Айзък Азимов
Фондация и Земя (10)

36

— Имам чувството — рече Пелорат, — че денят е напреднал, а слънцето си е толкова високо, сякаш още е обед.

— Подозирам — отвърна Тривайз, оглеждайки спокойната панорама, — че впечатлението ти е предизвикано от оранжевия цвят на слънцето, какъвто обикновено е той при залез. Ако сме още тук, когато действително залязва, и облаците са подходящо разположени, би трябвало да го видим по-тъмно червено, отколкото сме свикнали. Не зная дали ще ти се стори красиво или потискащо. В интерес на истината слънцето на Компорелон беше още по-неприятно, но почти през цялото време ние се намирахме на закрито.

Той бавно се завъртя, разглеждайки околността във всички посоки. Освен възприеманата почти подсъзнателно странност на светлината, светът имаше и характерна миризма, поне в тази си част. Напомняше на плесен, въпреки че далеч не беше така неприятна.

Близките дървета бяха средно високи и изглеждаха стари, с чвореста кора и леко наклонени стволове, макар да не можеше да се определи дали това се дължи на постоянен вятър или на необичайна почва. Дърветата ли придаваха заплашителен вид на света или нещо друго — по-нематериално?

— Какво смяташ да правиш, Тривайз? — попита Блис. — Сигурно не сме били толкова път, за да се любуваме на гледката.

— Всъщност — каза съветникът — точно такава трябва да е моята роля сега. Предлагам Янов да проучи района. Натам има развалини и той е човекът, който може да прецени стойността на евентуалните находки. За разлика от мен, разбира от надписи и филми на архаичен галактически. А ти, Блис, предполагам, ще искаш да го придружиш, за да го пазиш. Колкото до моя милост, аз ще остана тук като преден пост.

— Пост срещу кого? Примати с тояги и камъни?

— Може би.

Усмивката изчезна от лицето му и той добави:

— Колкото и да е странно, нещо в тази планета ме смущава. Не мога още да кажа точно какво.

— Хайде, Блис — обади се нетърпеливо Пелорат. — Цял живот съм бил единствено колекционер на стари истории и никога не съм се докосвал до истински древни документи. Представяш ли си, ако намерим…

Тривайз ги гледаше как се отдалечават. Гласът на Пелорат затихваше, докато той крачеше ентусиазирано към развалините, а геянката вървеше редом.

Известно време слушаше разсеяно, после се обърна, за да продължи с изучаването на околността. Какво би могло да предизвиква безпокойството му?

Никога не бе стъпвал на ненаселена с хора планета, но бе наблюдавал много такива от космоса. Обикновено те бяха малки светове — твърде малки, за да задържат въздух или вода, и доста полезни като място за среща по време на флотските маневри (през неговия живот не бе имало война, нито даже цял век преди раждането му, но маневрите продължаваха) или при упражненията за симулиран принудителен ремонт. Тривайз беше летял в орбита около подобни светове, беше кацал на тях, но никога не бе имал повод да слезе от кораба.

Дали се безпокоеше, защото сега действително се намираше на един безлюден свят? По същия начин ли щеше да се чувства на някоя от онези малки безвъздушни планети, които бе виждал през студентските си години — че и по-късно?

Поклати глава. Нямаше да се разтревожи толкова. Сигурен бе в това. Щеше да бъде облечен в скафандър, както безброй пъти, когато е бивал извън кораба си в космоса. Това бе позната ситуация и допирът с едно обикновено парче скала едва ли щеше да промени усещането. С положителност — не!

Разбира се… но сега беше без скафандър.

Стоеше на един възможен за обитаване свят, приятен за сетивата поне колкото Терминус и много повече от Компорелон. Усещаше полъха на вятъра върху лицето си, топлината на слънцето върху гърба си, шумоленето на растителността в ушите си. Всичко бе познато, само дето нямаше хора — или вече нямаше.

Това ли беше причината? Тя ли придаваше толкова зловеща атмосфера на подробностите? Нима защото сега се намираха не просто на необитаем, а на изоставен свят?

Никога не бе попадал на изоставен свят; никога не бе чувал за изоставени светове; никога не бе допускал, че свят може да бъде изоставен. Всички планети, които познаваше, веднъж заселени с хора, оставаха обитаеми завинаги.

Той вдигна очи. Една птица пресече полезрението му; изглеждаше дори някак си по-естествена от сиво-синьото небе между оранжевите облаци. (Беше сигурен, че ако прекара два-три дни на планетата, ще свикне с непривичните цветове и небето и облаците ще започнат да му се струват нормални.)

От дърветата долитаха птичи песни и тихо жужене на насекоми. Блис бе споменала за пеперуди и те бяха тук — в удивително количество, с пъстроцветни окраски.

