Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

XXI. ТЪРСЕНЕТО ПРИКЛЮЧВА

101

Тривайз се улови, че изобщо не му вярва. Беше се възстановил от изпитаната малко преди и непосредствено след кацането на Луната странна еуфория — наложена му, както сега подозираше, от този самозван робот.

Продължаваше да се оглежда и въпреки съвършено нормалния си в момента недокоснат ум не можеше да се избави от обхваналото го удивление. Беше заговорил и дори май проведе цял разговор, без да престане да се удивлява, като почти не схващаше какво говори или чува, защото диреше нещо във външността, в поведението и в маниера на общуване на това същество — толкова очебийно човек — нещо, което да издава робота.

Ето защо, помисли съветникът, Блис долови излъчване, което не е нито на човек, нито на робот, а, както бе казал Пелорат, „нещо ново“. Още повече че именно то бе насочило собствените му мисли в друга, навярно по-разбулваща мистерията посока — макар сега също да беше отстъпило нейде в дъното на ума му.

Блис и Фалъм тръгнаха да огледат околността. Идеята беше на Геянката, но на Тривайз му се стори, че между нея и Данил премина бърз като светкавица поглед. Когато Фалъм отказа и настоя да остане със съществото, което упорито наричаше Джемби, една сериозна дума от страна на Данил и повдигането на пръста му бяха достатъчни да я накарат веднага да се подчини. Тривайз и Пелорат останаха.

— Те не са от Фондацията — рече роботът, сякаш това обясняваше всичко. — Едната е геянка, а другата — космонитка.

Съветникът не обели и дума повече, докато мъжът не ги отведе до няколко семпли стола, поставени под едно дърво. След приканващия му жест те се настаниха и когато той също седна — със съвършено човешко движение, — Тривайз попита:

— Наистина ли си робот?

— Наистина, сър — отговори Данил.

Лицето на Пелорат просветля от радост.

— В старите легенди — каза той — се споменава за един робот на име Данил. На него ли си кръстен?

— Аз съм същият този робот — кимна мъжът. — Това не е легенда.

— О, не! — възрази Пелорат. — Ако ти си същият робот, би трябвало да си на хиляди години.

— Двадесет хиляди — тихо потвърди Данил.

Историкът като че се постъписа и хвърли безпомощен поглед към своя приятел, който заяви с ядна нотка в гласа си:

— Ако наистина си робот, аз ти заповядвам да говориш истината.

— Няма нужда да ми се казва да говоря истината, сър. Длъжен съм да го правя. Пред вас, сър, има три възможности. Аз или съм човек, който ви лъже, или съм робот, който е бил програмиран да вярва, че е на двадесет хиляди години, макар всъщност да не е на толкова, или съм робот, който е на двадесет хиляди години. Трябва да решите коя от трите ще изберете.

— Нещата могат да се решат от само себе си при по-продължителен разговор — сухо отбеляза съветникът. — Ако е там въпросът, трудно ми е да повярвам, че това тук е вътрешността на Луната. Нито светлината — при тия думи той вдигна нагоре очи, защото осветлението беше точно като меката разсеяна слънчева светлина, макар на небето да не се виждаше никакво слънце, а и, честно казано, не се забелязваше никакво небе, — нито гравитацията изглеждат правдоподобни. Този свят би трябвало да има повърхностна гравитация, по-малка от 0,2 g.

— Всъщност, сър, естествената гравитация на повърхността би била 0,15 g. Тя обаче е изменена от същите сили, които на вашия кораб ви дават усещането за нормално притегляне, дори и да се намирате в състояние на свободно падане или под ускорение. Другите енергийни нужди, включително светлината, също се удовлетворяват по гравитационен път, при все че когато е удобно, използваме и самата слънчева енергия. Материалните ни потребности се поемат от лунната почва, като се изключат леките елементи — водород, въглерод и азот — които Луната не притежава. Задоволяваме ги, като от време на време улавяме по някоя комета. Една такава плячка на век е повече от достатъчна за посрещането на нуждите ни.

— Доколкото разбирам, Земята не може да се използва като източник на продоволствия.

— За нещастие е точно тъй, сър. Нашите позитронни мозъци са също толкова чувствителни към радиацията, както и човешките протеини.

— Употребяваш множествено число, а това имение изглежда голямо, красиво и изпипано — поне на пръв поглед. Значи тук живеят и други… Хора? Роботи?

