Айзък Азимов
Фондация и Земя (13)

52

За миг той усети как мракът го поглъща и ужасено се запита: „Това ли е смъртта?“

Сякаш мислите му бяха предизвикали ехо, защото чу още някой да прошепва същото. Беше Пелорат.

Опита се да помръдне устни и откри, че може да го направи.

— Самият факт, че си в състояние да шепнеш — рече с чувство на огромно облекчение, — показва, че това не е смъртта.

— Има едни стари легенди, според които след смъртта животът продължава.

— Глупости — измърмори Тривайз. — Блис? Тук ли си, Блис?

Нямаше отговор.

Историкът отново се обади като ехо.

— Блис? Блис? Какво е станало, Голан?

— Бандър сигурно е мъртъв — отвърна Тривайз. — В такъв случай той вече не е способен да захранва имението с енергия. Светлината би следвало да угасне.

— Но как е…? Искаш да кажеш, че Блис го е направила.

— Така предполагам. Надявам се да не й се е случило нищо лошо — той запълзя на ръце и колене в пълния мрак на подземието (ако не се брояха случайните подпрагови проблясъци на някой и друг радиоактивен атом, разбиващ се в стените).

После ръката му докосна нещо топло и меко. Опипа го, разпозна, че е крак, и го стисна. Изглеждаше прекалено малък, за да принадлежи на Бандър.

— Блис?

Кракът подритна и принуди Тривайз да го пусне.

— Блис? Кажи нещо!

— Жива съм — долетя странно измененият глас на геянката.

— А добре ли си? — попита той.

— Не — при тази дума светлината наоколо се върна, макар и съвсем слабичка. Стените запроблясваха едва-едва, като ту просветляваха, ту потъмняваха отново.

Бандър лежеше, рухнал подобно на някаква черна купчина. До него, хванала главата му, седеше Блис.

Тя погледна към двамата.

— Соларианецът е мъртъв — рече младата жена и на слабата светлина по бузите й лъснаха сълзи.

Тривайз направо се шашардиса.

— Защо плачеш?

— Как да не плача, когато убих живо същество, надарено с разум и интелигентност? Нямах такова намерение…

Съветникът се наведе, за да й помогне да се изправи, но тя го отблъсна встрани.

Пелорат коленичи на свой ред и меко я запридумва:

— Моля те, Блис, дори и ти вече не би го върнала към живота. Кажи ни какво стана.

Този път тя се остави да бъде вдигната на крака и обясни с монотонен глас:

— Гея може да прави същото, което можеше Бандър. Гея може да използва неравномерно разпределената енергия на Вселената и да я трансформира в работа само с менталната си сила.

— Това го знаех — Тривайз се опитваше да я успокои, без самият да е напълно наясно как ще го стори. — Спомням си срещата ни в космоса, когато ти, или по-скоро Гея, задържа нашия кораб в плен. Помислих си за този случай, когато Бандър ме парализира, след като отне оръжията ми. Той обездвижи и теб, но аз бях сигурен, че ако поискаш, ще можеш да се освободиш.

— Не. Ако бях опитала, щях да се проваля. Когато твоят кораб беше заловен от мен/нас/Гея — тъжно заобяснява Блис, — аз и планетата наистина бяхме едно цяло. Сега обаче сме разделени от хиперпространството, така че моята/нашата/Геината ефикасност е ограничена. Освен това Гея прави онова, което трябва да прави, просто с мощта на съюзените мозъци. Но дори съюзени, всички те нямат преобразувателните дялове, които притежаваше този соларианец. Ние не можем да използваме енергията така деликатно, така ефикасно и така неуморно като него. Нали виждате, че не успявам да направя светлината по-ярка, пък и изобщо не зная още колко време ще мога да я поддържам, преди да се уморя. А той е бил в състояние да снабдява с енергия цялото си огромно имение дори когато спи.

— Все пак ти го възпря — каза Тривайз.

— Защото не познаваше възможностите ми и самата аз не направих нищо, дето да му подскаже за тях. Поради това не ме заподозря и не ми обърна никакво внимание. Той се съсредоточи изцяло върху теб, Тривайз, понеже ти беше човекът, който носеше оръжията — ето пак колко добре ни послужи обстоятелството, че се беше въоръжил — и аз трябваше само да изчакам момента и да го спра с един бърз и изненадващ удар. Когато той бе на границата да ни убие, когато целият му ум се концентрираше върху това и най-вече върху теб, аз нанесох удара.

— И то великолепно.

— Как можа да изговориш толкова жестоко нещо, Тривайз! Възнамерявах просто да го спра, исках да блокирам използването на преобразувателя му. В момента на изненадата, когато той щеше да се опита да ни взриви и да открие, че не е в състояние, а вместо това да види, че светлините наоколо помръкват, аз щях да затегна хвата си, да го пратя в удължен нормален сън и да освободя преобразувателя. Енергията щеше да продължи да тече, а ние можехме да се измъкнем от това имение, да влезем в кораба и да напуснем планетата. Надявах се така да уредя нещата, че когато той най-накрая се събуди, да е забравил всичко, дето му се е случило от мига, в който ни видя. Гея няма никакво желание да убива, за да постигне нещо, което може да бъде постигнато без убиване.

— А какво тръгна на зле, Блис? — меко я попита Пелорат.

