Айзък Азимов
Фондация и Земя (2)

1

— Защо го направих? — попита Голан Тривайз.

Въпросът не беше нов. Откакто бе пристигнал на Гея, той често си го задаваше. Събуждаше се от дълбок сън сред приятната нощна прохлада и го откриваше да звучи в ума му като леко барабанене: „Защо го сторих? Защо го сторих?“

Сега обаче за пръв път бе съумял да го зададе на Дом, древния жител на Гея.

Дом ясно съзнаваше напрегнатостта на Тривайз, тъй като можеше да почувства тъканта на ума му, но не реагира. По никакъв начин Гея не биваше никога да докосва неговия ум, а за Дом най-сигурният способ да остане неподатлив на изкушението бе педантично да игнорира онова, което усещаше.

— Какво си сторил, Трив? — попита той. Беше му трудно да използва повече от една сричка, когато се обръщаше към някого, пък и това вече нямаше особено значение. Тривайз започваше да свиква с обръщението.

— Решението, което взех — каза той. — Да избера Гея като бъдеще.

— Прав беше — рече седящият и старите му, дълбоко поставени очи се взряха е цялата си искреност в човека от Фондацията, който продължаваше да стои насред стаята.

— Ти казваш, че съм прав — нетърпеливо отвърна Тривайз.

— Аз/ние/Гея знаем, че си прав. В това се състои твоята ценност за нас. Имаш способността да взимаш правилни решения при непълни данни и вече го стори. Избра Гея! Отхвърли анархията на една галактическа империя, основана върху техниката на Първата фондация, а също и анархията на друга галактическа империя, изградена върху менталиката на Втората фондация. Ти реши, че нито едната, нито другата ще бъдат стабилни достатъчно дълго време. Затова избра Гея.

— Да. Точно така! Избрах суперорганизъм; цяла планета, надарена с общ ум и обща индивидуалност, така че човек действително трябва да произнесе „Аз/ние/Гея“, за да изрази неизразимото — Тривайз не преставаше да крачи напред-назад. — И тя най-подир ще се превърне в Галаксея — супер-суперорганизъм, който ще обхваща целия рояк на Млечния път.

Спря, обърна се почти яростно към Дом и продължи:

— Аз също като теб чувствам, че съм прав, но ти искаш Галаксея да се състои и затуй се задоволяваш с решението ми. В мен обаче има нещо, което не го желае и поради това аз не мога толкова лесно да приема правотата му. Искам да узная защо взех такова решение. Искам да претегля и преценя стойността му и да остана доволен от нея. Не ми стига само да чувствам, че съм прав. Откъде да знам, че наистина е така? Какво е, което ме прави прав?

— Аз/ние/Гея също не знаем как си стигнал до правилното решение. Толкова ли е важно да изследваме процеса, след като имаме крайния резултат?

— Говориш от името на цялата планета, нали? От общото съзнание на всяка капчица роса, всяко камъче и дори от името на течното централно ядро на Гея?

— Да, както може да го стори всяка част от нея, в която интензивността на общото съзнание е достатъчно голяма.

— И цялото това общо съзнание се задоволява да ме използва като черна кутия? Щом черната кутия работи, не е ли все едно какво има вътре? Това не ме устройва. Не ми е приятно да бъда черна кутия. Искам да зная какво има вътре. Искам да зная как и защо избрах Гея и Галаксея като бъдеще, така че най-сетне да мога да се успокоя.

— Но защо толкова не харесваш или пък не вярваш на собственото си решение?

Тривайз пое дълбоко дъх и бавно изрече с нисък, ала твърд глас:

— Защото не искам да бъда част от някакъв си суперорганизъм. Не искам да бъда нещо, което може да се унищожи, щом суперорганизмът прецени, че унищожението му ще е от полза за цялото.

Дом умислено погледна събеседника си.

— Тогава искаш ли да промениш решението си, Трив? Знаеш, че можеш да го направиш.

— Иска ми се да променя решението си, но не мога да го направя само защото не го харесвам. За да сторя нещо, трябва да зная дали решението е правилно или погрешно. Не е достатъчно просто да чувствам, че то е вярното.

— Ако чувстваш, че си прав, значи си прав — все същият бавен, кротък глас, който някак си караше Тривайз да се усеща още по-неспокоен поради контраста с неговата собствена душевна бъркотия.

Полушепнешком, като превъзмогна почти нерешимото колебание между предчувствието и знаенето, той каза:

— Трябва да намеря Земята.

— Понеже това има нещо общо с тази твоя страстна нужда да разбереш?

— Понеже това е друг проблем, който ме измъчва непоносимо, и понеже долавям, че между двете загадки има някаква връзка. Не съм ли черна кутия? Аз чувствам, че има връзка. Не ти ли е достатъчно, за да го приемеш?

— Може би — рече невъзмутимо Дом.