— Да, сър. На Луната имаме пълен екологичен цикъл и огромни и сложни кухини, в които процъфтява животът. Всички интелигентни същества обаче са роботи — къде повече, къде по-малко прилични на мен. Вие обаче няма да видите никого от тях. Що се отнася до имението, единственият му ползвател съм аз и то е изградено като точно копие на онова, в което живеех преди двадесет хиляди години.

— И което ти си спомняш с подробности, нали?

— Съвършени, сър. Аз бях произведен и съществувах за известно време — колко кратко ми се вижда то сега! — на космонитския свят Аврора.

— Онази планета със… — Тривайз млъкна.

— Да, сър. Онази планета с кучетата.

— Значи знаеш за тях?

— Да, сър.

— Но как си дошъл тук, след като първоначално си живял на Аврора?

— Дойдох в самото начало на заселването на Галактиката, за да предотвратя създаването на радиоактивна Земя. С мен имаше и друг робот на име Жискар, който умееше да чувства и коригира умовете.

— Като Блис?

— Да, сър. В известен смисъл ние се провалихме и Жискар престана да функционира. Преди да се случи това обаче, той успя да ми предаде своя талант и остави на мен да се грижа за Галактиката и в частност за Земята.

— Защо в частност за Земята?

— Донякъде заради един човек на име Илайджа Бейли. Един земянин…

Пелорат възбудено се намеси:

— Голан, той е културният герой, за когото преди известно време ти споменах!

— Културен герой ли, сър?

— Доктор Пелорат има предвид — обясни Тривайз, — че е личност, на която са били приписани много неща и която представлява сплав от множество действително съществували хора, ако не е съвършено измислена.

Данил претегли за момент казаното и съвсем спокойно възрази:

— Това не е вярно, господа. Илайджа Бейли съществуваше наистина и беше един-единствен човек. Не зная какво разправят за него вашите легенди, но исторически факт е, че Галактиката може би никога нямаше да бъде заселена, ако не беше той. В негова памет аз направих всичко по силите си, за да спася каквото мога от Земята, след като тя взе да става радиоактивна. Моите другари роботи бяха разпределени из Галактиката така, че да са в състояние да повлияят — тук или там — на някой подходящ човек. По едно време дори успях да подредя нещата тъй, че да започне рециклиране на земната почва. Доста по-късно подхванах тераформирането на онзи свят, обикалящ около съседната звезда, която сега се нарича Алфа. Нито в единия, нито в другия случай обаче постигнах истински успех. Така и не можах да повлияя на човешките умове точно както аз исках, понеже винаги съществуваше възможност да причиня вреда на индивидите, чиито умове манипулирах. Разбирате ли, бях обвързан — и съм обвързан и до ден-днешен — от законите на роботиката.

— Да?

Не бе нужно да си същество с менталната мощ на Данил, за да доловиш недоумението в този въпрос.

— Първият закон, сър — продължи той, — гласи: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Вторият закон е: „Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите, давани му от хората, освен ако такава заповед противоречи на Първия закон.“ Третият закон е: „Роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, освен когато тази грижа противоречи на Първия или Втория закон.“ Естествено, аз ви излагам тези постулати, доколкото ми позволява езикът. В действителност те представляват сложни математически конфигурации на нашите позитронни мозъчни връзки.

— Трудно ли ти е да се съобразяваш с тези закони?

— Длъжен съм, сър. Първият има абсолютна сила, която почти забранява използването на каквито и да било ментални способности. Когато работиш с цялата Галактика, малко вероятно е действията ти да не причинят никакви вреди. Винаги отделни хора, а може би и големи групи, рискуват да пострадат, така че един робот трябва да избира минималната вреда. В добавка сложността при изчисляването на различните варианти е такава, че трябва доста време, за да се предпочете най-добрият, а дори и тогава не можеш да бъдеш съвсем сигурен.

— Разбирам — кимна Тривайз.

— През цялата галактическа история аз се опитвах да намалявам най-болезнените последици от борбите и катастрофите, които непрекъснато се вихрят в Галактиката. Понякога може и да съм успявал до известна степен, обаче ако познавате своето собствено минало, ще сте наясно, че не е било особено често, още по-малко пък — напълно.

— Колкото до това, известно ни е — криво се усмихна съветникът.