От време на време гъстата трева около дърветата се раздвижваше, но той все още не можеше да разбере какво причинява това движение.

Нито пък очевидното присъствие на живот наблизо предизвикваше страха му. Както беше казала Блис, на тераформираните светове от самото начало липсваха опасни животни. Вълшебните приказки от детството и героическите фантазии на юношеството неизменно имаха за сцена легендарни планети, взети на заем най-вероятно от мъглявите митове за Земята. Холографският екран на хипердрамата гъмжеше от чудовища — лъвове, еднорози, дракони, китове, бронтозаври, мечки. Имаше ги с дузини и той дори не помнеше имената им; някои бяха определено митични, а може би и всичките. Имаше по-дребни същества, които хапят и жилят, както и страшни при допир растения — но това бяха измислици. Естествено, бе чувал, че някогашните пчели са можели да жилят, но сегашните бяха, разбира се, съвсем безобидни.

Тривайз бавно тръгна надясно и заобиколи хълма. Тревата беше висока и гъста, само че пръсната на туфи. Разходи се между дърветата, които също растяха на отделни неголеми групи.

После се прозя. Определено не се случваше нищо вълнуващо и през ума му мина да се върне на кораба и да подремне. Не, немислимо е. Трябва да стои на пост.

Какво, може би трябваше и да марширува: едно, две, едно, две, да се завърта рязко кръгом и да изпълнява сложни фигури с параден електрожезъл? (Това оръжие не се използваше от три века насам, но все още бе задължително при строевата подготовка, без някой да може да посочи точната причина.)

Усмихна се на хрумването си, после се запита дали да не се присъедини към Пелорат и Блис край развалините. Защо? С какво можеше да им помогне?

Ами ако забележи нещо, което Янов случайно е пропуснал? Е, ще разполага с достатъчно време да огледа, след като те се върнат. По-добре беше, има ли артефакти за намиране, да остави Пелорат да ги открие.

Възможно ли е двамата да са в беда? Глупости! Каква беда?

Пък ако случайно бяха в беда, щяха да извикат.

Той спря и се ослуша. Не чу нищо.

После отново го обзе непреодолимата мисъл за караула и закрачи с маршова стъпка, вдигайки високо крак, а сетне удряйки го в земята, като в същото време сваляше въображаемия електрожезъл от рамото си, завърташе го, задържаше го пред себе си — строго отвесно, отново го завърташе и го поставяше на другото рамо. Рязко, с един отривист кръгом Тривайз се озова пак с лице към кораба, който бе вече доста далеч.

И тогава наистина замръзна.

Не беше сам.

До този момент не бе зърнал никакво живо същество освен растения, насекоми и няколко птици, нито беше видял или чул нещо да се приближава. Сега обаче между него и кораба стоеше животно.

Чисто и просто куче.

Тривайз не си падаше по кучетата. Никога не бе имал куче и не изпитваше кой знае какви приятелски чувства, когато срещаше някое. Този път също не изпита. С раздразнение си помисли, че няма планета, на която тези гадини да не са съпътствали човека. Съществуваха безброй разновидности и съветникът отдавна имаше досадното впечатление, че на всеки свят има поне една типична само за него порода. Така или иначе всички кучета си приличаха по едно — независимо дали ги отглеждаха за развлечение, шоу или някаква полезна работа, те биваха възпитавани в любов и доверие към хората.

Тривайз обаче не се бе прехласвал и по тези любов и доверие. На времето бе живял с една жена, която имаше куче. Това създание, което той търпеше заради нея, започна да го обожава, следваше го, облягаше се на гърдите му да си почине (с всичките си петдесет фунта), покриваше го със слюнка и косми в най-неочаквани моменти, клечеше пред вратата и скимтеше, когато той и тя се опитваха да правят секс.

От този контакт бе останал с твърдото убеждение, че по някаква причина, известна само на кучешкия разсъдък и невероятната способност да се анализират миризми, той е неизменен обект на преданост.

Затова когато първоначалната му изненада премина, Тривайз разгледа кучето без особена тревога. Беше едро животно — високо и стройно, с дълги крака. Гледаше го втренчено, без видими признаци за обожание. Устата му бе леко отворена, което можеше да се приеме като усмивка за добре дошъл, но зъбите вътре бяха толкова големи и страшни, че той сто на сто би се чувствал по-удобно, ако кучето не беше пред очите му.

Тогава му хрумна, че то никога не е виждало човек, също както и безброй поколения преди него. Вероятно бе не по-малко изненадано и озадачено от внезапната поява на пришълеца, колкото Тривайз от неговата. Той поне бе разбрал веднага с кого си има работа, докато кучето нямаше дори това преимущество. Бе все още объркано и може би разтревожено.

Естествено, нямаше да бъде безопасно да остави едно животно с такива зъби в състояние на тревога. Трябваше веднага да установи приятелство.