— Никога не съм се сблъсквала с подобни преобразувателни мозъчни дялове, а нямах и време да ги поизуча. Аз просто нанесох удара с моя блокиращ маньовър, но той очевидно не задейства правилно. Блокирах не входящия в дяловете, а изходящия от тях енергиен поток. Разбирате ли, в тези мозъчни дялове енергията се влива постоянно, а пък мозъкът се самозащищава, като я изтласква също така бързо навън. Щом обаче блокирах изхода, тя мигом се натрупа и за нищожна част от секундата температурата се повиши до точката, в която протеинът експлозивно се дезактивира и… той умря. Светлините угаснаха, аз незабавно отдръпнах блокажа си, само че, разбира се, вече беше много късно.

— Не виждам, мила, какво друго би могла да направиш — каза Пелорат.

— Това не ме утешава, като се има предвид, че убих разумно същество.

— Бандър също след миг щеше да ни убие — натърти Тривайз.

— Достатъчна причина да го спра, но не и да го премахвам.

Тривайз се поколеба. Не искаше да издава нетърпението си, защото не желаеше да оскърби или да разстрои още повече геянката, която в края на краищата беше единствената им защита срещу този изключително враждебен свят.

— Блис — рече той, — време е да помислим и какво следва от смъртта на Бандър. Тъй като той е мъртъв, цялата енергия в имението е изчезнала. Това рано или късно, но по-скоро рано ще бъде забелязано от други соларианци. Ще им се наложи да разследват случая. Не мисля, че ще бъдеш в състояние да отбиеш евентуална едновременна атака на няколко души. А и ти самата призна, че няма да можеш много дълго да поддържаш ограничената мощност, която се подава сега. Така че е важно, без да се бавим, да се върнем обратно на повърхността и после на нашия кораб.

— Само че, Голан — рече Пелорат, — как ще го направим? Ние изминахме много километри по един криволичещ път. Струва ми се, че тук долу е истински лабиринт и що се отнася до мен, нямам и най-смътна представа накъде да тръгнем. Впрочем чувството ми за ориентация винаги е било слабо. Дано вие…

Тривайз се огледа и осъзна, че Пелорат имаше право.

— Мисля, че към повърхността има много изходи — успокояващо каза той — и няма защо да търсим точно онзи, през който влязохме.

— Но ние не знаем нито един от тях. Как ще ги открием?

Съветникът отново се обърна към Блис.

— Можеш ли ментално да откриеш нещо, което ще ни помогне да намерим път нагоре?

— Всички роботи в имението са дезактивирани — отвърна тя. — Долавям тихичък шепот от полуразумен живот право над нас, но това доказва единствено, че повърхността е точно там, което и без друго ни е известно.

— Добре тогава — кимна Тривайз, — ще се наложи значи просто да потърсим някакъв отвор…

— Проби и грешки! — ужасен възкликна Пелорат. — Никога няма да успеем.

— Ще трябва, Янов — натърти съветникът. — Ако търсим, все пак имаме някакъв шанс, колкото и малък да е той. Алтернативата е просто да си стоим тук и никога да не излезем. Хайде, малкият шанс е по-добър от нулевия.

— Чакайте — обади се Блис. — Наистина долавям нещо.

— Какво? — попита Тривайз.

— Ум.

— Интелигентен?

— Да, но, струва ми се, не съвсем. По-ясно обаче е друго.

— Казвай — настоя Тривайз, отчаяно борейки се с нетърпеливостта си.

— Уплаха! Непоносима уплаха! — прошепна тя.

53

Съветникът обезсърчено се озърна. Горе-долу помнеше откъде са влезли, но не си правеше илюзии, че е в състояние да се върне по същия път, по който бяха дошли. Не бе обръщал особено внимание на завоите и криволиците. Кой би си помислил, че ще се озоват в положение да се връщат сами и без помощ по същия път, при това с примигващо и едва тлеещо осветление?

— Блис, смяташ ли, че ще можеш да активираш колата?

Тя отвърна:

— Сигурна съм, че бих могла, Тривайз, но то още не означава, че ще мога и да я карам.

— Предполагам, че Бандър я караше ментално — намеси се Пелорат. — Не го видях да пипа каквото и да е, докато се возехме.

Блис кротко рече:

— Да, Пел, той го правеше ментално, но как? Със същия успех можеш да кажеш, че го е правил, като е използвал управлението. Обаче ако аз не зная никакви подробности за това как да го използвам, информацията ти няма много да ни помогне, нали?

— Би могла поне да опиташ — предложи Тривайз.

— Ако опитам, ще трябва да се концентрирам върху проблема, а сторя ли го, съмнявам се, че ще успявам да поддържам и осветлението. В тъмното колата няма да ни свърши никаква работа, дори и ако се науча как да я управлявам.

— В такъв случай, предполагам, ще трябва да вървим пеша.

— Страхувам се, че да.

Тривайз се втренчи в гъстата чернилка, която се простираше зад мъждивите светлинки на непосредственото им обкръжение. Нищо не забелязваше, нищо не чуваше.

— Блис, все още ли усещаш оня уплашен ум? — попита той.

— Да.

— Можеш ли да определиш къде е? И да ни заведеш при него?