— Точно преди края си Жискар измисли един закон на роботиката, който обезсилваше дори Първия. Нарекохме го „Нулевият закон“, тъй като не можахме да измислим друго име, което да носи някакъв смисъл. Нулевият закон гласи: „Роботът не може да причини вреда на човечеството или с бездействието си да допусне на човечеството да бъде причинена вреда.“ Това автоматично означава, че Първият трябва да се измени така: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда, освен ако това противоречи на Нулевия закон.“ Подобни изменения трябва да се направят и във Втория и Третия закони.

Тривайз се намръщи.

— Как решаваш кое е вредно или не за човечеството като цяло?

— Именно, сър — спокойно отвърна Данил. — На теория Нулевият закон дава отговор на всичките ни проблеми, които практически никога не можем да решим. Един човек е конкретен обект и нанасяната му вреда може да бъде изчислена и преценена. Човечеството обаче е абстракция. Как да боравим с него?

— Не зная — сви рамене Тривайз.

— Чакай — намеси се Пелорат, — ти би могъл да превърнеш човечеството в един организъм. Като Гея, например.

— Точно това се опитах да направя, сър. Аз организирах създаването на Гея. Ако човечеството бъде превърнато в цялостен организъм, то би станало конкретен предмет и с него ще може да се борави. Оказа се обаче, че да се създаде подобен суперорганизъм не е тъй лесно, както се надявах. Първо на първо, то не може да се осъществи, ако хората не ценят суперорганизма повече от собствената си индивидуалност, така че се налагаше да открия подходяща настройка на ума. Доста време мина, преди да се сетя за законите на роботиката.

— Аха, значи геянците все пак са роботи! Подозирах го от самото начало.

— В такъв случай, сър, подозренията ви са неоснователни. Те са хора, ала в мозъците им е внедрен еквивалентът на законите на роботиката. На тях им е втълпено да ценят живота, наистина да го ценят. Но дори и след като тази трудност бе преодоляна, остана един сериозен недостатък. Суперорганизъм, изграден единствено от хора, е нестабилен. Той просто не може да се задейства. Трябва да се прибавят други животни, сетне растения, сетне и неорганичен свят. Най-малкият суперорганизъм, който е действително възможен, е един цял свят, и то достатъчно голям и сложен, за да има своя собствена екология. Трябваше ми много време, за да го разбера, така че едва през последния век Гея бе напълно основана и подготвена да тръгне към осъществяването на Галаксея — а това също ще отнеме доста време. Може би обаче не чак толкова, колкото отне извървеният дотук път, защото сега познавам основните принципи…

— И имаш нужда от мен, за да взема решението. Така ли е, Данил?

— Да, сър. Законите на роботиката не позволяват нито на мен, нито на Гея да взима решения и да преценява вредата за човечеството. А междувременно преди пет века, когато ми се струваше, че никога не ще успея да разработя методи за преодоляване на всички трудности по пътя на основаването на Гея, аз се заех с втората по оптималност задача и спомогнах за развитието на психоисторическата наука.

— Трябваше да се досетя — измърмори Тривайз. — Знаеш ли, започвам да вярвам, че наистина си на двадесет хиляди години.

— Благодаря ви, сър.

— Почакай малко — обади се Пелорат. — И аз, струва ми се, започвам да схващам нещо. Ти самият, Данил, не представляваш ли част от Гея? Не си ли разбрал тъкмо по тоя начин за кучетата на Аврора? Чрез Блис?

— В известен смисъл сте прав, сър — отвърна роботът. — Аз съм свързан с Гея, макар да не съм част от нея.

Съветникът вдигна вежди.

— Това ми звучи като версията на Компорелон — света, който посетихме веднага след като напуснахме Гея. Компорелонците твърдяха, че не са част от Фондационната конфедерация, а са само асоциирани към нея.

Данил бавно кимна.

— Предполагам, че аналогията е подходяща, сър. Като свързан с Гея мога да осъзнавам това, което осъзнава и тя — въплътена например в личността на тази жена Блис. Гея обаче не осъзнава онова, което аз съзнавам, така че запазвам свободата на действията си. Подобна свобода ще ми е необходима, докато планетата не се стабилизира окончателно.

Тривайз се вгледа внимателно в робота и рече:

— А използва ли долавяното чрез Блис, за да влияеш на събитията при нашето пътуване и да ги насочваш, както ти е изгодно?

Данил въздъхна по странно човешки начин.