— Като отчитаме, че са минали само хиляди години — навярно около двадесет хиляди — откакто хората в Галактиката са се занимавали със Земята, как е възможно всички ние да сме забравили планетата, от която сме произлезли?

— Двадесет хиляди години са повече време, отколкото смяташ. За много неща от ранната империя знаем съвсем бегло; има доста легенди, които почти сигурно са измислени, ала ние не преставаме да ги повтаряме и дори да вярваме в тях поради липсата на друго, с което да ги заместим. А Земята е по-древна от Империята.

— Положително съществуват някакви записи. Моят добър приятел Пелорат събира митове и легенди за ранната Земя; всичко, което може да изрови от всеки източник. Това му е професията и, нещо по-важно, хобито. Тези митове и легенди са единственото, което е останало. Няма никакви истински записи, никакви документи.

— Документи на двадесет хиляди години? Та те просто се разлагат, изчезват, биват унищожавани поради нетрайност на материала или война.

— Само че би трябвало да има записи на записите; копия, копия на копията и копия на копията на копията; изобщо артефакти, които са далеч по-скорошни от тия двадесет хилядолетия. В Галактическата библиотека на Трантор сигурно са съществували документи, свързани със Земята. В известните ни исторически архиви се срещат отпратки към тези документи, обаче в библиотеката тях самите вече ги няма.

— Спомни си, че преди няколко века Трантор е бил разграбен.

— Галактическата библиотека е останала недокосната. Тя е била защищавана от персонала на Втората фондация. И точно този персонал е открил, че материалите, свързани със Земята, вече не съществуват. Били са преднамерено отстранени в съвсем близко минало. Защо? — Тривайз престана да крачи и се вторачи в Дом. — Ако намеря Земята, ще разбера какво се крие…

— Да се крие?

— …или какво е скрито. Имам чувството, че щом го разбера, ще узная защо избрах Гея и Галаксея вместо нашата собствена индивидуалност. После, предполагам, ще зная, а няма да чувствам, че съм прав, и ако наистина трябва да е така — той безпомощно вдигна рамене, — така да бъде.

— Ако го чувстваш тъй — рече Дом, — и ако мислиш, че трябва да издириш Земята, тогава, разбира се, ние ще ти помогнем, с каквото можем, да го сториш. Тази помощ обаче е ограничена. Например аз/ние/Гея не знаем дори къде сред огромното множество светове, които съставляват Галактиката, би могла да се намира планетата Земя.

— И така да е — каза Тривайз, — аз трябва да я търся. Даже ако безкрайният галактичен прахоляк от звезди прави това търсене да изглежда безнадеждно и даже ако се наложи да свърша всичко сам.

2

Тривайз бе заобиколен от опитомеността на Гея. Температурата беше както винаги умерена, въздухът — приятно свеж, но не студен. По небето се носеха облаци, които полузатъмняваха слънчевата светлина и несъмнено ако средното ниво на водните изпарения на метър открита земна повърхност тук или там паднеше под определената граница, щеше да завали дъжд, за да го възстанови.

Дърветата растяха равномерно разпределени като в градина. Земята и морето бяха наситени с растителни и животински форми в подходящо количество и с подходящи разновидности, които да осигурят необходимия екологичен баланс, като числеността на всички тях, без съмнение, се увеличаваше и намаляваше с плавно люлеене около установения оптимум. Същото се отнасяше и за броя на хората.

От всички предмети в полезрението на Тривайз единственият, който не пасваше на останалите, бе неговият кораб — „Далечната звезда“.

Корабът бе почистен и излъскан до блясък благодарение на значителен брой от човешките компоненти на Гея. Беше презареден с храна и напитки, оборудването му бе подновено или направо сменено, механичните му системи — препроверени. Сам Тривайз внимателно бе проверил корабния компютър. Звездолетът не се нуждаеше от зареждане с гориво, тъй като бе един от малкото гравитационни кораби на Фондацията, които използваха енергията на общото гравитационно поле на Галактиката, а то бе достатъчно да захрани всички възможни човешки флотилии за всички епохи от тяхното съществувание, без интензивността му забележимо да се намали.

Преди три месеца Тривайз беше съветник на Терминус. С други думи, беше член на законодателния орган на Фондацията и, ех officio^[1], важна клечка в Галактиката. Нима това наистина бе само преди три месеца? Струваше му се, че са минали половината от неговите тридесет и две години, откакто бе съветник и откакто единствената му грижа беше дали великият план на Селдън действа; сиреч дали плавният възход на Фондацията от планетарно селце до галактическо величие е бил предварително планиран или не.

И все пак в някои аспекти промяна нямаше. Той все още беше съветник. Неговото положение и привилегиите му си оставаха непроменени, като се изключи, че не очакваше някога да се върне на Терминус, за да изяви претенции за това свое положение и привилегии. Нямаше да пасне в огромния хаос на Фондацията по-добре, отколкото в малката подреденост на Гея. Никъде не си беше у дома, навсякъде оставаше сирак.