— Менталното усещане се разпространява по права линия. То не се пречупва чувствително от твърдата материя, така че е лесно да определя посоката…

Тя показа една въображаема точка върху тъмната стена и добави:

— Само че ние не можем да минем през стената, за да стигнем дотам. Най-добре е да следваме коридорите и да се опитаме да открием пътя си по променящата се сила на усещането. Май ще трябва да поиграем на топло-студено.

— Да почваме тогава.

Пелорат не беше никак въодушевен.

— Чакай, Голан, сигурни ли сме, че искаме да открием онова нещо, каквото и да е то. Ако е уплашено, може да ни се наложи и ние да се изплашим.

Тривайз нетърпеливо тръсна глава.

— Нямаме никакъв избор, Янов. Уплашен или не, това е интелигентен ум и той може би ще поиска — или ще бъде накаран — да ни отведе до повърхността.

— И ще оставим Бандър да лежи тук? — притеснено попита Пелорат.

Тривайз го хвана за лакътя.

— Хайде, Янов. И за него нямаме избор. Все някога някой соларианец ще активира отново мястото, роботите ще намерят Бандър и ще се погрижат… надявам се, не преди да сме в безопасност.

Той остави Блис да води. През цялото време светлината бе най-ярка в непосредствена близост до нея. Геянката спираше на всеки вход, на всяко разклонение в коридора, опитвайки се да почувства посоката, от която идваше уплахата. Понякога дори влизаше през някаква едва видима врата или завиваше зад завой, а сетне се връщаше и опитваше друг маршрут, докато Тривайз безпомощно я гледаше.

Всеки път тя стигаше до определено решение и отривисто потегляше нанякъде, а светлината тръгваше пред нея. Съветникът забеляза, че сега изглежда по-ярка — или очите му се бяха адаптирали към полумрака, или Блис се бе научила как по-ефективно да управлява преобразуването. На едно място, когато минаваше покрай набитите в земята метални пръти, тя постави ръка върху тях и лампите забележимо просветляха. Младата жена кимна с глава, явно доволна от себе си.

Нищо не им се струваше дори и бегло познато; положително бродеха през такива области от безкрайното подземно имение, през които не бяха минавали на идване.

Тривайз продължаваше да следи за коридори, определено водещи нагоре, като за разнообразие се взираше и в таваните за някаква следа от люкове. Нищо подобно обаче не се появяваше и уплашеният ум поне засега оставаше единственият им шанс да се измъкнат навън.

Вървяха в тишина, ако се изключи звукът от собствените им стъпки; в мрак, ако се изключи светлината, която ги заобикаляше непосредствено; през пълно мъртвило, ако се изключат собствените им животи. От време на време различаваха сенчестата маса на някой робот, неподвижно седящ или застинал прав в полумрака. Веднъж зърнаха и един полегнал настрани със сгърчени в причудлива поза ръце и крака. В момента, когато енергията е секнала, помисли си Тривайз, трябва да е бил застигнат в неравновесна позиция и е паднал. Бандър не би могло да повлияе на силата на гравитацията. Вероятно навсякъде по огромното му имение роботите сега стояха или лежаха неактивни и това бързо щеше да бъде забелязано.

А може и да не е тъй, хрумна му изведнъж. Соларианците би трябвало да знаят когато някой от тях умира от старост и физически упадък. Светът им би трябвало да е нащрек и в готовност. Бандър обаче бе умряло внезапно, в разцвета на съществуването си, без това да може да се узнае предварително. Кой би го очаквал? Кой би следил за дезактивирането?

Да, но не (Тривайз отхвърли оптимизма и самоуспокоението си като опасни примамки, водещи към свръхувереност). Соларианците все пак щяха да забележат секването на цялата дейност в имението на Бандър и да предприемат незабавни мерки. Всички те имаха прекалено голям интерес от него, за да оставят смъртта му без последствия.

Пелорат потиснато промърмори:

— Вентилацията сигурно е спряла. Лабиринт под земята като този трябва да се вентилира, а енергията я доставяше Бандър. Сега вече я няма.

— Без значение, Янов — рече Тривайз. — В това празно подземие има достатъчно въздух, за да ни стигне за години.

— Не е толкова важно времето. Психологически е лошо.

— Моля те, Янов, не прихващай клаустрофобия. Блис, наближили ли сме?

— Доста, Тривайз — отвърна тя. — Усещането е по-силно и по-лесно следвам посоката.

Геянката наистина вървеше напред все по-уверено и рядко се колебаеше на местата, където трябваше да избира.

— Насам! Насам! — възкликна внезапно тя. — Усещам го!

— Сега дори и аз го чувам — сухо отбеляза съветникът.

Тримата спряха и несъзнателно затаиха дъх. Чуваха се тихи стонове, примесени със запъхтени изхлипвания.

Влязоха в някаква голяма стая и когато лампите се включиха, видяха, че за разлика от досегашните, тя е богато и пъстро обзаведена.

В центъра й имаше един робот, леко приведен, протегнал ръце с почти нежен жест и, разбира се, абсолютно неподвижен.

Зад него изпърхаха дрехи. От едната му страна се показа кръгло уплашено око и съкрушеното изхлипване се разнесе отново.

Тривайз се втурна край робота и видя как от другата му страна изхвърча една малка фигурка. Тя се препъна, падна на земята и остана да лежи там, затулила очи, ритаща с крака във всички посоки, сякаш да отблъсне някаква неизвестна опасност, и пищяща, пищяща…

Без никаква нужда да го прави, Блис поясни:

— Това е дете!

54

Тривайз озадачено се дръпна назад. Какво правеше това дете тук? Бандър така се гордееше с абсолютната си самота, толкова настояваше на нея.

Пелорат, по-малко склонен да се уповава на разсъждения при наличието на едно неясно събитие, моментално прецени ситуацията и каза:

— Предполагам, че е наследникът.

— Потомък на Бандър — съгласи се Блис, — само мисля, че е много малко, за да бъде наследник. Соларианците ще трябва да намерят такъв някъде другаде.

Тя гледаше втренчено към детето. Не го фиксираше, а го наблюдаваше някак меко, обгръщащо и постепенно звуците, които то издаваше, стихнаха. Създанието отвори очи и също загледа Блис. Писъците му бяха намалели до отделни леки изхленчвания.

Геянката на свой ред започна да издава някакви звуци: успокояващи, откъслечни думички, които сами по себе си нямаха особен смисъл, но бяха предназначени да усилят успокоителния ефект от мислите й. Тя сякаш ментално опипваше непознатия ум и се опитваше да подреди обърканите му емоции.

Бавно, без да сваля очи от Блис, детето се изправи, постоя, олюлявайки се за миг, и се втурна към мълчаливия, застинал робот. Обви ръце около якия метален крак, сякаш жадуваше сигурността на допира му.

Тривайз каза:

— Изглежда роботът му служи за гледачка или пазач. Един соларианец сигурно не може да се грижи за друг, дори когато са родител и дете.

— Предполагам, че също е хермафродит — обади се Пелорат.

— Би трябвало — кимна съветникът.

Блис, все още изцяло погълната от детето, бавно приближаваше към него, полуповдигнала ръце с длани, обърнати към самата нея, сякаш за да подчертае, че няма никакво намерение да хваща малкото създание. То мълчаливо наблюдаваше приближаването й, здраво вкопчено в робота.

Блис го заубеждава:

— Хайде, чедо — топло, чедо — меко, топло, уютно, сигурно, хайде, чедо — сигурно, сигурно.

Спря и без да се обръща, каза тихо:

— Пел, поговори му на неговия език. Кажи му, че сме роботи, които са дошли да се погрижат за него, защото енергията е прекъснала.

— Роботи! — ахна шокираният Пелорат.

— Трябва да бъдем представени като такива. То не се бои от роботите. А и никога не е виждало човек, даже може би няма представа, че хората съществуват.

— Съмнявам се дали ще успея да измисля правилния израз — заколеба се историкът. — Не зная архаичната дума за…

— Тогава, Пел, кажи просто „робот“. Ако не свърши работа, опитай да кажеш „желязното нещо“. Каквото можеш, това кажи.

Бавно, дума по дума Пелорат заговори. Детето се загледа в него и силно се смръщи, като че се опитваше да го разбере.

— Можеш спокойно да питаш как да излезем — посъветва го Тривайз. — Тъй и тъй се опитваш да му кажеш нещо.

Блис се възпротиви:

— Не. Не още. Първо доверието, после информацията.

Соларианчето, което сега се бе втренчило в учения, бавно се пусна от робота и заговори с висок напевен глас.

— Говори много бързо, за да го разбера — тревожно каза Пелорат.

— Помоли го да повтори по-бавно — рече Блис. — Аз правя каквото мога, за да го успокоя и да премахна страховете му.

Историкът се заслуша пак в думите на детето и обясни:

— Мисля, че пита защо е спрял Джемби. Джемби трябва да е роботът.

— Пел, провери, за да сме сигурни.

Мъжът продума нещо, после се вслуша и поясни:

— Да, Джемби е роботът. А самото дете се казва Фалъм.

— Браво! — Блис се усмихна на малкото същество с грейнала, щастлива усмивка, посочи го и рече:

— Фалъм. Браво, Фалъм. Смело Фалъм — после постави ръка на гърдите си и се представи:

— Блис.

Детето се усмихна. Когато се смееше, ставаше много привлекателно.

— Блис — рече то, като леко изсъска на „с“-то.

— Слушай — обади се Тривайз, — ако съумееш да активираш робота, той може би ще е в състояние да ни каже това, което ни интересува. Пелорат би му говорил със същата лекота, както и на детето.

— Не — възпротиви се Блис. — Това ще е грешка. Първото задължение на робота е да закриля детето. Ако го активирам и той изведнъж ни забележи, види наоколо някакви странни същества, може и да ни нападне. Тук няма място за каквито и да било външни хора. Тогава ще трябва отново да го дезактивирам и той повече няма да може да ни даде никаква информация, а пък щом детето види единствения си закрилник, дезактивиран за втори път… Не, просто не ми се иска да го направя.

— Но нали ни казаха — меко се намеси Пелорат, — че роботите не могат да причинят вреда на човешко същество.

— Казаха ни — съгласи се Блис, — обаче не ни обясниха точно какви роботи са създали соларианците. Дори ако този тук е конструиран така, че да не причинява вреда, на него ще му се наложи да избира между соларианското дете или най-близкия закодиран в него подобен еквивалент, и три неизвестни същества, които може и да не възприеме като хора, а просто като незаконни натрапници. Естествено, че ще избере детето и ще ни нападне.

Тя пак се обърна към малкото създание.

— Фалъм — рече нежно и започна да сочи. — Пел. Трив.

— Пел. Трив — послушно повтори детето. Блис приближи до него и бавно протегна ръце. То я загледа втренчено, после отстъпи крачка назад.

— Спокойно, Фалъм — рече Блис. — Добре, Фалъм. Пипни, Фалъм. Хубаво, Фалъм.

Соларианчето пристъпи към нея и Блис въздъхна с облекчение.

— Добре, Фалъм.

Тя докосна голата му ръчичка, защото то носеше, също както и родителят му, само една дълга отворена отпред роба и набедрена превръзка отдолу. Допирът бе безкрайно нежен. Геянката дръпна ръка, поизчака и отново го докосна гальовно.

Очите на детето се притвориха под въздействието на силния успокоителен ефект от ума й.

Дланите на Блис бавно и внимателно се повдигнаха към рамото на детето, към врата, после под дългата кафява коса — към едно определено място точно зад ушите.

Ръцете й се отпуснаха и тя каза:

— Дяловете все още са малки. Засега краниалната кост не се е очертала. Има само вкоравен слой кожа, който ще се издуе навън и след като те бъдат напълно оформени, ще се преобразува в костно вещество… Което означава, че в сегашния момент детето не може да управлява имението или дори да активира робота. Пел, попитай го на колко години е.

След като си размениха няколко реплики, историкът съобщи;

— Ако добре го разбирам, е на четиринадесет.

— Изглежда на не повече от единадесет — рече Тривайз.

— Дължината на годината, която се използва на този свят — предположи Блис, — може да не съответства напълно на стандартната галактическа. Освен това, допуска се, че космонитите са имали удължен жизнен цикъл, тъй че ако в това отношение приличат на тях, соларианците също може да имат удължен период на развитие. В края на краищата не бива да съдим по годините.

Тривайз нетърпеливо цъкна с език.

— Хайде да престанем с антропологията. За нас е важно да излезем на повърхността, а доколкото си имаме работа с дете, може би просто си пилеем времето без полза. То сигурно не знае пътя нагоре. Едва ли някога се е показвало над земята.

Блис повиши глас:

— Пел!

Пелорат веднага схвана желанието й и последва най-дългият му досега разговор с Фалъм. Накрая той рече:

— Детето знае какво е слънце. Казва, че го е виждало. Мисля, че е виждало и дървета. То обаче не се държи така, сякаш е сигурно какво означава тази дума или поне какво означава думата, която аз използвах…

— Добре, Янов — кимна Тривайз, — но хайде върни се на въпроса.

— Казах на Фалъм, че ако успее да ни изведе на повърхността, това може да ни даде възможност да активираме робота. Казах, че бихме искали да го активираме. Мислиш ли, че наистина ще успеем?

— За него ще се безпокоим по-късно — махна с ръка съветникът. — То рече ли, че ще ни води?

— Да. Помислих, че ще го направи с повече желание, ако му обещая съживяването на робота. Предполагам обаче, че рискуваме да го разочароваме…

— Добре — повтори Тривайз, — хайде да потегляме. Всички обещания ще са безполезни, ако ни спипат под земята.

Пелорат каза нещо на детето, което тръгна, ала после спря неуверено и се обърна към Блис.

Тя протегна ръка и двамата поеха отново — длан в длан.

— Аз съм новият робот — рече геянката с лека усмивка.

— Изглежда доста доволно от това — отбеляза Тривайз.

Фалъм заподскача напред и за миг съветникът се зачуди дали соларианчето е щастливо просто защото Блис се е погрижила за него, дали към този факт се добавя и вълнението, че ще посети повърхността заедно с три нови робота, или пък е развълнувано от възможността да си върне втория родител — Джемби. Не че имаше особено значение — важното бе детето да ги води нагоре.

У него впрочем не се забелязваше никакво колебание. Когато трябваше да избира между различни пътища, то се ориентираше моментално. Дали наистина знаеше къде отива или всичко бе само плод на инфантилна незаинтересованост? Дали просто не играеше някаква игра с неясен завършек? Тривайз обаче предполагаше, че лекото натоварване, което сега усеща, идва най-вероятно от движението нагоре. Детето пък, все тъй самоуверено подскачащо напред, посочи пред себе си и зачурулика.

Съветникът погледна към Пелорат, който се прокашля и рече:

— Мисля, че то каза „врата“.

— Надявам се мисълта ти да е вярна — натърти Тривайз. Фалъм се отскубна от Блис и затича. Посочи един участък от настилката, който изглеждаше малко по-тъмен от съседните нему секции. После стъпи върху него, подскочи няколко пъти, извърна се с явно разочарован вид и заговори пискливо бързо. Блис направи гримаса.

— Ще трябва аз да осигуря захранването. Това ме изтощава.

Лицето й леко порозовя, а светлината стана съвсем мъждива, но една врата се отвори точно пред Фалъм и от задоволство соларианчето се разсмя със звънко сопрано.

Сетне изтърча през вратата и двамата мъже го последваха. Накрая излезе и Блис, и погледна назад точно в момента, когато светлината зад нея угасна и вратата се затвори. Геянката поспря, за да си поеме дъх. Изглеждаше съвсем изтощена.