— Не бих могъл да направя много, сър. Законите на роботиката почти винаги ми пречеха. Все пак облекчих товара върху ума й, като поех малка част от допълнителната отговорност, за да може тя да се справи с вълците на Аврора и соларианския космонит по-експедитивно и с по-малко вреда за себе си. В добавка повлиях чрез нея на жената от Компорелон и на другата от Нова Земя така, че те да погледнат на вас достатъчно благосклонно и да можете да продължите пътуването си.

Съветникът се усмихна малко насилено.

— Трябваше да се сетя, че не е било заради мен.

Данил прие констатацията без печалното й самоподценяване.

— Напротив, сър — каза той, — до голяма степен беше именно заради вас. И двете жени още отначало ви гледаха благосклонно. Аз просто подсилих вече съществуващите импулси — това е кажи-речи всичко, което може да се направи при ограниченията, налагани от законите на роботиката. Точно поради тях — както и по някои други причини, признавам го — съумях да ви докарам тук толкова трудно и благодарение на непряка намеса. На няколко пъти ме грозеше сериозна опасност да ви загубя.

— Е, сега съм тук — рече Тривайз. — Какво желаеш от мен? Да потвърдя решението си в полза на Галаксея?

Безизразното лице на Данил някак си успя да придобие отчаян вид.

— Не, сър. Само решението вече не е достатъчно. Повиках ви, доколкото ми позволяват силите при сегашното ми състояние, заради нещо далеч по-безнадеждно. Аз умирам.

102

Може би поради разговорния тон, с който го съобщи, или понеже един жизнен път от двадесет хиляди години, възприет през очите на човек, осъден да живее не повече от половин процент от този период, прави смъртта да не изглежда като трагедия, но във всеки случай, у Тривайз не се породи особено съчувствие.

— Да умреш? Може ли една машина да умре?

— Аз мога да престана да съществувам, сър, както и да пожелаете да наречете това. Стар съм. Нито един разумен организъм в Галактиката, който е бил жив, когато за пръв път ми бе дадено съзнание, днес вече не функционира — нищо органично, нищо роботско. Дори при мен самия започват някои прекъсвания.

— В какъв смисъл?

— Няма физическа част от тялото ми, сър, която да е избегнала подмяната, и то не само веднъж. Дори позитронният ми мозък бе сменян петкратно. Всеки път съдържанието на по-раншния бе пренасяно в новия до последния позитрон. Всеки път новият мозък имаше по-голям капацитет и бе по-сложен от стария, така че да има място за още спомени и възможност за по-бързи решения и действия. Обаче…

— Обаче какво?

— Колкото по-усъвършенстван и сложен е мозъкът, толкова е по-нестабилен и по-бързо се изхабява. Сегашният е сто хиляди пъти по-чувствителен от първия и има десет милиона пъти по-голям капацитет, но докато първият издържа над десет хиляди години, този е само на шестстотин, а е вече определено остарял. Всеки спомен от тези двадесет хиляди години е идеално записан, механизмът за търсене е в пълен порядък, ала самият капацитет е на изчерпване. Способността да взимам решения бързо намалява, още по-бързо намаляват възможностите ми да проверявам и влияя на умовете от хиперпространствени разстояния. А и не мога да конструирам шести мозък. По-нататъшната миниатюризация ще се натъкне на сляпата стена на принципа за неопределеността и усложняването ще доведе най-вероятно до моментален срив.

Пелорат изглеждаше ужасно обезпокоен.

— Но, Данил, Гея положително ще може да продължи без теб. Като се има предвид, че Тривайз вече прецени и избра Галаксея…

— Процесът ще отнеме прекалено много време, сър — отвърна Данил, както винаги без да прояви каквато и да било емоция. — Наложи се да изчакам Гея да бъде напълно стабилизирана, независимо от непредвидените трудности, които възникваха. Докато успеем да открием този човек — господин Тривайз, — който да е способен да взима правилни ключови решения, стана прекалено късно. Не мислете обаче, че не съм предприел никакви мерки да удължа времетраенето на живота си. Малко по малко ограничих своята дейност, за да запазя за спешни случаи онова, което ще ми е нужно. Когато вече не можех да разчитам на активни действия за съхраняване на изолацията на системата Земя-Луна, предприех пасивни мерки: В продължение на много години човекоподобните роботи, които работеха на различните планети, бяха привикани един по един у дома. Последните им поръчения целяха отстраняването на всички данни за Земята в планетните архиви. А без мен и без моите другари на Гея ще й липсва основният инструментариум, за да изведе докрай развитието на Галаксея, без то да отнеме прекалено дълго време.