Той се приближи съвсем бавно и без резки движения. Протегна ръка, готов да позволи да го подушат, като издаваше нежни, успокояващи възклицания от рода на „добро кученце“, което в случая му изглеждаше крайно конфузно.

Без да сваля очи от Тривайз, кучето отстъпи една-две крачки назад, сякаш не му се доверяваше. После горната му устна се сгърчи, зъбите му се оголиха и от гърлото му се изтръгна дрезгаво ръмжене. Въпреки че съветникът никога не се бе срещал с подобно поведение, нямаше как да го изтълкува другояче освен като враждебно.

Затова той замръзна на място. С крайчеца на окото си забеляза някакво странично движение и бавно извърна глава. Още две кучета се приближаваха към него. Видът им бе също толкова убийствен като на първото.

Убийствен? Това прилагателно му хрумна едва сега и ужасната му уместност го шокира.

Сърцето му изведнъж заби силно. Пътят към кораба бе блокиран. Не можеше да бяга напосоки, защото тези дълги и многобройни кучешки крака щяха да го стигнат след броени метри. Ако вместо да отстъпи използваше бластера, докато застреля едното, другите две сигурно щяха да се нахвърлят върху му. А в далечината зърна и още няколко. Комуникираха ли по някакъв начин? На глутници ли ловуваха?

Той бавно се отмести вляво, в посоката, в която — все още — имаше свободен изход. Бавно. Бавно.

Кучетата се придвижваха едновременно с него. Убеден беше, че единственото, което го спасява от незабавно нападение, е фактът, че те никога не са виждали или подушвали подобно същество. Нямаха установен стереотип на поведение за такъв случай.

Бягството, разбира се, би представлявало нещо познато за кучетата. Щяха да знаят какво да сторят, ако индивид с ръста на Тривайз демонстрира страх и побегне. И те ще побягнат. По-бързо.

Той продължаваше да се промъква странешком към едно дърво. Изпитваше дивото желание да се качи нависоко, където зверовете не ще могат да го последват. Те също се придвижваха с тихо ръмжене и скъсяваха разстоянието. И трите бяха вперили втренчени погледи в него. Още две приближаваха към тях, а по-надалеч се мяркаха и други. В един момент той трябваше да спринтира. Не биваше да го отлага твърде дълго, нито да побегне прекалено рано. И двете грешки можеха да се окажат фатални.

Сега!

Със сигурност постави личен рекорд за рязък старт и въпреки това беше на косъм. Усети щракване на челюсти край петата си и за момент те дори го задържаха, докато зъбите не се приплъзваха върху твърдия керамоид.

Не беше особено ловък в катеренето по дървета. Не се бе качвал на дърво сигурно от десетгодишен, а и тогава, доколкото си спомняше, не блестеше с особени успехи. В настоящия случай обаче стволът не беше съвсем отвесен, а кората бе чвореста и той имаше къде да се хване. Още повече, че го гонеше свирепа нужда, а е удивително какво може да направи човек, притиснат от обстоятелствата.

Озова се седнал на един чатал десетина метра над земята. В момента не си даваше сметка, че си е одраскал ръката и от нея капе кръв. В основата на дървото седяха пет огромни песа, загледани нагоре с изплезени езици, и търпеливо чакаха.

А сега — какво?

37

Известно време Тривайз не беше в състояние да разсъждава логично. Мислите му сякаш проблясваха хаотично една през друга и ако можеха да бъдат подредени, щяха да изглеждат горе-долу така:

Блис твърдеше, че при тераформирането на една планета хората създават екологично неравновесие, което могат да крепят само с безкрайни усилия. Заселниците например никога не са водили със себе си по-едри хищници. Малките обаче не са могли да избегнат. Насекоми, паразити, дори птици, земеровки и така нататък.

Стряскащите животни от легендите и мъглявите литературни съчинения — тигри, мечки гризли, китове-убийци, крокодили? Кой би ги пренасял от свят на свят, дори да имаше смисъл? И къде то би имало смисъл?

Това означаваше, че хората бяха единствените по-големи хищници и на тях се падаше да пробират онези растения и животни, които, оставени сами на себе си, биха се задушили в собствените си свръхпопулации.

И ако по някакъв начин хората изчезнеха, трябваше да ги заместят други хищници. Но кои? Най-едрите и толерирани още от дълбока древност бяха кучетата и котките — опитомени и живеещи от човешкото благоволение.

Ако обаче хората ги нямаше, за да ги хранят? Тогава те трябва сами да си търсят прехраната — за оцеляването си и, в интерес на истината, за оцеляването на вида, с който засищат глада си и чиято популация трябва да се контролира.

И така, кучетата — всичките им разновидности — ще се размножават: големите ще нападат оставените без надзор тревопасни, по-малките ще ловят птици и гризачи. Котките ще ходят на лов през нощта, както кучетата през деня; първите — поединично, вторите — на глутници.