Тривайз стисна челюсти и гневно прекара пръсти през черната си коса. Преди да започне да си губи времето в оплакване от съдбата си, трябваше да открие Земята. Ако преживееше търсенето, щеше да има достатъчно часове за седене и хленч. И дори може би още по-големи основания за тях.

С решително упорство той си припомни… Преди три месеца двамата с Янов Пелорат, способен и доста наивен учен, бяха напуснали Терминус. Пелорат бе обладан от своя антикварски ентусиазъм да открие местоположението на отдавна загубената Земя и Тривайз беше потеглил с него, използвайки целта му като прикритие за онова, което той смяташе за своя истинска задача. Не намериха Земята, но откриха Гея и тогава съветникът установи, че са го насилили да направи съдбоносния си избор.

Сега не друг, а той, Тривайз, се бе извъртял на сто и осемдесет градуса и търсеше Земята.

Що се отнася до Пелорат, ученият също бе намерил нещо, което едва ли беше очаквал. Беше намерил чернокосата и тъмноока Блис, младата жена, която бе Гея в същата степен, в която бе Гея и Дом; или най-близкото зрънце пясък например. Със странния плам на отминаващата средна възраст Янов се бе влюбил в една жена наполовина на неговите години, а пък на самата нея, колкото и да е странно, като че ли нищо друго не й трябваше.

Положението бе наистина странно, обаче Пелорат определено изглеждаше щастлив и Тривайз примирено си помисли, че всеки иска да намери щастието такова, каквото го разбира. Това беше въпрос на индивидуалност — същата, която собственият му избор щеше да унищожи (при положение, че изминеше достатъчно време) по цялата Галактика.

Болката се завърна. Решението, което бе взел и което явно бе трябвало да вземе, продължаваше да го изтезава всеки момент и…

— Голан!

Гласът сякаш нахълта в мислите му. Той вдигна очи към слънцето и замига.

— А, Янов — рече Тривайз сърдечно, дори малко пресилено сърдечно, защото не искаше Пелорат да се досети за киселите му размисли. Успя да изцеди от себе си и добродушното: — Виждам, че си успял да се отскубнеш от Блис.

Пелорат поклати глава. Лекият бриз разроши бялата му копринена коса, но продълговатото сериозно лице в пълна мяра запази изражението си.

— Всъщност, стари друже, точно тя предложи да те видя… по повод… по повод това, което искам да обсъдим. Не че не бих пожелал и сам, разбира се, но тя като че ли мисли по-бързо от мен.

Тривайз се усмихна.

— Няма нищо, Янов. Доколкото разбирам, дошъл си да ми кажеш сбогом.

— Ами… не, не точно за това. Всъщност по-скоро за обратното. Голан, когато двамата с теб напуснахме Терминус, аз възнамерявах да открия Земята. На практика съм прекарал целия си съзнателен живот с тази задача.

— Аз ще продължа, Янов. Сега задачата е моя.

— Да, обаче тя е и моя; все още е и моя.

— Но… — Тривайз вдигна ръка с неопределен жест, обхващащ всичко наоколо.

С внезапно трескаво изхриптяване Пелорат заяви:

— Искам да тръгна с теб.

Тривайз бе поразен.

— Не можеш да искаш това, Янов. Сега имаш Гея.

— Някой ден ще се върна на Гея, но няма да те оставя да потеглиш сам.

— Защо? Мога да се грижа за себе си.

— Без да се обиждаш, Голан, но ти не знаеш достатъчно. Аз съм човекът, който познава митовете и легендите. Трябва да те насочвам.

— И ще оставиш Блис? Хайде де!

Бузите на Пелорат леко порозовяха.

— Не ми се ще да правя точно туй, стари друже, но тя каза…

Тривайз се намръщи.

— Да не би да иска да се откачи от теб, Янов? Блис ми обеща…

— Не, май не ме разбра правилно. Моля те, Голан, изслушай ме. Ти имаш този неприятен експлозивен маниер да правиш прибързани заключения. Знам, че това ти е специалитет, а изглежда на мен пък ми е малко трудно да се изразявам стегнато, обаче…

— Добре — меко го прекъсна Тривайз, — да речем, че ще ми обясниш какво точно има на ум Блис така, както на теб ти харесва, а аз от своя страна обещавам да бъда много търпелив.

— Благодаря ти и тъй като смяташ да бъдеш търпелив, мисля, че ще мога да ти го кажа веднага. Видиш ли, Блис също иска да дойде.

— Блис иска да дойде? — възкликна Тривайз. — Не, пак избухнах. Няма да избухвам. Кажи ми, Янов, защо Блис ще иска да дойде? Съвсем кротко те питам.

— Не ми обясни. Каза, че би желала да говори с теб.

— Тогава защо не е тук, а?