— И ти си знаел всичко това — запита Тривайз, — когато взех решението си?

— Доста по-отдавна, сър — отвърна Данил. — Гея, разбира се, не го знаеше.

— Но тогава — ядно възкликна съветникът — какъв е бил смисълът от цялата тая главоблъсканица? Каква е ползата? Аз пребродих Галактиката, търсейки Земята и онова, за което си мислех като за нейна „тайна“ — без да знам, че тайната си бил ти, — та да мога да съм сигурен в правилността на решението си. Е, потвърдих го. Сега разбирам, че Галаксея е абсолютно необходима — и излиза, че всичко е било за тоя, що духа. Защо не остави Галактиката на самата нея, а и мен също?

— Защото, сър — каза спокойно Данил, — търсех начин да се спася и продължавах с надеждата, че бих могъл да намеря такъв. И мисля, че го намерих. Вместо да заменям моя мозък с друг позитронен, което е непрактично, аз бих могъл да го слея с един човешки мозък — той не се влияе от трите закона на роботиката и не само ще увеличи собствения ми капацитет, а и ще добави още куп нови способности. Ето защо ви доведох тук.

Тривайз бе ужасeн.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да слееш човешки мозък със своя? Налага ли се този човешки мозък да загуби своята индивидуалност, за да можеш да постигнеш двумозъчната Гея?

— Да, сър. Това няма да ме направи безсмъртен, но сигурно ще ми позволи да живея достатъчно дълго, така че да мога да създам Галаксея.

— И заради това доведе тук мен? Независимостта ми от трите закона и чувството ми за вярна преценка да станат част от теб с цената на моята индивидуалност? Не!

— Но само преди минута вие казахте, че Галаксея е жизнено важна за добруването на човечеството…

— Дори и да е тъй, за това ще е нужно много време, а аз предпочитам да запазя индивидуалността си, докато съм жив. От друга страна, ако Галаксея бъде изградена бързо, ще последва трансформация на индивидуалност в галактически мащаб и моята собствена загуба ще представлява само част от неизмеримо по-голямата. Аз обаче никога не бих се съгласил да загубя индивидуалността си, докато останалите в Галактиката запазват своята.

— Значи е така, както си мислех — рече Данил. — Вашият мозък не би ми паснал добре, а и във всеки случай той ще е по-полезен, ако си запазите способността за независима преценка.

— Кога точно промени решението си? Ти каза, че си ме довел тук заради сливането.

— Да, и то след като използвах до последно моите силно намалели възможности. Но все пак заявих: „Ето защо ви доведох тук“, и моля да си спомните, че на стандартен галактически думата „ви“ може да се отнася както за единствено, така и за множествено число. Имах предвид всички вас.

Пелорат застина на мястото си.

— Наистина ли? Кажи ми тогава, Данил, дали един човешки мозък, който се е слял с твоя, ще сподели спомените ти за всички тези двадесет хиляди години, чак до легендарните времена?

— Положително, сър.

Историкът дълбоко си пое дъх.

— Това би оправдало едно продължило цял живот търсене и е нещо, за което аз с удоволствие бих дал моята индивидуалност. Моля те да ме удостоиш с привилегията да споделя мозъка ти.

Тривайз меко попита:

— А Блис? Помисли ли за нея?

Пелорат не се колеба повече от миг.

— Блис ще разбере — каза той. — Във всеки случай ще й е по-добре без мен… след известно време.

Данил поклати глава.

— Вашето предложение, доктор Пелорат, е много великодушно, но не мога да го приема. Мозъкът ви е стар и няма да издържи повече от две-три десетилетия, дори и да се слее с моя. Трябва ми нещо друго. Вижте! — той вдигна ръката си и рече:

— Привиках я обратно.

Блис се завръщаше с пружинираща и щастлива походка.

Пелорат конвулсивно се изправи на крака.

— Блис! О, не!

— Не се паникьосвайте, докторе — каза Данил. — Аз не мога да използвам Блис. Това би ме сляло с Гея, а вече ви обясних, че трябва да остана независим от нея.

— Но в такъв случай — объркано поде историкът — кой…

Не довърши, защото в този момент съветникът, гледайки крехката фигурка, която тичаше след Блис, каза:

— Янов, роботът през цялото време е търсил Фалъм.

103

Геянката приближи усмихната и очевидно в състояние на дълбоко задоволство.