— Е — рече Пелорат, — излязохме. Къде е корабът?

Всички се спряха, облени от все още ранния здрач. Тривайз измърмори:

— Струва ми се, че беше в тази посока.

— И на мен така ми се струва — каза Блис. — Хайде да вървим — и тя протегна ръка на Фалъм.

Не се чуваше нищо, като се изключат звуците, издавани от вятъра и откъслечните обаждания на животни. По някое време минаха покрай робот, застанал неподвижно близо до дънера на едно дърво с някакъв предмет с неясно предназначение в ръката.

Пелорат пристъпи напред, явно воден от любопитството си, но Тривайз го спря.

— Не е наша работа, Янов. Давай нататък.

Минаха покрай друг робот, паднал встрани от пътя им.

Съветникът се поусмихна:

— Предполагам, че на много километри наоколо е набоклучено с роботи — и добави триумфиращо:

— Аха, ето го и кораба.

На земята близо до „Далечна звезда“ имаше нещо, което наподобяваше въздухоплавателен съд с примитивна конструкция: неикономично, крехко и — на всичкото отгоре — с витло. Недалеч от въздухоплавателния съд, между малката групичка чуждоземци и техния кораб, стояха четири човешки фигури.

— Прекалено късно — прошепна Тривайз. — Много време пропиляхме. Сега какво ще правим?

— Четирима соларианци? — изненада се историкът. — Не може да бъде. Те положително не биха влезли във физически контакт. Не мислите ли, че са холоизображения?

— Съвсем материални са — възрази Блис. — Сигурна съм. Но пък не са соларианци. Няма как да им сбъркам умовете. Това са роботи.

55

— Е, в такъв случай — каза Тривайз — напред! Той отново закрачи спокойно към кораба и другите го последваха.

Пелорат попита почти беззвучно:

— Какво смяташ да правиш?

— Щом са роботи, трябва да се подчиняват на заповедите ни.

Четиримата явно ги изчакваха и когато приближиха, Тривайз също се вгледа по-внимателно в тях.

Да, наистина трябва да бяха роботи. Лицата им, изглеждащи като направени от кожа, подплатена с плът, бяха странно безизразни. Облечени бяха в униформи, които не оставяха непокрит и един квадратен сантиметър, ако се изключи лицето. Дори на ръцете си носеха тънки непрозрачни ръкавици.

Тривайз направи небрежен жест, който без съмнение представляваше безцеремонно нареждане да се дръпнат встрани.

Роботите не помръднаха.

Съветникът тихо рече:

— Кажи им го с думи, Янов. Твърдо.

Пелорат се прокашля и заговори бавно с необичаен баритонов тембър, като ги отпрати с жест настрани също като Тривайз. Резултатът беше, че един от роботите, който бе може би съвсем малко по-висок от останалите, изрече нещо със студен, пронизителен глас.

Пелорат се обърна към Тривайз.

— Мисля, че каза, че ние сме чуждоземци.

— Обясни му, че ние сме хора и трябва да ни се подчиняват.

Внезапно роботът заговори на особен, но разбираем галактически:

— Аз те разбирам, чуждоземецо. Говоря галактически. Ние сме роботи-стражи.

— Тогава си ме чул да казвам, че сме хора и поради това трябва да ни се подчинявате.

— Ние сме програмирани да се подчиняваме единствено на управниците, чуждоземецо. Вие не сте управници, нито сте соларианци. В нормалния момент за свръзка управникът Бандър не отговори и ние дойдохме да разследваме нещата на място. Това е наш дълг. Намираме един космически кораб, който не е произведен на Солария, няколко присъстващи чуждоземци и всички роботи на Бандър дезактивирани. Къде е управникът Бандър?

Тривайз поклати глава и бавно и отчетливо каза:

— Не знаем нищо за това. Нашият корабен компютър не работи добре. Противно на намеренията ни се озовахме близо до тази странна планета. Приземихме се, за да установим къде се намираме. Намерихме всички роботи дезактивирани. Не знаем какво може да се е случило.

— Обяснението не е правдоподобно. Щом всички роботи в имението са дезактивирани и мощността е напълно изключена, управникът Бандър трябва да е мъртъв. Не е логично да се предполага, че по случайно съвпадение той е умрял точно когато вие сте се приземили. Би трябвало да има някаква причинно-следствена връзка между едното и другото.

Целейки да усложни ситуацията и да покаже, че като чужденец не разбира нещата и поради това е невинен, Тривайз възрази:

— Но мощността не е изключена. Ти и другите действате.

— Ние сме роботи-стражи — повтори безизразно стоящият насреща му. — Ние не принадлежим на никой управник. Принадлежим на целия свят. Ние не сме контролирани от никого, а захранвани с ядрена енергия. И аз пак те питам, къде е управникът Бандър?

Тривайз се огледа. Пелорат изглеждаше обезпокоен; Блис бе стиснала устни, но оставаше спокойна. Фалъм затрепери, ала дланта на геянката докосна рамото на детето и то сякаш се вцепени, а изразът на лицето му се промени. (Дали не го бе упоила?)

Роботът каза:

— Отново и за последен път питам, къде е управникът Бандър?

— Не зная — мрачно заяви Тривайз.

