вътре и да попиеш от моята енергия.

— Исках да знам какво е усещането да водиш нормален живот с някой мъж. — Думите й бяха прекъснати от ридание. — Никога не посмях да кажа на някой мъж истината за себе си. Исках само да усетя какво е да си влюбен.

Зоуи погледна към тоалетката.

— Защо взе снимката и чашата?

— Реших, че ако имам твои вещи, може да ми помогнат да се концентрирам. Не съм взела нищо ценно. Не съм крадла. Наистина. Просто един вид ги взех назаем. Не мислех, че ще ти липсват особено.

— Счупила си онзи химикал в офиса на Аркадия. И вазата в библиотеката ми.

— Стана случайно. — Пистолетът отново се разтрепери. — Получих един от моите… припадъци и на двете места. Химикалът и вазата са се счупили по време на мозъчните смущения.

Зоуи виждаше как Робин с всяка изминала секунда ставаше все по-възбудена. Оръжието можеше да гръмне всеки момент.

— Всичко е наред — успокояващо каза тя. — Разбирам те.

— Не, не ме разбираш. — Робин изведнъж се изпълни със странно спокойствие. — Защото си силна. Нямаш никаква представа какво са мозъчните смущения.

— О, имам! Мога да усетя последствията от тях тук, в тази стая. Усетих те веднъж или два пъти и докато бях в „Кендъл Лейк Менър“.

— Дойдох тук, защото исках да те наблюдавам, да се поуча от теб. Но сега виждам, че няма полза. Никога няма да съм силна като теб.

— Като ме убиеш, няма да сложиш край на мозъчните, си смущения.

Робин изглеждаше озадачена от забележката й.

— Разбира се, че няма.

— Робин, остави пистолета. Искам да говоря с теб.

— Прекалено късно е за приказки. Няма нищо, което би могла да кажеш, за да ми помогнеш. Не трябваше да идваш тук днес. Тъкмо бях готова да го направя, когато те чух да влизаш през прозореца ми. Ако не ме бе прекъснала, всичко вече щеше да е свършило.

Тогава Зоуи разбра.

— Робин, чуй ме…

Една сянка леко помръдна в коридора зад Робин. Итън безшумно се вмъкна вътре с пистолет в ръка.

Тя се опита да му даде знак с незабележимо движение на главата. За нейно облекчение той, изглежда, я разбра. Спря наблизо зад Робин.

— Сбогом, Зоуи — промълви Робин. — Надявах се, че някой ден бихме могли да станем приятелки, но сега знам, че е невъзможно. Защо силен човек като теб би искал да се сприятели с някой слаб като мен?

Робин насочи оръжието към себе си и отвори уста.

— Не! — отчаяно каза Зоуи. — Моля те, недей!

— Така е по-добре. Докато все още имах надежда, че мога да се науча да контролирам мозъчните смущения, всичко бе поносимо. Но те стават все по-силни, Зоуи. А аз не мога да понеса мисълта, че ще полудея.

— Разбирам те. Но те моля да не го правиш заради мен. — Бавно стана на крака, борейки се с нишките тъмна енергия. — Моля те, недей!

— Казах ти: няма да те нараня. Никога не съм го искала.

— Ще ме нараниш, ако се самоубиеш. Не можеш да си представиш какво облекчение е за мен да знам, че те има, Робин. Само ми се ще да се бяхме запознали в „Кендъл Лейк“. Обзалагам се, че именно доктор Макалистър се е погрижила никога да не се срещнем. Не е искала да се опознаем, защото й е било по-лесно да ни манипулира, докато всяка от нас е мислела, че е единствена на света.

— Не мога да ти помогна, Зоуи. Аз полудявам.

— Не знаем това със сигурност, Робин.

— Доктор Макалистър каза…

— Тя беше една манипулативна лъжкиня и измамница, която искаше само да ни използва. Направила ли ти е някога истински медицински изследвания?

— Опитваше с много медикаменти.

— Ако са били същите, които даваше и на мен, целта им не е била да ти помогнат. Моля те, не се самоубивай! Защото, ако го направиш, винаги ще се питам дали това чака и мен. Може би някой ден ще ми се иска и аз да пъхна пистолет в устата си.

— Не — напрегнато каза Робин. — Никога не би го направила. Прекалено силна си.

— Никой не е чак толкова силен. Виж, нека да сключим сделка. Позволи на лекарите да видят дали могат да разберат какво причинява мозъчните ти смущения.

— Когато им кажа, че усещам разни неща в стените, ще решат, че съм луда. Ще ме върнат обратно в „Кендъл Лейк“.

— Няма да позволя на никого да те върне обратно в клиниката. Обещавам ти. А колкото до лекарите, няма да им казваме, че имаш психични способности. Само ще им обясниш, че имаш припадъци. Може би онова, което ти се случва, изобщо не е свързано с шестото ти чувство. Дължиш го на себе си да разбереш със сигурност, преди да предприемеш тази крайна стъпка. Дължиш го и на мен, на твоята приятелка.

Неочаквана надежда пламна в очите на Робин.

— Ще дойдеш ли с мен да разговаряме с лекарите?

— Да. Давам ти думата си.

Робин остана на мястото си като замръзнала.

Итън се пресегна и ловко измъкна оръжието от пръстите й. Тя дори не забеляза. Закри лицето си с ръце и се разплака.

Зоуи я притисна до себе си и останаха прегърнати, докато и последната сълза пресъхна.

Когато Робин най-сетне вдигна глава, в очите й имаше примирение и дълбока тъга.

— Когато разберат, че може да съм луда и че съм излязла от „Кендъл Лейк Менър“, господин и госпожа Шипли ще ме уволнят — прошепна тя. — Много ще ми липсва работата ми. Чувствам се така, сякаш съм била родена за домоуправител на „Каса де Оро“.