— Мисля — подхвана неуверено Пелорат, — казах мисля, че Блис май е на мнение, че ти, Голан, я недолюбваш и затова се колебае да се обърне към теб. Аз, старче, направих, каквото можах, да я уверя, че нямаш нищо против нея. Не мога да повярвам, че някой може да рече за Блис нещо друго освен най-доброто. Все пак тя поиска да зачекна, така да се каже, въпроса пред теб. Мога ли да й предам, че ще се радваш да я видиш, Голан?

— Разбира се, и то веднага.

— И ще бъдеш разумен? Виж, старче, тя много настояваше. Каза, че въпросът е жизнено важен и че трябва да тръгне с теб.

— Но не ти каза защо, нали?

— Не, ама ако Блис мисли, че трябва да тръгне, тъй трябва да мисли и Гея.

— Което означава, че не бива да отказвам. Така ли, Янов?

— Да, смятам, че не бива, Голан.

3

За пръв път по време на краткия си престой на Гея Тривайз влезе в дома на Блис, който сега даваше подслон и на Пелорат.

По навик огледа набързо обстановката. На Гея къщите клоняха към практичната простота. При едва ли не пълната липса на бурно време, при температури, които на тази географска ширина бяха умерени през цялата година, при положение, че дори тектоничните плочи се приплъзваха гладко, когато им се наложеше да се приплъзнат, нямаше никакъв смисъл да се строят сгради, пригодени за цялостна защита, или пък да се поддържа комфортна микросреда в заобикалящ я некомфортен свят. Цялата планета представляваше, така да се каже, една-единствена къща, проектирана да даде подслон на своите обитатели.

Вътре в тази планетарна къща домът на Блис бе малък, на прозорците имаше не стъкла, а щори, и мебелите бяха оскъдни и изящно практични. На стените висяха холографски изображения; едно от тях бе на доста учудения и смутен Пелорат. Устните на Тривайз се посвиха, ала той се опита да не прояви веселостта си и се зае педантично да си намества пояса.

Блис го наблюдаваше без обичайната си усмивка. Напротив, изглеждаше по-скоро сериозна, нежните й тъмни очи бяха широко отворени, а косата й се спускаше на раменете като гладка черна вълна. Единствено пълните, леко начервени устни придаваха малко цвят на лицето й.

— Благодаря, че дойде да ме видиш, Трив.

— Молбата на Янов беше много настоятелна, Блисенобиарела.

Тя се поусмихна.

— Добре ми го върна. Ако ме наричаш Блис — прилична едносричкова дума, — аз пък ще се опитам да произнасям цялото ти име, Тривайз — тя почти незабележимо заекна на втората сричка.

Съветникът вдигна десницата си.

— Тази уговорка няма да е лоша. Известен ми е геянският навик при съвместната обмяна на мисли да се използват едносричкови части от имената, така че ако от време на време ти се случи да ме наречеш Трив, няма да се обидя. Все пак ще ми е по-приятно, ако се опиташ да казваш Тривайз колкото се може по-често, а аз ще те наричам Блис.

Той внимателно я изучаваше, както впрочем правеше винаги, щом случаят ги срещнеше. Като самостоен индивид тя бе млада жена в началото на двадесетте си години. Като част от Гея обаче възрастта й се измерваше с хилядолетия. Това не се проявяваше в нейния облик, ала понякога проличаваше в начина й на говорене и в атмосферата, която я обграждаше. Дали би желал така да е с всичко живо? Не! Определено не и все пак…

— Ще стигна и до същината на въпроса — заяви Блис. — Ти подчертаваш желанието си да намериш Земята…

— Аз разговарях с Дом — напомни Тривайз, решен да не отстъпва пред Гея, без непрекъснато да настоява на собствената си гледна точка.

— Да, но когато говориш с Дом, ти говориш с Гея и с всяка нейна част, така че си говорил и с мен.

— Ти чу ли ме, когато говорех?

— Не, защото не слушах, но ако по-късно бях обърнала внимание, щях да си спомня какво си казал. Моля те да го приемеш като факт, за да можем да продължим. Ти подчерта желанието си да намериш Земята и наблегна на важността му. Аз не виждам защо то е толкова важно, но понеже ти вече си свикнал да бъдеш прав, аз/ние/Гея трябва да приемем онова, което казваш. Ако мисията ти е от съдбоносно значение за твоето решение относно Гея, тя значи е жизнено важна и за самата Гея. Ето защо Гея трябва да дойде с теб — дори и само за да те пази.

— Когато казваш, че Гея трябва да дойде с мен, имаш предвид, че ти трябва да дойдеш с мен. Прав ли съм?

— Аз съм Гея — просто рече Блис.

— Но така е и с всеки друг на и вътре в тази планета. Тогава защо точно ти? Защо не друга част от Гея?

— Защото Пел иска да тръгне с теб, а ако го стори, няма да бъде щастлив с никоя друга част от Гея освен с мен.