Роботът кимна и двама от неговите придружители бързо потеглиха. Той рече:

— Моите колеги-стражи ще претърсят имението. Междувременно ти ще бъдеш задържан за разпит. Подай ми тези предмети, които носиш на кръста си.

Тривайз направи крачка назад.

— Те се безвредни.

— Не се движи повече. Аз не питам какво е естеството им и дали са безвредни или не. Аз искам да ги получа.

— Не.

Роботът пристъпи и ръката му се стрелна прекалено бързо, за да може Тривайз да осъзнае какво става. Металната длан легна на рамото му, стисна го силно и го насочи надолу. Тривайз падна на колене.

— Предметите — настоя роботът и протегна другата си ръка.

— Не — изпъшка съветникът.

Блис се хвърли напред, издърпа бластера от кобура му преди Тривайз, стегнат като в менгеме, да успее да направи каквото и да било, за да й попречи, и го подаде на робота.

— Ето, страж — рече тя, — и ако почакаш още един момент… ето и другото. Сега пусни моя компаньон.

Роботът отстъпи назад с двете оръжия и съветникът бавно се изправи на нозе, като енергично разтриваше рамото си, изкривил лице от болка.

(Фалъм леко изплака и Пелорат, заел се със задачата да отвлече вниманието му, го притисна гальовно.)

Блис яростно прошепна на Тривайз:

— Защо му се противиш? Той може да те убие само с два пръста.

Тривайз отново простена и изсъска през зъби:

— А ти защо не го обуздаеш?

— Опитвам се. Трябва ми време. Умът му е мощен, добре програмиран и няма за какво да се захвана. Трябва да го изуча. Постарай се да спечелиш време.

— Няма защо да му изучаваш ума. Просто го унищожи — прошепна съветникът почти беззвучно.

Блис стрелна робота с очи. Той внимателно изследваше оръжията, докато другият, който бе останал с него, наблюдаваше чуждоземците. Изглежда никой от двамата не се интересуваше какво си шепнат Блис и Тривайз.

Геянката каза:

— Не. Никакво унищожение повече. На първия свят убихме едно куче и ранихме друго. Знаеш какво се случи. (Ново поглеждане към роботите-стражи.) Гея не отнема без нужда живота или интелигентността. Трябва ми обаче време, за да се оправя мирно и кротко.

Тя направи крачка назад и се втренчи в робота, който все така безизразно заяви:

— Това са оръжия.

— Не — отвърна Тривайз.

— Да — съгласи се Блис, — но те вече не могат да се използват. Енергията им е изчерпана.

— Нима? Защо ви е да носите оръжия, които нямат енергия? А може би не са изтощени — стражът държеше единия предмет в дланта си, поставил съвсем правилно палеца. — Така ли се активира?

— Да — отговори Блис. — Ако натиснеш и то съдържа енергия, ще се активира. Само че в него няма нищо.

— Сигурно ли е? — роботът насочи оръжието към Тривайз. — Все още ли твърдиш, че ако го активирам сега, то няма да задейства?

— Няма — каза Блис.

Тривайз замръзна на място, без да може да обели дума. Беше изпробвал бластера, след като Бандър го бе изтощил и той наистина бе съвършено неизползваем, ала роботът държеше невронния камшик. Него не беше пробвал.

Ако камшикът съдържаше макар и малък остатък от енергия, щеше да е достатъчен да стимулира болевите му центрове и онова, което би почувствал, щеше да направи стискането на роботската ръка да изглежда като приятелско потупване.

По време на следването му във Флотската академия бяха го накарали — както и всеки друг кадет — да понесе един лек невронен камшичен удар. Просто за да знае какво представлява. Оттогава не изпитваше никаква нужда усещането да се повтори.

Роботът активира оръжието и за момент Тривайз болезнено се вцепени. После бавно се отпусна. Камшикът също бе напълно изтощен.

Стражът впи поглед в мъжа срещу себе си и захвърли двете оръжия настрани.

— Как така се оказаха с изчерпана енергия? — попита той. — Ако няма полза от тях, защо ги носиш?

— Привикнал съм с тежестта им — отвърна Тривайз — и ги нося дори когато са изтощени.

— Това е безсмислено — възрази роботът. И добави: — Всички сте арестувани. Ще бъдете задържани за допълнителен разпит и ако управниците решат, ще бъдете дезактивирани. Как се отваря този кораб? Трябва да го претърсим.

— Нищо няма да спечелите — заяви Тривайз. — Не сте в състояние да го разберете.

— Ако не аз, управниците ще го разберат.

— И те няма да могат.

— Тогава ти ще им обясниш, за да го разберат.

— Съмнявам се.

— В такъв случай ще бъдеш дезактивиран.

— Моето дезактивиране няма да промени нищо, а предполагам, че ще бъда дезактивиран дори и да им обясня.

— Продължавай — промълви Блис. — Започвам да схващам как работи мозъкът му.

Роботът не й обърна внимание. (Дали самата тя се е погрижила, помисли си Тривайз и страшно му се прииска да е така.)

Насочил цялото си внимание към него, стражът каза:

— Ако ни създаваш трудности, ние ще те дезактивираме частично. Ще те повредим и тогава ще ни кажеш всичко, което искаме да узнаем.