— Не успяхме да излезем извън имението — рече тя, — но всичко ми напомня за Солария. Фалъм, разбира се, е убедена, че това наистина е нейната планета. Попитах я дали не мисли, че Данил изглежда по-различен от Джемби — все пак Джемби беше метален — а детенцето ми каза: „Не, не истински.“ Не зная какво имаше предвид с това „не истински“.

Тя погледна към поотдалечилата се Фалъм, която сега свиреше на флейта за печалния Данил, а той кимаше в такт с музиката. Звуците долитаха до тях — високи, чисти и сладостни.

— Знаехте ли, че когато напуснахме кораба, тя е взела флейтата със себе си? — попита Блис. — Подозирам, че още малко и няма да можем да я откъснем от робота.

Забележката й бе посрещната с неловко мълчание и това я накара да изгледа тревожно двамата мъже.

— Какво има?

Тривайз учтиво посочи с ръка Пелорат. От него зависи, говореше жестът му. Историкът се прокашля и рече:

— Блис, аз всъщност мисля, че Фалъм ще остане за постоянно с Данил.

— Нима? — намръщи се Геянката и като че се накани да тръгне към хлапето, но любимият й я хвана за ръката.

— Блис, миличка, не бива. Той е по-могъщ дори от Гея, а Фалъм трябва да остане с него, за да може Галаксея да се осъществи. Чакай да ти обясня, а ти, Голан, ако обичаш, ме поправяй, объркам ли нещо.

Младата жена изслуша разказа му и ведрото й изражение се смени с гримаса, твърде близка до отчаянието.

Тривайз се опита да демонстрира здрав разум.

— Блис, сега виждаш как стоят нещата. Детето е космонит, а Данил е бил конструиран и сглобен от космонити. То е отгледано в имение, което е празно като това тук, от един робот, без да познава никого другиго. Има преобразувателни способности, от които роботът се нуждае. Фалъм ще живее още три-четири века, а туй време може би ще е достатъчно за основаването на Галаксея.

С пламнали бузи и влажни очи Блис промълви:

— Предполагам, че роботът е насочвал нашето пътуване към Земята по такъв начин, че да ни накара да минем през Солария, за да вземем детето и той да може да го използва.

Съветникът сви рамене.

— По-вероятно е просто да е разчитал на случайността. Не мисля, че в момента способностите му са толкова големи, та да може да ни води като кукли през хиперпространствени разстояния.

— Не. Било е целенасочено. Той се е постарал да се почувствам толкова силно обвързана с детенцето, че да го взема с нас, за да не бъде убито, и да го защищавам дори от теб, когато ти проявяваше единствено отвращение и се дразнеше, че е на кораба.

— Но всичко това съвсем спокойно би могло да се дължи и на твоята геянска етика, която, подозирам, Данил може би мъничко е позасилил. Хайде, Блис, нищо няма да спечелиш от емоционални реакции. Допусни, че успееш да отведеш Фалъм. Би ли могла да я закараш някъде, където ще е тъй щастлива, както е тук? Ще я върнеш ли на Солария, след като знаеш, че може безжалостно да я убият; ще я заведеш ли на някой пренаселен свят, където сигурно ще се поболее и ще умре; на Гея, където ще страда за Джемби; или ще предприемете безкрайно пътуване из Галактиката, при което тя ще си мисли, че всяка планета, на която попадате, е нейната Солария? И още — ще можеш ли да намериш някой друг, когото Данил да използва, за да бъде изградена Галаксея?

Блис тъжно мълчеше.

Малко плахо Пелорат протегна ръката си към нея.

— Виж — каза той, — аз се писах доброволец да дам моя мозък за сливане с Даниловия. Той обаче не го прие, защото съм бил твърде стар. Иска ми се да бе приел, ако това можеше да запази Фалъм за теб.

Блис пое ръката му и я целуна.

— Благодаря ти, Пел, но цената щеше да е прекалено висока — тя въздъхна дълбоко и опита да се усмихне. — Може би когато се върнем на Гея, в глобалния организъм ще се намери място за едно дете… и аз ще вкарам „Фалъм“ в сричките на името му.

Данил, сякаш осъзнал, че въпросът е уреден, се запъти към тях, а малката заподскача край него.

После се затича и стигна първа до тримата.

— Благодаря ти, Блис — изчурулика тя, — загдето ме доведе пак у дома при Джемби и се грижеше за мен, докато бяхме на кораба. Винаги ще те помня — после се хвърли в обятията на Геянката и двете силно се прегърнаха.