И вероятно по пътя на еволюцията в крайна сметка ще се създадат нови видове, за да запълнят допълнителни екологични ниши. Дали някои кучета няма да развият земноводни способности, за да могат да се хранят с риба? А някои котки да започнат да се задържат за известно време във въздуха и да ловят по-тромавите птици?

Всичко това пробяга през ума му, докато очакваше логичното мислене да му подскаже какво би могъл да направи.

Броят на кучетата растеше. Изброи двадесет и три около дървото, а прииждаха още. Колко голяма беше глутницата? Всъщност какво значение имаше? И така тя беше достатъчно многобройна.

Извади бластера от кобура, но тежката дръжка в ръката му не даде онова чувство за сигурност, което би желал. Кога за последен път го бе зареждал с енергиен блок и колко заряда можеше да изстреля? Положително не двадесет и три.

Ами Пелорат и Блис? Ако се появяха, кучетата щяха ли да се нахвърлят върху тях? А даже да не се появяха тъкмо сега, щяха ли да са в безопасност? Ако хищниците усетеха присъствието на две човешки същества в развалините, какво би им попречило да ги нападнат там? Едва ли имаше врати или прегради, които да ги задържат.

Блис би ли могла да ги спре и прогони? Щеше ли да успее да концентрира достатъчно ментална сила през хиперпространството? И колко време би могла да поддържа такова ниво?

Тогава — да извика за помощ? Дали щяха да дотичат, ако се провикне, а кучетата да си плюят на петите под страховития поглед на геянката? (Страховит поглед ли беше нужен или просто ментално действие, неуловимо за наблюдателите, които не притежават тази способност?) Или пък, ако се появят, нямаше ли да бъдат разкъсани на парчета пред очите му, а той да е принуден да наблюдава безпомощно от относително безопасната си позиция на дървото?

Не, ще трябва да използва бластера. Ако успее да убие едно от кучетата, а другите побягнат от уплаха, би могъл да слезе, да извика Пелорат и Блис, да убие още няколко, проявили прекалено нахалство, а после тримата да се доберат до кораба.

Той нагласи силата на микровълновия лъч на три четвърти от максимума. Щеше да е достатъчна, за да ликвидира някое от кучетата с голям шум. Гърмежът можеше да прогони другите без излишен разход на енергия.

Тривайз внимателно се прицели в едно животно сред глутницата, което изглеждаше (поне във въображението му) по-злобно от останалите — може би само защото седеше по-спокойно и следователно по-хладнокръвно очакваше плячката си. Кучето гледаше право в оръжието, сякаш презираше онова, което човекът можеше да направи с него.

На Тривайз му хрумна, че той самият никога не бе стрелял с бластер срещу живо същество, нито бе виждал друг да го прави. При тренировките стреляха в чучела от кожа и пластмаса, пълни с вода; течността почти мигновено се загряваше до точката на кипене и експлодираше, разкъсвайки опаковката на парчета.

Но кой, след като нямаше война, ще стреля в човек? И кой би се противопоставил срещу бластер, за да предизвика използването му? Само тук, на един свят, станал патологичен поради изчезването на хората…

Отчитайки странната способност на мозъка да регистрира несъществени подробности, Тривайз забеляза, че един облак бе скрил слънцето — и стреля.

Странен блясък премина през въздуха по права линия между дулото на бластера и кучето; трептяща светлина, която можеше и да не се забележи, ако слънцето грееше с пълна сила.

Животното сигурно усети наближаващата гореща вълна и леко помръдна, като че искаше да отскочи. После експлодира и част от кръвта и клетъчното му съдържание се изпариха.

Експлозията вдигна разочароващо малък шум, защото кучешката кожа просто не беше толкова здрава, колкото на чучелата за тренировка. Плът, кожа, кръв и кости се разпиляха наоколо и Тривайз усети, че му се повдига.

Кучетата се дръпнаха, някои от тях засегнати от неприятно горещите парчета. Но това бе само моментно стъписване. Сетне те отново се струпаха плътно, за да изядат това, което им се предлагаше. На Тривайз съвсем му прилоша. Не само че не ги плашеше, а ги и хранеше! При това положение никога нямаше да си отидат. Напротив — миризмата на прясна кръв и топло месо щеше да привлече още такива хищници, а може би и други, по-малки месоядни твари.

Някой извика:

— Тривайз! Какво…

Той погледна натам. Блис и Пелорат бяха излезли от развалините. Геянката бе спряла и разперила ръце, за да задържи историка, който гледаше към глутницата. Положението бе ясно и очевидно. Нямаше нужда от въпроси.

— Опитах се да ги пропъдя — извика Тривайз, — без да ви въвличам в това с Янов. Можеш ли да ги държиш на разстояние?