Изведнъж Пелорат нададе полузадавен вик:

— Чакай, не можеш да постъпиш така. Страж, ти не можеш да постъпиш така.

— Аз действам по подробни инструкции — кротко обясни роботът. — Мога да го сторя. Разбира се, ще му причиня точно толкова вреда, колкото е нужно, за да получа информация.

— Но ти изобщо не можеш да го направиш. Аз съм чуждоземец, а също и двамата ми другари. Това дете обаче — и Пелорат посочи с поглед Фалъм, когото все още носеше, — е соларианец. То ще ти каже какво да правиш и ти трябва да му се подчиниш.

Фалъм погледна към него с отворени, ала сякаш празни очи.

Блис рязко поклати глава, но историкът не даде никакъв признак, че е разбрал жеста й.

Очите на робота спряха за малко върху Фалъм и той каза:

— Детето е без значение. То няма преобразувателни издутини.

— То все още няма напълно оформени преобразувателни мозъчни дялове — чак се задъха от вълнение Пелорат, — но с времето ще ги развие. Това е соларианско дете.

— Без напълно развити преобразувателни дялове, не е соларианско. Аз не съм обвързан да следвам неговите заповеди или да го пазя от повреда.

— Но това е потомъкът на управника Бандър.

— Така ли? Откъде знаете това?

Пелорат заекна, както му се случваше понякога, когато се опитваше да се прави на свръхчестен.

— К-какво друго дете може да има в това имение?

— Откъде знаете, че няма цяла дузина деца?

— Виждал ли си други деца тук?

— Въпросите ги задавам аз.

В този момент вниманието на робота бе раздвоено, тъй като другият докосна рамото му и посочи нещо. Двата робота, изпратени с разузнавателна цел до имението, се връщаха с бърз бяг, в който едва-едва се долавяше странна несиметричност.

Когато пристигнаха, за известно време се възцари тишина, а сетне единият заговори на солариански — при което и четирите изкуствени създания сякаш загубиха гъвкавостта си. За момент изглеждаха така, като че щяха да се сплескат.

Пелорат прошепна: „Открили са Бандър“, преди Тривайз да успее да му направи знак да мълчи.

Роботът бавно се извърна и заговори, като замазваше сричките:

— Управникът Бандър е мъртъв. С жеста, който ти току-що направи, ни показа, че си знаел за този факт. Вярно ли е?

— Откъде бих могъл да знам? — предизвикателно попита Тривайз.

— Ти знаеше, че той е мъртъв. Ти знаеше, че ще го намерим там. Наистина, как би могъл да знаеш това, ако не си бил при него; и ако не си бил този, който е прекъснал живота му? — Дикцията на робота вече се нормализираше. Явно беше преодолял шока.

— Но как бихме могли да убием Бандър? — не преставаше с въпросите съветникът. — С неговите преобразувателни мозъчни дялове той щеше да ни унищожи за миг.

— Откъде знаеш какво могат и какво не могат да правят преобразувателните дялове?

— Ти току-що ги спомена.

— Аз само ги споменах. Не съм описал техните свойства или способности.

— Знанието просто ни падна като от небето.

— Това не е правдоподобен отговор.

— Да се предполага, че ние сме причинили смъртта на Бандър, също не е правдоподобно.

Пелорат добави:

— Във всеки случай, ако управникът Бандър е мъртъв, то сега управникът Фалъм притежава това имение. Ето го управника и той е човекът, комуто трябва да се подчинявате.

— Аз вече обясних — рече роботът, — че един потомък с неразвити преобразувателни дялове не е соларианец. Той не може да бъде наследник, поради което друг такъв — на подходяща възраст — ще долети веднага щом докладваме тъжната новина.

— Ами управникът Фалъм?

— Няма никакъв управник Фалъм. Има само едно дете, а тук съществува излишък от деца. То ще бъде унищожено.

— Да не сте посмели! — твърдо заяви Блис.

— Не съм аз този — рече роботът, — който непременно ще трябва да извърши акта, и определено не съм аз, който ще вземе решението. Това зависи от консенсуса на управниците. Но добре зная какво може да бъде решението по време на излишък от деца.

— Не. Аз казах не.

— Ще бъде безболезнено… Ето че идва друг кораб. Много е важно да влезем в бившето имение Бандър и да организираме холовизионен съвет, който да определи наследника и да реши какво да правим с вас. Дайте ми детето.

Блис грабна полуприпадналата фигурка от ръцете на Пелорат. Здраво стиснала я и опитвайки се да уравновеси теглото й на рамото си, тя каза:

— Не пипайте това дете.

Ръката на робота отново се вдигна и той пристъпи напред, посягайки за Фалъм. Блис бързо се отмести встрани, започвайки движението си доста преди роботът да започне своето. Той обаче продължи да се движи напред, като че ли геянката все още стоеше пред него. После вдървено се извъртя около предните ръбове на стъпалата си и падна по лице. Останалите три робота замръзнаха неподвижни и с нефокусирани очи.

Блис чак се разхълца от ярост.

— Почти бях разработила подходящия метод за контрол, но времето не ми стигна. Нямах никакъв избор освен да нанеса удар и сега и четиримата са дезактивирани… Хайде да се качваме на кораба, преди техният да се е приземил. Прекалено зле ми е, за да мога да се разправям с още роботи.