Пелорат, който седеше дискретно на един стол в далечния ъгъл на стаята (с гръб към собственото си изображение, отбеляза Тривайз), меко каза:

— Това е вярно, Голан. Блис е моята част от Гея.

Младата жена веднага се усмихна:

— Доста е вълнуващо да мислят за теб по този начин. Разбира се, и много странно.

— Добре, да поразсъждаваме — Тривайз сплете пръсти зад главата си и понечи да се залюлее назад със стола. Тънките му крачета обаче предупредително изпукаха, така че той бързо промени решението си и го остави да се върне пак в устойчиво положение. — Ако напуснеш Гея, ще продължиш ли все още да си част от нея?

— Няма защо да не съм. Мога да се изолирам, ако например има опасност да бъда сериозно увредена, така че последствията да не засегнат планетата… или ако се появи някаква друга изключителна причина. Това обаче е въпрос само на аварийни ситуации. По принцип аз ще си остана част от Гея.

— Дори и ако направим скок през хиперпространството?

— Дори тогава, макар това малко да поусложнява нещата.

— Някак си не ми се струва утешително.

— Защо?

Тривайз сбърчи нос в обичайната метафорична реакция на лоша миризма.

— Това означава, че всичко, което бъде казано и направено на моя кораб и което ти чуеш и видиш, ще бъде чуто и видяно от цялата Гея.

— Аз съм Гея, така че това, което аз видя, чуя и усетя, тя също ще види, чуе и усети.

— Именно. Дори и тази стена тук ще види, чуе и усети.

Блис погледна към мястото, което той посочи, и сви рамене.

— Да, и тази стена. Тя обаче притежава безкрайно малко съзнание, така че ще почувства и разбере само безкрайно малко. Но аз предполагам, че стената и в момента изпитва някои субатомни измествания като реакция на това, което говорим, даващи й възможност да се напасне към Гея с единственото намерение да допринесе за доброто на цялото.

— Ами ако ми се ще да остана насаме? Аз може и да не желая стената да разбира какво говоря или върша.

Блис като че започваше да се ядосва и Пелорат внезапно се намеси.

— Виж какво, Голан, не исках да ви прекъсвам, тъй като очевидно не знам много неща за Гея. Само че все пак съм бил с Блис и съм подразбрал туй-онуй от онова, за което става дума. Ако вървиш сред една тълпа на Терминус, ти виждаш и чуваш страшно много неща и можеш да си припомниш някои от тях. При подходящо стимулиране на главния мозък дори ще си в състояние да си спомниш всичко, но повечето работи просто не те интересуват. Оставяш ги да си отидат от само себе си. Даже ако наблюдаваш някоя емоционална сцена между непознати хора и си заинтригуван — все пак не те е грижа особено, отминаваш ги и забравяш. На Гея също ще да е така. Дори и цялата планета да узнае най-интимните ти дела, това не означава, че тя непременно се интересува. Така ли е, скъпа Блис?

— Никога не съм мислила по този въпрос по такъв начин, Пел, но в това, което говориш, има нещо вярно. Все пак усамотеността, за която говори Трив — искам да кажа, Тривайз — не е нещо, дето ние ценим. Всъщност аз/ние/Гея дори я намираме за неразбираема. Да искаш да не си част… да не ти чуват гласа… да не забелязват какво вършиш… да не долавят мислите ти… — Блис енергично тръсна глава. — Казах, че при извънредни случаи можем да се изключим, но кой би искал да живее така, та макар и само за един час?

— Аз — каза Тривайз. — Ето защо трябва да намеря Земята, да открия първостепенната причина, ако има такава, която ме е накарала да избера подобна ужасяваща съдба за човечеството.

— Това съвсем не е ужасяваща съдба, но хайде да не спорим по въпроса. Ще бъда с теб не като шпионин, а като приятел и помощник. Гея ще бъде с теб не като шпионин, а като приятел и помощник.

— Гея ще ми помогне най-добре — заяви намръщено Тривайз, — като ме упъти към Земята.

Блис бавно поклати глава.

— Гея не знае местоположението на Земята. Дом вече ти го каза.

— Не го вярвам напълно. В края на краищата, вие трябва да имате архиви. Защо по време на престоя ми тук така и не можах да ги видя? Даже ако Гея действително не знае къде се намира Земята, аз бих могъл да науча нещо от тях. Познавам Галактиката с големи подробности, несъмнено по-добре, отколкото я познава Гея. Може би ще съумея да разбера и да последвам някои намеци във вашите архиви, които Гея не е в състояние да схване напълно.

— Но за какви архиви говориш, Тривайз?

— Каквито и да са. Книги, филми, записи, холографии, предмети… Откакто съм тук, не съм видял нищо, което по някакъв начин да мога да приема за архивен материал. Ти да си виждал нещо такова, Янов?

— Не — колебливо отвърна Пелорат, — но аз всъщност не съм се и оглеждал за подобни неща.

— Обаче аз се оглеждах и нищо не видях. Нищо! Предполагам, че са ги скрили от мен. Чудя се защо. Би ли ми казала, Блис?

Гладкото чело на младата жена се сбръчка в озадачена гримаса.

— Как не ме попита за това по-рано? Аз/ние/Гея не крием нищо и не говорим лъжи. Само един изолат — изолиран индивид — може да лъже. Той е ограничен и се бои, защото е ограничен. Гея обаче е планетарен организъм с огромни умствени способности и не се бои от нищо. Да говори лъжи, да създава описания, които се различават от действителността, за нея е напълно ненужно.

Тривайз изсумтя.

— Тогава защо всички толкова внимателно ми пречеха да видя каквито и да било архиви? Изтъкни ми поне една причина.

— Разбира се — Блис протегна напред двете си ръце с дланите нагоре. — Ние нямаме никакви архиви.

4

Пръв се съвзе Пелорат, който изглеждаше по-малко удивен от двамата.

— Скъпа моя — кротко каза той, — това е съвършено невъзможно. Няма разумна цивилизация без архиви.

Блис вдигна вежди.

— Ясно ми е. Просто имам предвид, че ние нямаме архиви от типа, за който Трив… Тривайз говори и се надява да намери. Аз/ние/Гея не притежаваме никакви ръкописи, разпечатки, филми, компютърни бази данни… Ако е там въпросът, нямаме и нищо, изсечено на скала. Друго не съм казала. Естествено, щом нямаме подобни неща, Тривайз не би могъл да ги намери.

— Тогава какво имате — попита съветникът — като заместител на онова, което аз наричам архиви?

Внимателно, като че ли говореше на дете, Блис произнесе:

— Аз/ние/Гея имаме памет. Аз помня.

— Какво помниш?

— Всичко.

— Помниш всички справочни данни?

— Разбира се.

— Откога? За колко години назад?

— За неопределено дълго време.

— Би могла да ми цитираш исторически данни, биографични, географски, научни факти? Дори и местните клюки?

— Всичко.

— В тази главичка? — Той язвително посочи дясното й слепоочие.

— Не — рече тя. — Спомените на Гея не са ограничени до съдържанието на моя собствен череп. Вижте (за момент Блис сякаш стана по-официална и дори малко неприветлива, тъй като престана да бъде просто индивид и се превърна в амалгама от множество единици), трябва да е имало известен период преди началото на историята, когато човешките същества са били толкова примитивни, че макар да са помнели събитията, не са могли да говорят. Речта се е появила, за да изразява спомените и да ги предава от човек на човек. По-късно е била измислена писмеността, за да може спомените да се записват и предават от поколение на поколение. Оттогава насам целият технически прогрес е служил да освободи повече място за тях и да улесни припомнянето на желаните събития. Но след като накрая индивидите се обединили, за да образуват Гея, всичко туй безнадеждно остаряло. Ние можем да се върнем към паметта, към основната система за съхраняване на архивите, върху която е изградено всичко останало. Разбирате ли?

— Да не би да твърдиш — рече Тривайз, — че съвкупността от мозъци на Гея е в състояние да си спомни далеч повече данни, отколкото един-единствен мозък?

— Разбира се.

— Но ако нейните спомени са разхвърляни в планетарната памет, какво печелиш ти от това?

— Всичко, което би могъл да пожелаеш. Каквото и да поискам да узная, то се намира някъде в нечий индивидуален ум или пък в много умове. Ако е нещо фундаментално, като например значението на думата „стол“, естествено, че се съдържа във всеки ум. Но даже и да е съвсем езотерично, в нищожно малка част от паметта на Гея, ако имам нужда, пак мога да го извикам, макар че подобно припомняне вероятно ще отнеме малко повече време. Виж какво, Тривайз, когато ти поискаш да узнаеш нещо, което го няма в твоя ум, преглеждаш някоя подходяща книга-филм или използваш компютърни бази данни, нали? Аз пък сканирам сумарния ум на Гея.

— Как предотвратяваш опасността цялата тази информация да се излее в ума ти и да ти пръсне черепа? — попита съветникът.

— Май си позволи сарказъм, Тривайз?

— Хайде, Голан — обади се Пелорат, — не ставай груб.

Тривайз ги изгледа един по един и с видимо усилие си наложи да превъзмогне напрегнатостта си.

— Съжалявам. Притиснат съм от отговорност, която не желая, а не знам как да се отърва от нея. Може би поради това се държа отблъскващо. Но, Блис, аз наистина искам да разбера. Как изваждаш нещо от съдържанието на чуждите мозъци, без да го натрупаш в собствения си и бързо да надхвърлиш капацитета му?

— Не зная, Тривайз — отвърна младата жена. — Ясно ми е не повече, отколкото на теб са ти известни подробностите в работата на твоя мозък. Предполагам, че помниш колко е разстоянието от вашето слънце до някоя съседна звезда, но невинаги го съзнаваш. Складирал си го някъде и ако те попитат, откриваш числото. Ако никой не те пита, с времето можеш и да го забравиш, но тогава пък винаги си в състояние да го извлечеш от някоя база данни. Ако разглеждаш мозъка на Гея като огромна база данни, то значи аз се обръщам към нея, макар да не ми е нужно да си припомням съзнателно всяка конкретна стъпка, която използвам. След като си свърша работата с някой факт, мога да си позволя да го забравя. Ако пък реша, преднамерено ще го върна, така да се каже, обратно на мястото, откъдето съм го извлякла.

— Колко души има на Гея, Блис? Колко човеци?

— Около един милиард. Искаш ли точното число към този момент?

Тривайз унило се усмихна.

— Виждам, че няма проблем да получа точното число, ако ти го поискаш, но ще се задоволя с приблизителната бройка.

— Всъщност — каза Блис — населението е стабилно и се колебае около едно определено число, което е малко повече от милиард. Мога да ти кажа с колко бройката в момента превишава или не достига до средната величина, като разширя съзнанието си и… почувствам границите. Разбираш ли, няма как да го обясня по-добре на човек, който никога не е изпитвал подобно нещо.

— На мен обаче ми се струва, че един милиард човешки умове — от които много са на деца — съвсем не са достатъчни, за да държат в паметта си всички данни, необходими за такова сложно общество.

— Да, но хората не са единствените живи същества на Гея, Тривайз.

— Да не искаш да кажеш, че и животните помнят?

— Нечовешките мозъци не могат да съхраняват спомените със същата плътност, на която са способни нашите, а и доста от обема във всички умове — и човешки, и не — трябва да се отдели за личните преживявания, които рядко биват полезни, освен на онова конкретно ниво от планетарната съзнание, което ги приютява. Но така или иначе големи количества от данни могат да се съхраняват в животинските мозъци, а също и в растителната тъкан, както и в минералната структура на планетата.

— В минералната структура? Имаш предвид скалите и планинските вериги?

— А за някои видове информация — океана и атмосферата. Всичко това също е Гея.

— Че какво могат да съхраняват неживите системи?

— Много неща. Интензивността е ниска, но пък обемът е толкова огромен, че по-голямата част от общата памет на Гея се намира в скалите. Действително нужно е повече време, за да се извличат и разменят техните спомени, ето защо скалите са предпочитано място за съхраняване на мъртви данни, тъй да се каже — на такива, които при нормален развой на събитията по-рядко ще бъдат търсени.

— А какво се случва, когато умре някой, чийто мозък съхранява ценна информация?

— Тя в никакъв случай не е загубена. Бавно и внимателно се извлича, докато мозъкът се дезорганизира след смъртта, но има достатъчно време да се разпредели из другите части на Гея. А и когато се появяват нови мозъци у бебетата и с израстването им стават все по-организирани, те не само развиват собствени спомени и мисли, но и се захранват с подходящи знания от други източници. Онова, което ти би могъл да наречеш обучение, при аз/ние/Гея се извършва напълно автоматично.

— Честно казано, Голан — обади се Пелорат, — струва ми се, че относно този жив свят има още много неща да се обяснят.

Тривайз му хвърли бърз и остър поглед.

— Сигурен съм, че е така, Янов, но не съм особено впечатлен. Планетата, колкото и да е голяма и разнообразна, все пак представлява един-единствен мозък. Единствен! Всеки нов, който се появява, се разтваря в общото. Къде е възможността за противопоставяне, за несъгласие? Когато човек мисли за нашата история, той си представя и онзи самотник, чиито възгледи могат да бъдат осъдени от обществото, но който в края на краищата побеждава и променя света. Какъв шанс има тук, на Гея, за великите бунтари в историята?

— Съществуват вътрешни конфликти — каза Блис. — Не всеки елемент от Гея непременно приема общия възглед.

— Това ще да е в известни граници. В един организъм не може да има прекалено голяма бъркотия, защото той просто няма да работи, както трябва. Ако прогресът и развитието не са съвсем спрели, то положително са забавени. Можем ли да допуснем възможността да навлечем същото на цялата Галактика? И на цялото човечество?

— Да не поставяш под въпрос собственото си решение? — спокойно попита геянката. — Да не си си променил мнението и сега да смяташ, че Гея не е желано бъдеще за човечеството?

Тривайз сви устни и се подвоуми. Сетне бавно изрече:

— Бих искал, наистина, но засега още не мисля така. Взех решението си на известна основа — във всеки случай несъзнателна — и докато не открия каква е била тя, не мога истински да реша дали трябва да го поддържам или променям. Така че нека се върнем към въпроса за Земята.