— Едва ли — отвърна Блис спокойно, така че Тривайз я чу с мъка, макар ръмженето да бе стихнало, сякаш кучетата внезапно бяха покрити с някакво успокояващо и звукопоглъщащо одеяло.

— Много са и не ми е позната невронната им дейност — добави тя. — На Гея нямаме такива екземпляри.

— Нито пък на Терминус. Или на който и да било цивилизован свят — извика Тривайз. — Ще застрелям колкото мога, а ти се погрижи за останалите. С по-малко няма да ти е чак толкова трудно.

— Не, Тривайз. С бластера само ще привлечеш още. Стой зад мен, Пел, защото няма как да ме защитиш. Голан, къде е другото ти оръжие?

— Невронният камшик?

— Да. Който предизвиква болка. Ниска мощност. Ниска мощност!

— Страхуваш се да не ги заболи ли? — ядосано се провикна съветникът. — Сега ли е най-подходящият момент да си припомняме, че животът е нещо свято?

— Аз мисля за живота на Пел. И за моя. Направи каквото ти казвам. Ниска мощност, стреляй по едно куче. Не мога да ги задържам още дълго.

Животните се бяха отдалечили от дървото и наобиколили двамата, които стояха с гръб към някаква порутена стена. Най-близките правеха плахи опити да се приближат още повече и тихо скимтяха, сякаш се мъчеха да проумеят какво ги спира, след като не усещаха никаква преграда пред себе си. Някои напразно се опитваха да се покатерят по стената и да нападнат в гръб.

Ръката на Тривайз трепереше, докато нагласяваше невронното оръжие на ниска мощност. Камшикът изразходваше много по-малко енергия от бластера и една-единствена батерия можеше да произведе стотици удари, а и точният прицел не беше толкова важен. Тъй като спестяването на енергия също нямаше решаващо значение, той можеше да мине с камшика през цялата глутница. Това бе традиционният метод за озаптяване на тълпи, заплашващи да станат опасни.

Все пак последва предложението на Блис. Прицели се в едно куче и стреля. То се претърколи с притреперващи крака и пронизителни писъци.

Останалите се отдръпнаха от раненото животно с присвити назад уши. После заскимтяха на свой ред, обърнаха се и си тръгнаха, отначало бавно, сетне по-бързо и накрая в пълен бяг. Удареното животно с мъка се изправи и закуцука, скимтейки, след тях.

Воят заглъхна в далечината и Блис каза:

— Да се връщаме на кораба. Те ще дойдат отново или ще налетим на други.

След малко Тривайз си помисли, че никога не бе боравил толкова бързо с входния механизъм на звездолета. И се надяваше повече да не му се налага да го прави.

38

Нощта падна преди той да се почувства що-годе нормално. Тънката лентичка синтетична кожа върху одрасканата му ръка бе успокоила физическата болка, но не беше така лесно да се уталожи болката от психическата рана.

Работата не бе в самата опасност, на която бяха изложени. Реагира на нея както всеки средно смел човек би реагирал. Само че опасността дойде от напълно неподозирана посока. Дразнеше го цялата тази нелепост. Какво би станало, ако се разчуеше, че ръмжащи кучета са го накарали да се покатери на дърво? Все едно да се впуснете в бяг от писукането на ядосани канарчета.

Той с часове се ослушваше за нова атака от страна на кучетата, за вой, за драскаме с нокти по външния корпус на кораба.

Пелорат, от своя страна, изглеждаше съвсем спокоен.

— Нито за миг не се съмнявах, драги приятелю, че Блис ще се справи, но трябва да кажа, че и ти стреля добре с това оръжие.

Тривайз сви рамене. Не беше в настроение да обсъжда подобен въпрос.

Ученият държеше в ръка своята библиотека — компактдиска, на който се съхраняваше трудът на целия му живот, преминал в изследвания на митове и легенди — и се оттегли с нея в спалнята, където стоеше малкият му четец.

Изглеждаше доста доволен от себе си. Тривайз го забеляза, но не коментира. Щеше да има достатъчно време по-нататък, когато умът му нямаше да е толкова зает с кучетата.

Щом двамата останаха сами, Блис промълви колебливо:

— Предполагам, че са те изненадали.

— Ами, да — мрачно отвърна съветникът. — Кой би повярвал, че при вида на едно куче — именно куче! — ще хукна да се спасявам.

— След двадесет хиляди години без хора това едва ли са обикновени кучета. Сега тези животни сигурно са доминиращите едри хищници.

Тривайз кимна.

— Така си и помислих, докато седях на клона на дървото в ролята на предпочитана плячка. Ти беше определено права за неуравновесената екология.

— Неуравновесена, да, от гледна точка на хората. Но като видях колко добре се справят кучетата, чудя се дали Пел не е прав в своето предположение, че природната среда може сама да постигне равновесие, като запълни екологичните ниши с еволюирали варианти на относително малобройните видове, присъстващи първоначално на даден свят.

— Колкото и странно да е — рече Тривайз, — и на мен ми хрумна същата мисъл.

— При условие, разбира се, че нарушаването на равновесието не е толкова голямо, та процесът на възстановяване да изисква твърде много време. Междувременно планетата може да стане напълно нежизненоспособна.

Тривайз изсумтя. Блис го погледна замислено.

— Добре, че настоя да се въоръжиш.

— Не ми помогна много. Виж, твоите способности…

— Не, оръжието беше необходимо. Толкова спешно, само с хиперпространствен контакт с останалата част от Гея, при тъй много умове от непознато естество, нямаше да мога да направя нищо без невронния камшик.

— Бластерът обаче не свърши никаква работа. Опитах.

— С бластера, Тривайз, кучето просто изчезва. Останалите могат да се изненадат, но не и да се уплашат.

— Още по-лошо — поясни Тривайз. — Те изядоха останките. Аз направо ги подкупвах да останат.

— Да, разбирам, че ефектът е бил такъв. С невронния камшик е друго. Той причинява болка и раненото куче издава звуци, понятни за другите животни, които по условен рефлекс започват да изпитват страх. След като вече са предразположени към него, аз само побутнах умовете им и те избягаха.

— Да, но ти успя да съобразиш, че в този случай камшикът е по-страшното оръжие, докато аз не успях.

— Свикнала съм да боравя с умове, а ти не си. Затова настоявах за ниска мощност, както и да се прицелиш само в едно животно. Не исках кучето просто да умре от болка. Не исках и тя да е толкова разсеяна, че да има ефекта на бой с камшик. Исках силна болка, концентрирана във фокус.

— И я получи, Блис — кимна Тривайз. — Свърши идеална работа. Дължа ти огромна благодарност.

— Недоволен си — замислено каза геянката, — защото ти се струва, че си играл нелепа роля. А всъщност, пак повтарям, без твоите оръжия нямаше да мога да направя нищо. Това, което ме озадачава, е как си обясняваш въоръжаването си при всичките ми уверения, че на този свят няма хора — нещо, в което продължавам да съм сигурна. Предвиди ли кучетата?

— Не — отвърна Тривайз. — Разбира се, че не. Във всеки случай, не съзнателно. От друга страна, не ходя въоръжен по принцип. На Компорелон не съм се и сетил да взема оръжие. Не бива обаче да се хващам в капана и да мисля, че е някаква магия. Подозирам, че когато започнахме да говорим за извадени от равновесие екологии, някак си подсъзнателно съм си представил животни, станали опасни в отсъствието на човека. Сега вече това изглежда съвсем логично, но е възможно и да съм имал подобно предчувствие. Нищо повече.

— Не го отхвърляй така небрежно. Аз също участвах в разговора за небалансираните екологии, но нямах такова предчувствие. Тъкмо тази интуиция цени у теб Гея. Разбирам също, че сигурно те дразни да имаш скрити способности за предвиждане, естеството на които не можеш да доловиш; да действаш решително, но без разумни основания…

— На Терминус изразът е „да действаш по вътрешен подтик“.

— А на Гея казваме „да знаеш, без да мислиш“. На теб не ти харесва да знаеш, без да мислиш, нали?

— Определено не ми харесва. Не искам да бъда ръководен от предчувствия. Приемам, че те се основават на някаква причина, но ако не я знам, всичко ме кара да мисля, че нямам контрол върху собствения си разсъдък — нещо като лека форма на лудост.

— Когато реши в полза на Гея и Галаксея, ти действаше по интуиция, а сега търсиш причината.

— Поне десет пъти съм го твърдял.

— А аз отказвах да приема твърденията ти за буквална истина. Съжалявам. Повече няма да ти противореча. Надявам се обаче, че мога да продължа да изтъквам преимуществата на Гея.

— Естествено — засмя се Тривайз, — ако ти обаче от своя страна признаеш, че съм свободен да не ги приемам.

— Хрумвало ли ти е в такъв случай, че този непознат свят се връща към някакво варварство и може би в края на краищата ще стане необитаем и ще се превърне в пустош поради отстраняването на единствения вид, способен да играе ролята на ръководещ разум? Ако този свят обаче беше Гея или, още по-добре, част от Галаксея, това не би могло да се случи. Ръководният разум би продължил да съществува в Галактиката като цяло и екологията, чието равновесие по някаква причина се е нарушило, ще се насочи към възстановяването му.

— Това означава ли, че кучетата ще спрат да се хранят?

— Разбира се, че ще се хранят, също както и хората. Но ще се хранят целенасочено, под съзнателно ръководство, за да поддържат екологичното равновесие, а не в резултат на произволни обстоятелства.

— Изгубването на личната свобода може да няма значение за кучетата, но за хората има — каза Тривайз.

— А какво би станало, ако всички човешки същества престанат да съществуват — навсякъде, не само на един или на няколко свята? Ако Галаксея остане без хора? Ще има ли ръководещ разум и тогава? Останалите форми на живот и неодушевената материя ще успеят ли да изградят общ разсъдък, подходящ за тази цел?

Блис се поколеба.

— Такова нещо — рече тя — никога не се е случвало. Нито пък има някакви изгледи да се случи в бъдеще.

— А не ти ли изглежда очевидно — продължи Тривайз, че човешкият мозък е качествено различен от всичко друго и че ако той отсъства, общият сбор от останалите съзнания не би могъл да го замести. Не е ли истина, че хората са специален случай и трябва да бъдат третирани по съответния специален начин? Те не бива да се идентифицират дори един с друг, камо ли с нечовешки обекти.

— Въпреки това ти реши в полза на Галаксея.

— Причината за което все още не мога да проумея.

— Може би главната причина е била именно предчувствието ти за последиците от нарушеното екологично равновесие? Не е ли възможно основният аргумент да е бил, че всички светове в Галактиката са на ръба на острието и от двете страни ги очаква нестабилност, и че единствено Галаксея би могла да предотврати катастрофите, случващи се на този свят, да не говорим за безспирните междучовешки бедствия като войните и лошото управление?

— Не. Когато взимах решението, не мислех за небалансираните екологии.

— Откъде си сигурен?

— Може да не знам какво предугаждам, но ако впоследствие то бъде споменато, бих го разпознал. Както впрочем ми се струва, че наистина съм предвидил наличието на опасни животни на този свят.

— Е — каза Блис сериозно, — тези кучета можеха да ни костват живота, ако не бяха обединените ни сили — твоята интуиция и моят ментализъм. Хайде, нека бъдем приятели.

Тривайз кимна.

— Щом искаш.

В гласа му имаше ледена нотка, която накара геянката да вдигне вежди, но в този момент в стаята се втурна Пелорат, тресящ главата си така, сякаш искаше да я откъсне.

— Мисля — изрева той, — че го открих.

39

По принцип съветникът не вярваше в лесните победи, но в края на краищата човешко е да повярваш на нещо дори против разума си. Той почувства, че мускулите на гърдите и гърлото му се стягат, но все пак успя да изрече:

— Местоположението на Земята? Това ли откри, Янов?

Пелорат го зяпна втрещено и ентусиазмът му сякаш се изпари.

— Ами, не — рече той явно сконфузен, — не съвсем. Всъщност, Голан, няма нищо общо. Бях забравил за това. Открих… друго в развалините. Предполагам, че не е толкова важно.

Тривайз с усилие пое дълбоко въздух и каза:

— Няма защо да се притесняваш, Янов. Всяка находка е важна. Та какво дойде да ни съобщиш?

— Ами — започна Пелорат, — работата е там, че почти нищо не беше оцеляло, разбирате ли? Двадесет хиляди години ветрове и бури не оставят много след себе си. Още повече, растенията също действат като бавни разрушители, а животните… но както и да е. Въпросът е, че „почти нищо“ не означава „нищо“. Развалините, на които попаднахме, трябва да са останки от обществена сграда, тъй като върху едни паднали камъни или късове бетон имаше изсечен надпис. Беше много трудно да се различи, нали разбираш, приятелю, но аз направих снимки с един от онези фотоапарати с вградено компютърно увеличение, които имаме на борда — така и не се наканих да поискам разрешение да го взема, Голан, но ми се стори важно и…

Тривайз махна нетърпеливо с ръка.

— Продължавай.

— Успях да разчета част от надписа, който явно беше много архаичен. Даже с компютърното увеличение и моята осведоменост по отношение на архаичния език беше невъзможно да се разбере каквото и да било с изключение на една кратка фраза. Там буквите бяха по-големи и малко по-ясни от останалите. Може да са били изсечени и по-дълбоко, защото представляваха наименованието на самия свят. Фразата гласеше: „Планета Аврора“, така че предполагам, че светът, на който стоим, се нарича Аврора, или поне се е наричал така.

— Все някак трябва да се нарича — отбеляза Тривайз.

— Да, но имената рядко се избират произволно. Току-що претърсих внимателно библиотеката си и намерих две стари легенди, идващи, както се оказа, от два много отдалечени един от друг свята, така че имаме достатъчно основание да смятаме, че са възникнали независимо, като имаме предвид… както и да е! И в двете легенди Аврора е името на зората. Може да се предполага, че на някакъв прагалактически език „аврора“ е означавало „зора“. Работата е там, че някаква дума за зора или зазоряване често се използва като име на първите построени космически станции или други подобни конструкции. Ако този свят се нарича Зора, независимо на какъв език, възможно е и той да е бил първият по рода си.

Тривайз попита:

— Да не се готвиш да ни излезеш с твърдението, че тая планета всъщност е Земята и Аврора е алтернативното й име, тъй като Земята символизира зората на живота и на човечеството?

— Не мога да отида толкова далеч — отговори Пелорат.

— Все пак няма радиоактивна повърхност — напомни с горчивина в гласа си съветникът, — няма огромен спътник, нито газов гигант с широки пръстени.

— Точно тъй. Но Дениадор от Компорелон смяташе, че тъкмо този е един от световете, усвоени на времето от първата вълна заселници — космонитите. Ако е така, то неговото име може би сочи, че е бил първият от космонитските светове. Възможно е в този момент да стоим на най-стария човешки свят в Галактиката, с изключение на Земята. Това не е ли вълнуващо?

— Във всички случаи е интересно, Янов, но не извлякохме ли твърде много от едно име?

— Има още — заяви Пелорат възбудено. — Доколкото е меродавна справката в моите архиви, днес в Галактиката липсва свят с име „Аврора“ и, сигурен съм, твоят компютър ще го потвърди. Както казах, има всякакви светове и други обекти, наречени „Зора“ или нещо подобно, но никъде не е използвана самата дума „Аврора“.

— А защо ще я използват? Щом е прагалактическа, няма как да е популярна.

— Но имената остават, дори когато са безсмислени. Ако този е първият населен свят, той е бил прочут; може даже за известно време да е бил господстващият свят в Галактиката. С положителност ще има други, кръстени „Нова Аврора“, „Малката Аврора“ и тъй нататък. А такива…

Тривайз го прекъсна:

— Може да не е първият населен свят. Може никога да не е играл важна роля.

— Според мен има по-основателна причина, драги приятелю.

— Каква например, Янов?

— Ако първата вълна заселници е била застигната от втора, на която сега принадлежат всички светове в Галактиката — както впрочем твърдеше Дениадор, — много е вероятно да е имало период на враждебност между двете вълни. И при изграждането на своите, тъй да се каже, светове втората вълна да избягва да използва имената, дадени от първата на нейните си. По този начин от факта, че името „Аврора“ не се повтаря, можем да заключим, че действително са съществували две заселнически вълни и че този свят е от първата.

Тривайз се усмихна.

— Янов, вече добивам представа как работите вие, митолозите. Съграждате красива надстройка, пък било то и върху въздушни основи. Легендите твърдят, че заселниците от първата вълна са били придружени от множество роботи и се предполага, че именно те са причинили гибелта им. Ако бяхме намерили поне един робот на този свят, щях да съм склонен да приема хипотезата за първата вълна, но как можем да очакваме след двадесет хиляди…

Пелорат с усилие мърдаше устни, без да издаде членоразделен звук, докато накрая проговори:

— Ама не ти ли казах? Не, разбира се, че не съм! Толкова съм развълнуван, че всичко ми се обърка в главата. Голан, там имаше робот.

40

Тривайз разтри челото си, сякаш то внезапно го заболя.

— Робот? — попита той. — Имаше робот?

— Да — Пелорат закима енергично с глава.

— Откъде знаеш?

— Ами, беше си робот. Как мога да не го позная, след като съм го видял?

— Ти виждал ли си някога друг път робот?

— Не, но беше метален предмет, който прилича на човек. Глава, ръце, крака, торс. Естествено, като казвам метален, имам предвид най-вече ръждясъл, и когато се приближих към него, предполагам вибрациите от стъпките ми го повредиха още повече, така че докато протегна ръка да го пипна…

— Защо е трябвало да го пипаш?

— Ами, сигурно не съм можел да повярвам на очите си. Беше машинална реакция. Щом го докоснах, той се разпадна. Но…

— Да?

— Преди да се разпадне съвсем, очите му като че ли слабо просветнаха и издаде звук, сякаш се опитва да изрече нещо.

— Искаш да кажеш, че все още е функционирал?

— Едва-едва, Голан. После се срина.

Тривайз се обърна към Блис.

— Потвърждаваш ли всичко това?

— Робот беше и ние го видяхме — отвърна геянката.

— И работеше?

Жената глухо каза:

— Когато се разпадаше, долових слаба невронна дейност.

— Каква невронна дейност? Роботите нямат органичен мозък.

— Предполагам, че притежават компютризирания му еквивалент — отговори Блис — и аз мога да го доловя.

— Долови роботска, а не човешка менталност, така ли?

Тя сви устни:

— Беше твърде слаба, за да разбера друго, освен че я има.

Тривайз я изгледа, после и Пелорат и каза с едва потискана ярост:

— Това променя всичко.