— Надявам се да си щастлива — рече Блис. — Аз също ще те помня, мила Фалъм — и с нежелание я пусна. Хлапето се обърна към историка:

— Благодаря и на теб, Пелорат, че ми даваше да чета твоите книгофилми — сетне без нито дума повече и след моментно колебание протегна тънката си момичешка ръка към Тривайз. Той я пое за миг и я пусна.

— Късмет, Фалъм — измърмори съветникът.

Данил каза:

— Благодаря на всички ви, господа и госпожо, за онова, което — всеки по своему — направихте. Сега можете да си вървите, тъй като вашето търсене приключи. Що се отнася до собствената ми работа, тя също ще приключи доста скоро и, надявам се, успешно.

Блис обаче го спря:

— Чакай, още не сме свършили. Не знаем дали Тривайз продължава да е на мнение, че подходящото за човечеството бъдеще е Галаксея, а не огромният конгломерат от изолати.

— Той вече изясни това преди малко, мадам — напомни роботът. — Решил е в полза на Галаксея.

Устните на Блис се свиха.

— Предпочитам да го чуя от него. Кое от двете ще предпочетеш, Тривайз?

Съветникът спокойно се усмихна:

— А ти, Блис, кое желаеш да бъде? Ако не избера Галаксея, може би ще си върнеш Фалъм…

Блис решително тръсна глава.

— Аз съм Гея. Трябва да узная твоя избор и основанията за него заради самата истина, а не поради нещо друго.

— Кажете й, сър — помоли Данил. — Вашият ум, както Гея добре разбира, не е докосван.

И Тривайз каза:

— Решението ми е за Галаксея. Вече нямам никакви съмнения.

104

Блис не помръдна толкова време, колкото човек бавно да преброи до петдесет, сякаш за да даде възможност на информацията да стигне до всички части на Гея. После попита:

— Защо?

— Слушай внимателно — настоя Тривайз. — Още отначало знаех, че има само два възможни варианта за човечеството — Галаксея или Втората Империя от Плана на Селдън. И ми се струваше, че това са взаимноизключващи се възможности за развитие. Тоест, ние не бихме могли да реализираме Галаксея, освен ако по някаква причина Плана на Селдън не съдържа в себе някаква фундаментална грешка.

За нещастие, аз не знаех нищо за Плана на Селдън, с изключение на двете аксиоми, които лежат в основата му: едната — за възможността да се разглежда човечеството като група от случайно взаимодействащи си индивидиуми, тоест — статистически; и втората — човечеството не трябва да знае резултатите от психоисторическите изследвания, докато тези резултати не се реализират в живота.

Понеже вече реших в полза на Галаксея, аз разбирах, че трябва да съм бил подсъзнателно убеден в порочността на Плана на Селдън, а неговите грешки могат да произлязат само от аксиомите, понеже това е единственото, което знаех за него. Макар че не можех да открия нищо неправилно в тях. Тогава аз се впуснах в търсене на Земята, чувствайки, че не биха я крили толкова грижливо, ако нямаше нужда. Исках да разбера с каква цел е правено това.

Нямах никакви реални причини да очаквам, че веднага след като намеря Земята, ще намеря и решение на проблемите, но бях отчаян и не можех да мисля за нищо друго. И може би желанието на Данил да се срещне с детето от Солария усилваше желанието ми за пътешествие.

Както и да е, най-накрая достигнахме Земята, после Луната и Блис откри разума на Данил, който той преднамерено насочи към нея. Тя описваше този разум като нечовешки, но и нямащ нищо общо с роботите. Сега вече това твърдение придобива смисъл, понеже мозъка на Данил далеч превъзхожда мозъка на който и да е от съществуващите роботи и не трябва да се усеща като прост разум на робот. Но все пак, той по нищо не напомня за човешкия. Пелорат го характеризира като „нещо ново“ и това послужи за спусък на моето собствено „нещо ново“ — нови мисли.

Точно по същия начин, както много отдавна Данил с колегата си измислили четвъртия закон на роботиката, по-фундаментален от другите три, така и аз можах внезапно да видя трета базисна аксиома на психоисторията, по-фундаментална от другите две; толкова фундаментална, че никой даже не се е сетил да я спомене.