— Чувстваш, че там ще узнаеш естеството на основата, на която си взел решението си. Така ли е, Тривайз?

— Точно това усещане имам. Но Дом казва, че Гея не знае местонахождението на Земята. Предполагам, че си съгласна с него.

— Разбира се, че съм съгласна. Аз съм не по-малко Гея от Дом.

— Криеш ли някаква информация от мен? Имам предвид съзнателно?

— Разбира се, че не. Дори за Гея да бе възможно да лъже, тя не би лъгала теб. Ние зависим от твоите заключения и за нас е необходимо те да са правилни, а това изисква да се основават на действителността.

— В такъв случай — рече Тривайз — да използваме твоя свят-памет. Опитай да се върнеш назад и ми кажи до колко отдавна можеш да си спомняш.

Последва кратко колебание. Блис гледаше Тривайз като че не го забелязва, сякаш за момент бе изпаднала в транс. После рече:

— Петнадесет хиляди години.

— Защо се поколеба?

— Трябваше ми време. Старите спомени — наистина старите — са почти изцяло в корените на планините, откъдето е нужно време, за да ги изровиш.

— Значи отпреди петнадесет хиляди години? Тогава ли е била основана Гея?

— Не, доколкото ни е известно, това е станало около три хиляди години по-рано.

— Защо не си сигурна? Не си ли спомняш — ти или Гея?

— Това е било преди планетата да се развие до нивото, когато паметта е станала всеобщ феномен.

— Блис, но все пак преди да започне да се уповава на вашата колективна памет, Гея трябва да е съхранявала някакви архивни материали. Архиви в обикновения смисъл на думата — записи, писмена, филми и така нататък.

— Предполагам, но те едва ли са могли да оцелеят през всичкото това време.

— Биха могли да бъдат копирани или, което е още по-добре, прехвърлени в глобалната памет, след като тя се е развила.

Младата жена се начумери. Последва нов период на неувереност, този път по-дълъг.

— Не откривам никаква следа от по-ранни архиви.

— Защо?

— Не зная, Тривайз. Допускам, че не са били особено важни. Може би по времето, когато се е разбрало, че ранните непаметови спомени се разпадат, е било взето решение, че те са станали прекалено архаични и от тях няма нужда.

— Това обаче ти не го знаеш. Допускаш и предполагаш, но не знаеш. И Гея не го знае.

Блис сведе очи.

— Трябва да е било така.

— Трябва ли? Аз не съм част от Гея и затова не ми е нужно да предполагам онова, което предполага тя. Като изолат аз предполагам нещо друго.

— Какво именно?

— Първо, правя допускане, в което съм сигурен. Не изглежда вероятно една цивилизация да унищожи ранните си архиви. Вместо да ги преценят като стари и ненужни, нейните учени вероятно биха се отнасяли към тях с повишена почит и щяха да ги запазят. Ако предпаметните архиви на Гея са били унищожени, Блис, това едва ли е станало умишлено.

— Тогава как си го обясняваш?

— Всички референции за Земята в библиотеката на Трантор са били отстранени от някакъв човек или някоя сила, но не и от самите транторианци във Втората фондация. Тогава не е ли възможно референциите за Земята на Гея също да са отстранени от нещо друго, а не от нея самата?

— Откъде знаеш, че ранните архиви са включвали Земята?

— Според теб Гея е била основана поне преди осемнадесет хиляди години. Това ни връща към периода преди установяването на галактическата Империя, когато Галактиката е била заселвана и основният източник на заселници е била Земята. Пелорат ще го потвърди.

Пелорат, малко изненадан от внезапното споменаване на неговото име, се прокашля.

— Така разправят легендите, скъпа. Аз ги приемам насериозно и мисля, както и Голан, че човешката раса произхожда от една-единствена планета и че тази планета е Земята. Най-ранните заселници са дошли оттам.

— Следователно — продължи Тривайз, — ако Гея е била основана в началото на хиперпространствените пътувания, много вероятно е тя да е била колонизирана от земяните. Поради тази причина записите за заселването й и за следващите няколко хилядолетия очевидно би трябвало да включват Земята и земяните, а именно тези материали са изчезнали. Нещо изглежда се стреми Земята да не бъде споменавана никъде в архивите на Галактиката. А щом е тъй, за това трябва да има сериозни основания.

— Това е само догадка, Тривайз — възмутено се обади Блис. — Нямаш никакви доказателства.

— Но нали не друг, а Гея настояваше, че особеният ми талант се състои в това да стигам до правилни решения въз основа на недостатъчни доказателства. Следователно, ако съм достигнал до някакво твърдо заключение, не опонирай, че ми липсват факти.

Блис премълча.

— Ето още една причина да намерим Земята. — заключи Тривайз. — Смятам да замина веднага, щом „Далечната звезда“ бъде готова. Вие двамата все още ли искате да дойдете?

— Да — рече веднага Блис.

— Да — потвърди и Пелорат.