Ето я. Двете известни аксиоми се отнасят за хората, и те са основани на тази неизказана аксиома, че хората са единствените разумни същества в Галактиката, и следователно, единствените, чиито действия имат значение за развитието на историята и обществото. И така, неизвестната аксиома е: „В Галактиката има само едно разумно същество, и това е Homo Sapiens“. Ако възникне „нещо ново“, ако се намерят други разумни форми на живот, различни от хората по своята природа, тогава поведението им няма да се описва точно от математическия апарат на психоисторията и Плана на Селдън няма да има смисъл. Разбираш ли?

Тривайз едва не трепереше от силното желание да бъде разбран правилно.

— Разбираш ли? — повтори той.

— Да, разбирам, но като адвокат на дявола, приятелю…

— Да? Казвай.

— Човека наистина е единственото разумно същество в Галактиката.

— Роботите? — предположи Блис, — Гея?

Пелорат се позамисли, после бавно произнесе:

— Роботите не играят значима роля в живота откакто са изчезнали космонитите. Гея не е играла значителна роля до неотдавна. Роботите са творение на човека, а Гея — творение на роботите, и роботите и Гея, доколкото са свързани с Трите закона, нямат никакъв друг избор, освен да се покорят на волята на човека. Независимо от двадесетте хиляди години работа на Данил и дългото развитие на Гея, една-единствена дума на Тривайз, човешко същество, може да сложи край на тази работа, и на това развитие. От това следва, че човечеството е единствената значима форма на разумен живот и психоисторията остава в сила.

— Единствената форма на разумен живот. — бавно повтори Тривайз. — Съгласен съм с теб. Но ние толкова много и толкова често говорим за Галактиката, че не можем да разберем, че Галактиката не е всичко. Галактиката — това не е цялата Вселена. Има и други

Пелорат и Блис тревожно потрепнаха. Данил слушаше с любезна сериозност, а ръката му бавно милваше косата на Фалъм.

— Чуйте ме още веднъж внимателно — каза съветникът. — Току отвъд нашата Галактика са Магелановите облаци, където никога не е прониквал човешки крак или по-точно — кораб. Зад облаците има няколко по-малки звездни системи, а не чак толкова далеч е гигантската галактика Андромеда. Още по-нататък съществуват милиарди! Нашата собствена Галактика е развила само един интелигентен вид, достатъчно значим, за да създаде техническо общество, но какво знаем за останалите? Може би дори човешкият вариант е нетипичен. Възможно е в някои от другите галактики — а защо не и на всички — да има множество съперничещи си видове, които се борят един с друг, като всеки от тях е неразбираем за нас. Навярно все още ги занимава взаимното им съперничество, но какво ще стане, ако някой от тези видове надделее над останалите, а след туй има достатъчно време да обмисли възможността за проникване в други галактики? Погледнато хиперпространствено, Галактиката представлява точка — а същото важи и за цялата Вселена. Ние не сме посетили никоя друга и, доколкото ни е известно, никога не сме били посещавани от интелигентни същества от друга галактика, обаче това състояние на нещата един ден сигурно ще се промени. И ако нашествениците пристигнат, непременно ще открият начини да настроят някои хора срещу други хора. Толкова дълго сме имали за противник единствено себе си, че сме привикнали към подобни вътрешновидови разправии. Нашественик, който ни намери разделени, ще загосподства над всички ни или ще унищожи всички ни. Единствената истинска предпазна мярка е да създадем Галаксея, която не може да бъде настроена срещу самата себе си и е в състояние да посрещне нашествениците с максимална мощ.

— Рисуваш плашеща картина — обади се Блис. — Ще имаме ли време да достигнем до Галаксея?

Тривайз отправи поглед нагоре, като че искаше да проникне през дебелия стой лунна скала, който го отделяше от повърхността и от космоса; сякаш се опитваше да си представи как отдалечените галактики бавно се движат през невъобразимите простори на Вселената.

— Доколкото знаем — отвърна той, — в цялата досегашна човешка история никаква друга интелигентност не е посегнала на нашия вид. Ако това продължи само още няколко века — може би малко повече от една десетхилядна от времето, откакто съществува цивилизацията — ще бъдем в безопасност. В края на краищата — и тук съветникът усети внезапна тревожна тръпка, която се насили да пренебрегне, — не е като врагът да е вече между нас.

Той не погледна надолу, за да види замислените очи на Фалъм — хермафродитски, преобразуващи, различни — които неразгадаемо се бяха вторачили в него.

Край
Читателите на „Фондация и Земя“ са прочели и: