Айзък Азимов
Смъртна нощ (1)

Част първа

Това си беше почти едно събиране на класа и въпреки че не беше толкова весело, нямаше все пак причина да се мисли, че може да се помрачи до трагедия.

Едуард Талиаферо наскоро дойде от Луната. Макар краката му да не бяха привикнали още към гравитацията, той се срещна с другите двама в стаята на Стенли Каунас. Каунас се изправи, за да го поздрави почтително. Батърсли Райджър почти не се помръдна от мястото си и кимна с глава.

Талиаферо приведе огромното си тяло внимателно и приседна на дивана с ясното съзнание за своето необикновено тегло. Той се намръщи леко, плътните му устни се изкривиха от вътрешната страна на окосмената повърхност, която ограждаше устата му, брадичката и част от страните му.

Мъжете бяха се виждали през същия ден при по-официални обстоятелства. Сега за първи път оставаха сами и Талиаферо се обърна към тях с думите:

— Това е един особен случай. Срещаме се след цели десет години. За първи път след завършването на образованието си.

Носът на Райджър потръпна леко. Той беше счупен малко преди същия този миг на завършването на образованието и собственикът му получи своята научна степен по астрономия с превръзка на обезобразеното си лице.

— Всеки от нас да поръча по бутилка шампанско? — наруши мълчанието неохотно Райджър. — Или нещо от този род?

— Хайде! Първото голямо интерпланетарно астрономическо събрание в историята не е място за мрачни настроения — каза Талиаферо. — Нито пък подхожда на приятели.

— Това е Земята — обади се внезапно Каунас. — Не се чувствам много добре. Аз не мога да свикна с нея — той поклати глава, но депресията в погледа му не изчезна. Остана си загнездена в очите му.

— Зная. Много съм тежък — каза Талиаферо. — Тази тежест изсмуква цялата ми енергия. Затова вие сте много по-добре от мене, Каунас. Гравитацията на Меркурий е 0,4, нормалната. На Луната тя е само 0,16 — той махна с ръка, за да прекъсне Райджър, който се готвеше да каже нещо. — А на Сириус използват псевдогравитационни полета, които се нагласяват на 0,8. Вие всъщност нямате проблеми, Райджър.

Астрономът от Сириус погледна с раздразнение:

— Това е то да си на открито. Излизането навън без костюм ме смазва.

— Точно така е — съгласи се Каунас. — И когато се оставяш слънцето да те напече. Просто му позволяваш да те смаже.

Талиаферо усети, че несъзнателно се отдръпна. „Те не са се променили много — помисли си той. — Нито пък аз.“ Разбира се, всички бяха остарели с десет години. Райджър беше надебелял, а слабото лице на Каунас изглеждаше доста загрубяло, но Талиаферо би го разпознал, дори и да го срещне, без да знае предварително.

— Не мисля, че Земята ни влияе — каза той. — Хайде да си го признаем.

Каунас вдигна рязко поглед. Той беше дребно човече, на което ръцете се движеха много бързо. По навик носеше дрехи, които винаги изглеждаха много по-големи за ръста му.

— Вилиърс! — каза той. — Зная. Мисля си за него понякога. — След това с нотка на отчаяние додаде: — Получих писмо от него.

Райджър се изправи, маслиненият тен на лицето му притъмня още повече в мига, в който се намеси енергично в разговора:

— Получи ли? Кога?

— Ами ти? — Райджър се обърна към Талиаферо.

Другият премигна спокойно и кимна в знак на потвърждение.

— Той е полудял — рече Райджър. — Претендира, че е открил някакъв практически метод за мас-трансфер през Космоса — Каза ли ти? Това е положението. Той винаги си е бил малко особен. Сега съвсем е откачил.

Той разтърка носа си яростно и Талиаферо си помисли за онзи ден, в който Вилиърс му го счупи.

От десет години Вилиърс ги преследваше като тъмна сянка на някаква вина, която наистина не беше тяхна. Те преминаха през курса на обучение, завършиха дипломните си работи заедно, четирима избрани и посветени на науката мъже, обучени в една професия, която бе достигнала нови висоти в този етап на интерпланетарните пътувания.

Обсерватории се отваряха и в другите светове, обсерватории, заобиколени от вакуум, незамърсени от въздуха…

Създадена бе Лунна обсерватория, от която изучаваха Земята и вътрешните планети — това бе един мълчалив свят, в небето на който планетата дом висеше като окачена във въздуха.

Обсерваторията на Меркурий, най-близката до Слънцето, кацна върху северния полюс на самата планета Меркурий, където терминът се движеше едва-едва всъщност, а Слънцето бе застинало на хоризонта и можеше да бъде изучавано до най-големите подробности.

Обсерваторията на Сириус, най-новата, най-модерната, имаше обсег, който се простираше от Юпитер до най-отдалечените галактики.

Имаше и недостатъци, разбира се. Интерпланетарните пътувания все още се осъществяваха трудно, отпуските бяха малко, животът съвсем на приличаше на нормалния, но въпреки всичко те бяха едно щастливо поколение. Бъдещите учени щяха да открият нови сфери на познание, щяха да открият една междузвездна пътека, нямаше да откриват нов хоризонт, но щяха да разширят неимоверно съществуващия.

Всеки един от тези четирима души — Талиаферо, Райджър, Каунас и Вилиърс, се намираше в положението на Галилео Галилей, който е притежавал първия истински телескоп и не му се е случвало да го насочва в някоя точка на всемира, без да направи голямо откритие.

Но Ромеро Вилиърс се бе разболял и болестта му се оказа ревматична треска. Чия грешка бе това? Неговото сърце отслабна и се изтощи.

Той беше най-умният от четиримата, най-надеждният, най-буйният, а не можа дори да завърши образованието си и да получи доктората си.

Още по-лошо — той не можеше да напусне Земята, увеличаването на скоростта на космическия кораб при излитане щеше да го убие.

Талиаферо получи назначение за работа на Луната, Райджър — на Сириус, Каунас — на Меркурий. Единствен Вилиърс си остана у дома, остана си един доживотен затворник на Земята.

Те се опитаха да му изкажат съчувствието си, но Вилиърс ги отхвърли с яростен упрек. Изруга ги здравата, тогава Райджър загуби самообладание и вдигна юмрук, а Вилиърс се хвърли с крясък срещу него и му счупи носа.

Очевидно Райджър не забравяше тази случка, защото и сега търкаше енергично носа си с пръст.

Челото на Каунас беше набраздено от бръчки и приличаше на грапавата страна на дъска за пране:

— Той е в Конвента, знаеш това. Получил е стая в хотела, номер 405.

— Аз няма да се срещам с него — каза Райджър.

— Той ще дойде тук, горе. Каза, че иска да ни види всичките. Така си и мислех… Каза, че ще дойде в девет. Ще бъде тук всяка минута.

— В такъв случай — каза Райджър, изправяйки се, — ако нямате нищо против, аз излизам.

— О, почакай малко — обади се Талиаферо. — Какво ще ти навреди, ако се срещнеш с него?

— Просто няма никакъв смисъл. Той е луд.

— Дори така да е. Хайде да не бъдем дребнави. Страхуваш ли се от него?

— Да се страхувам? — Райджър го изгледа с презрение.

— Тогава си много нервен просто. Какво те изнервя толкова?

— Не съм нервен — каза Райджър.

— Със сигурност си нервен. Ние всички чувстваме вина към него, при това без видима причина. Нищо от онова, което се случи, не е наша грешка — всичко това Талиаферо изрече с някаква нотка на оправдание в гласа и сам съзнаваше този факт.

И когато в следващия миг на вратата се почука, тримата скочиха и се вгледаха напрегнато в преградата, която стоеше между тях и Вилиърс.

 

 

Вратата се отвори и Ромеро Вилиърс влезе в стаята. Другите се изправиха вцепенени, за да го поздравят, и останаха в това положение, чувстваха се неловко и нито една ръка не се издигна за здрависване.

Вилиърс ги гледаше и се усмихващо язвително.

„Той се е променил — помисли си Талиаферо.“

Вилиърс наистина се бе променил. Той се бе смалил почти във всичките си измерения. Една гърбица го правеше да изглежда още по-нисък. Кожата на черепа му проблясваше през отънелите коси, а кожата на ръцете му бе набраздена от сини и криволичещи като влечуги вени. Изглеждаше болен. Като че ли нищо не бе останало у него, което можеше да го свърже със спомените от миналото, освен пронизителните му хитроумни очи, които засенчваше с една ръка, когато се вглеждаше напрегнато в нещо или когато говореше с равния си, овладян баритон.

— Приятели мои — каза Вилиърс. — Мои препускащи в Космоса приятели! Ние позагубихме връзката помежду си.

— Здравей, Вилиърс — каза Талиаферо.

— Добре ли си? — погледна го Вилиърс.

— Доста добре съм.

— А вие двамата?

Каунас се насили да се усмихне леко и да промълви нещо.

— Хайде, Вилиърс — рязко се обърна към него Райджър, — какво става?

— Райджър, гневният човек — усмихна се Вилиърс. — Как е Сириус?

— Движеше се добре, когато го напуснах. Как е Земята?

— Можеш и сам да видиш — отговори му Вилиърс, но нещо в гласа му се втвърди, докато изричаше думите… — Аз се надявам, че причината вие тримата — продължи Вилиърс — да дойдете в Конвента, е да чуете моя доклад вдругиден.

— Твоя доклад? Какъв доклад? — запита го Талиаферо.

— Писах ви за него. За моя метод за мас-трансфера.

Ъгълчетата на устните на Райджър се разтегнаха в усмивка:

— Да, писа ни. Но не каза нищо за доклада, обаче. И аз не си спомням да съм те виждал в списъка на докладчиците. Бих забелязал, ако си се записал.

— Прав си. Не съм се записал. Нито съм подготвил експозе за публикация.

Вилиърс се разгорещи и Талиаферо се опита да успокои обстановката:

— Карай по-леко, Вилиърс. Не изглеждаш много добре.

Вилиърс се извърна рязко към него и устните му се разкривиха:

— Сърцето ми ще издържи, благодаря ти.

— Слушай, Вилиърс — намеси се Каунас, — ако не си се записал и не си подготвил резюме…

— Вие слушайте. Аз чакам цели десет години. Вие си имате работа в Космоса, а аз трябва да преподавам в едно училище на Земята, но аз ви превъзхождам, превъзхождам всеки един от вас.

— Да приемем — започна Талиаферо.

— И също така не се нуждая от вашето снизхождение. Мандел беше свидетел. Предполагам, че сте чули за Мандел. Е, той е председател на Отдел астронавтика при Конвента и аз демонстрирах пред него мас-трансфера. Това беше един доста суров все още апарат и изгоря веднага, след като го използвах, но… слушате ли ме?

— Слушаме те — обади се хладно Райджър, — за да разберем за какво служи това.

— Той ще ми позволи да изложа моята постановка. Можете да се обзаложите, че ще ми позволи да го направя. Без предупреждение. Без реклама. Аз ще го изхвърля пред тях като бомба. Когато им дам да се уверят какви фундаментални взаимовръзки съдържа, това ще взриви Конвента. Те ще се разпръснат по домашните се лаборатории, за да ме проверяват и да майсторят апаратурата си. И ще открият, че това нещо си върши работата. Аз направих така, че една жива мишка да изчезне от едно място в моята лаборатория и да се появи на друго. Мандел беше свидетел на този опит.

Вилиърс се взря в тях, първо в лицето на един, а след това последователно в лицата на останалите.

— Вие не ми вярвате, нали? — запита ги след миг.

— Ако не ти е необходима реклама — запита го Райджър, — защо ни казваш в такъв случай?

— Вие сте нещо различно. Вие сте мои приятели, мои съученици. Вие излетяхте в Космоса и ме зарязахте на Земята.

— Това не беше въпрос на избор — възпротиви се Каунас със слаб и малко писклив глас.

Вилиърс не му обърна внимание:

— И така, аз искам сега да знаете — продължи той. — След като се случи с мишката, ще се случи и с човека. Онова, което може да предвижи нещо десет стъпки в лабораторията, ще го предвижи и на милион мили в Космоса. Аз ще бъда на Луната, и на Меркурий, също и на Сириус, и навсякъде другаде, където искам да отида. Аз ще се изравня с всеки от вас и дори ще постигна нещо повече. Аз ще направя много повече за астрономията дори само като преподавам в едно училище, дори само мислейки за нея, отколкото вие с вашите обсерватории, телескопи, камери и космически кораби.

— Добре — обади се Талиаферо, — аз съм доволен. Ще имаш повече власт. Мога ли да видя копие от доклада ти?

— О, не — Вилиърс сключи ръце и ги притисна към гърдите си, като че ли искаше да задържи листата-фантоми и да ги запази от очите на останалите. — Вие ще почакате, както всички други. Съществува само един екземпляр и никой няма да го види, докато аз не съм готов. Дори и Мандел няма да го види преди това.

— Един екземпляр — извика Талиаферо. — Ами ако го загубиш…

— Няма да го загубя. Ако се получи така все пак, той си остава в главата ми.

— Ако ти — Талиаферо едва не завърши това изречение с думата „умреш“, но се въздържа, след което направи едва забележима пауза и продължи — имаш някакъв разум, поне ще го фотографираш. За да бъдеш подсигурен.

— Не — отсече Вилиърс — Вие ще ме чуете вдругиден. Вие ще видите човешкия хоризонт разширен с един замах до такава степен, до каквато никога не е достигал — Вилиърс отново се вгледа напрегнато в лицата на всеки един от тях: — Десет години — промълви той. — Довиждане…

 

 

— Той е луд — избухна след миг Райджър, без да откъсва поглед от вратата, като че ли Вилиърс все още стоеше пред нея.

— Луд ли? — промълви замислено Талиаферо. — В известен смисъл. Той ни мрази по някаква ирационална причина. И дори няма фотокопие от доклада като предпазна мярка…

Изричайки тези думи, Талиаферо опипа собствения си малък скенер. Апаратчето представляваше безцветно цилиндърче, което не биеше на очи, малко по-тясно и малко по-късичко от обикновен молив. През последните години то се превърна в отличителния знак на учения, в по-голяма степен, отколкото стетоскопът бе отличителен знак за физика и микрокомпютърът за статистика. Скенерът се носеше в джоба на жилетката или сакото, понякога просто се закрепваше за ръкава, зад ухото или пък се провесваше на една верижка на шията.

Понякога, когато беше настроен философски, Талиаферо се питаше как ли е било в онези минали дни, когато изследователите е трябвало мъчително да си водят бележки от литературата, от файла или да изваждат копия на препечатки в размерите на оригинала. Колко тромаво и трудоемко!

Сега бе необходимо само да сканираш нещо напечатано или написано, за да имаш микронегатива му, който може да бъде проявен на спокойствие по-късно. Талиаферо вече бе записал всяко резюме, включително и програмната брошура на Конвента. Другите двама, които той приемаше с пълно доверие, бяха направили точно като него.

— При така стеклите се обстоятелства — наруши мълчанието Талиаферо — отказването от сканиране е цяла лудост.

— Космос — извика разпалено Райджър. — Няма доклад. Няма откритие. Трябва ли да вярваме на лъжите му?

— Но в такъв случай какво ще прави той вдругиден?

— Откъде да зная? Той е луд човек.

Талиаферо все още си играеше със своя скенер и унесено се питаше дали трябва да извади и да прояви някои от малките остатъци от филмчето, които съдържаха най-съществената информация. Реши да не го прави.

— Не подценявайте Вилиърс — каза след миг той. — Той има ум.

— Преди десет години може би е имал — каза Райджър. — Сега е просто тъпанар. Предлагам да забравим за него.

Райджър говореше силно, като че ли да пропъди Вилиърс и всичко онова, което се отнасяше до него. Той винаги обсъждаше спорните въпроси по този начин. Заговори за Сириус и за работата си — съставянето на радиокартата на Млечния път с новите радиоскопи, които можеха да разсейват сигналите на единичните звезди.

Каунас слушаше и кимаше, след това започна да му приглася с информация за радиоемисиите от слънчевите петна и за своя собствен доклад, предназначен за пресата, за връзката на протонните бури с гигантските хидрогенни пламъци по повърхността на Слънцето.

Талиаферо се присъедини към тях за кратко. Работата на Луната в сравнение с това, което другите разказваха, не беше толкова обаятелна. Последната информация по дългата скала на прогнозата за времето, която се получаваше чрез директното наблюдение на потоци от Земята, не би могла да се сравнява с радиоскопията и протонните бури.

Нещо повече, неговите мисли не можеха да се откъснат от Вилиърс. Вилиърс беше мозък. Всички те знаеха това. Дори Райджър, въпреки шума, който вдигаше, трябваше да е почувствал, че ако мас-трансферът изобщо е възможен, то Вилиърс се явява негов логичен откривател.

Обсъждаха собствената си работа и волю-неволю достигаха до извода, че нито един от тях не се е добрал до нещо голямо. Талиаферо следеше литературата и знаеше. Неговите собствени доклади бяха незначителни. Другите също не представяха факти от особено значение.

Нито един от тях — да се обърнем с лице към фактите — не стана чудо на астронавтиката. Колосалните мечти от училищните дни не се сбъднаха и това си беше самата истина. Те бяха просто едни рутинирани и компетентни в областта си работници. Не по-малко. Нито за нещастие повече. При това знаеха тази истина много добре.

Вилиърс беше нещо по-голямо от тях. И това знаеха. Съзнаването на тази истина, както и чувството за вина, стоеше в основата на тяхната неприязън към него.

Колкото и да му бе неприятно, Талиаферо си даваше сметка, че Вилиърс въпреки всичко си е все още по-големият. Другите навярно мислеха по същия начин. А посредствеността имаше свойството да нараства непоносимо бързо. Докладът за мас-трансфера можеше да мине през Конвента и тогава Вилиърс щеше да се превърне в колос в края на краищата, какъвто той винаги бе смятал, че е. Докато неговите съученици, с всичките им предимства, ще бъдат забравени. Тяхната роля щеше да бъде оценена с аплодисментите на тълпата. И нищо повече.

Талиаферо почувства собствената си завист и собственото си огорчение и се засрами от това чувство.

Разговорът продължаваше и Каунас обърна поглед към него:

— Слушай, защо не се отбием при стария Вилиърс? — Това си беше фалшива сърдечност, един напълно неубедителен подтик за приличие — Каунас замълча за миг и продължи: — Няма никакъв смисъл да оставаме с лоши чувства… не е необходимо…

„Той иска да се увери в мас-трансфера — помисли си Талиаферо. — Надява се, че той е само един кошмарен сън на един луд човек, за да може да заспи спокоен тази нощ.“

Но самият той изпитваше същото любопитство, така че не се възпротиви, дори Райджър сви рамене и с болезнена гримаса се съгласи:

— По дяволите, защо пък не…

Наближаваше единайсет часа.

 

 

Талиаферо се събуди от настоятелния звън на входната врата. Надигна се на лакът в тъмнината и в следващия миг го обзе гняв. Мекият блясък, който струеше от индикатора на тавана, показваше, че още не е станало и четири часа сутринта.

— Кой е там? — извика Талиаферо.

Звънецът на външната врата издрънча още веднъж настоятелно.

Ръмжейки, Талиаферо навлече хавлията си. Отвори вратата и премигна срещу светлината в коридора. Разпозна мъжа, когото бе видял в Отдела по триизмерност, срещал го бе много често.

Въпреки че се познаваха добре, мъжът обяви с дрезгав шепот:

— Казвам се Хубърт Мандел.

— Да, сър — каза Талиаферо.

Мандел бе едно от имената в астрономията. Стана много известен и си спечели ключова, ръководна позиция в Изпълнителното астрономическо бюро, прояви достатъчно енергия и бе избран за председател на секцията по астронавтика в Конвента.

Внезапно на Талиаферо му дойде наум, че това бе същият Мандел, пред когото Вилиърс казал, че е демонстрирал мас-трансфера. Мисълта за Вилиърс по някакъв начин отрезви съвсем Талиаферо.

— Вие сте доктор Едуард Талиаферо, нали? — запита Мандел.

— Да, сър.

— В такъв случай облечете си и елате с мене. Много е важно. Това засяга един наш общ познат.

— Доктор Вилиърс?

Очите на Мандел присветнаха леко. Веждите и клепачите му бяха дотолкова светли, че почти не се забелязваха и придаваха на погледа му някаква неестествена голота. Косите му бяха тънки като коприна. Човекът беше на около петдесет.

— Защо Вилиърс? — запита след миг Мандел.

— Той спомена за вас миналата вечер. Не зная да имаме друг общ познат.

Мандел кимна в знак на одобрение, изчака Талиаферо да се намъкне в дрехите си, след това се обърна и го поведе. Райджър и Каунас ги чакаха в една стая на етажа над стаята на Талиаферо. Очите на Каунас бяха зачервени и по погледа му личеше, че е разтревожен. Райджър пушеше цигара и нервно изпускаше дима.

— Ние всички отново сме тук — каза Талиаферо. — Още една среща на съученици.

Шегата прозвуча плоско и никой не се засмя.

Той седна и тримата се загледаха едни други. Райджър сви рамене.

Мандел пресече стаята, бръкнал с ръце дълбоко в джобовете си.

— Извинявам се за всички неудобства, джентълмени — каза той — и ви благодаря за вашето съдействие. Аз бих искал от вас още нещо обаче. Нашият приятел Ромеро Вилиърс е мъртъв. Преди един час неговото тяло беше изнесено от хотела. Медицинската експертиза доказа, че е умрял от сърдечна недостатъчност.

Настъпи зашеметяваща сетивата тишина. Цигарата на Райджър потрепера близо до устните му, след това изгасна бавно, без да измине пътя си до тях.

— Бедният дявол — наруши мълчанието Талиаферо.

— Ужасно — прошепна дрезгаво Каунас. — Той беше… — гласът му се разтрепера и секна.

Райджър се разтресе:

— Е, той имаше болно сърце. Нищо не можеше да се направи.

— Можеше да се направи едно малко нещо — поправи го Мандел. — Да оздравее…

— Какво означава това? — запита остро Райджър.

— Вие тримата кога го видяхте за последен път? — запита Мандел.

— Снощи — каза Талиаферо. — Оказа се, че имахме нещо като среща на стари съученици. Ние и четиримата се срещнахме след десет години. Не стана кой знае колко весела среща. Аз съжалявам, че трябва да го призная. Вилиърс мислеше, че има причина да ни е разгневен и той беше разгневен.

— Това беше… кога?

— Около девет часа, първия път.

— Първия път?

— Видяхме се с него по-късно вечерта.

— Той си тръгна разгневен — Каунас изглеждаше разтревожен. — Ние не можехме да остави това така. Трябваше да опитаме… като че ли не сме били приятели някога. Така че отидохме в неговата стая и…

Мандел се хвана за последните думи:

— Всички ли бяхте в неговата стая?

— Да — каза Каунас, изглеждаше изненадан.

— Към колко?

— Единайсет, мисля че беше единайсет часа. — Той огледа останалите.

Талиаферо кимна в знак на потвърждение.

— И колко време останахте?

— Две минути — намеси се Райджър. — Вилиърс ни заповяда да излезем, като че ли бяхме дошли да му откраднем доклада — той направи пауза, сякаш очакваше Мандел да запита за какъв доклад става дума, но Мандел не запита нищо. След миг Райджър продължи: — Аз мисля, че го държеше под възглавницата си. Поне така ми се стори, защото той самият лежеше напряко на възглавницата, когато ни изкрещя да се махаме от стаята му.

— Може би в този момент е умирал — намеси се Каунас с гъгнив шепот.

— Не в този момент — каза Мандел. — Така че вие всички по всяка вероятност сте оставили отпечатъците си.

— Вероятно — съгласи се Талиаферо. Той започваше да губи част от автоматичното си уважение, което изпитваше до този момент към Мандел, търпението му се изчерпваше. Все пак Мандел или който и да е друг… беше четири часа сутринта. — И така, за какво е всичко това сега? — запита Талиаферо.

— Ами, джентълмени — погледна ги Мандел, — има нещо повече от смъртта на Вилиърс, което е свързано със смъртта на Вилиърс. Докладът на Вилиърс, единственият екземпляр, доколкото аз самият зная, беше натъпкан в един пепелник и от него бяха останали само някакви късчета. Аз никога не съм виждал, нито съм чел този доклад, но зная достатъчно по въпроса, за да мога да се закълна пред съда, ако е необходимо, че остатъците от неизгорялата хартия са от доклада, който той възнамеряваше да представи пред Конвента. Вие като че ли се съмнявате, доктор Райджър?

Райджър се усмихна горчиво:

— Съмнявам се, че той е възнамерявал да го представи. Ако ви е необходимо моето мнение, той беше луд човек. От десет години той живее като затворник на Земята и е измислил мас-трансфера като идея за бягство. Вероятно това го е поддържало жив. Нагласил е по някакъв начин една измамна демонстрация. Не казвам, че го е направил предумишлено. Той вероятно е бил лудо искрен и искрено луд. Снощи достигна кулминационната точка на лудостта си. Той дойде в нашите стаи… той ни мразеше, защото успяхме да избягаме от Земята… а снощи триумфираше над нас. За този триумф е живял през изминалите десет години. Всичко случило се вероятно го е ужасило дотолкова, че може и да си е възвърнал до известна степен разсъдъка. Знаеше, че всъщност не може да представи никакъв доклад, нямаше какво да представя изобщо. Така че го е изгорил и сърцето му е отказало. То беше толкова зле.

Мандел слушаше думите на астронома от Сириус и в погледа му се четеше остро неодобрение. Най-накрая каза:

— Много сладкодумно, доктор Райджър, но напълно погрешно. Мене човек не може толкова лесно да излъже с някаква демонстрация, както вие сам сте повярвали, че би могло да стане. Според данните, които аз бях принуден да проверя доста бързо, вие и тримата сте били негови съученици. Така ли е? — И тримата кимнаха в знак на потвърждение. — Има ли други ваши съученици тук, в Конвента?

— Не — каза Каунас. — Ние бяхме единствените четирима квалифицирани и получили докторат по астрономия през тази година. Той поне можеше да се квалифицира, освен…

— Да, разбирам — каза Мандел. — Е, в такъв случай един от вас тримата е посетил Вилиърс в стаята му още един път, за последен път в полунощ.

Настъпи кратко мълчание. След това Райджър го наруши с хладен глас:

— Не съм аз.

Очите на Каунас се разшириха и главата му се разтрепера:

— Какво намеквате?

— Един от вас е отишъл при него в полунощ и е настоял да види доклада. Не зная с какъв мотив. Може би е отишъл с определено намерение да му причини сърдечния удар. Когато Вилиърс е колабирал, престъпникът, ако мога така да го нарека, е бил доста чевръст. Той е сграбчил доклада, който, бих могъл да добавя, че вероятно е бил под възглавницата, и го е сканирал. След това е унищожил самия доклад в пепелника, но е бързал и не е успял да го унищожи напълно.

— Откъде знаете всичко това? — прекъсна го Райджър. — Да не би да сте видели?

— Почти — обърна се към него Мандел. — Вилиърс не беше напълно мъртъв в мига на първия си колапс. Когато престъпникът е излязъл, Вилиърс е успял да вдигне телефонната слушалка и да позвъни в стаята ми. Той е изрекъл няколко фрази, те са достатъчни да обяснят онова, което се е случило. За нещастие аз не бях в стаята си, бях на една късна конференция. Моят телефонен секретар обаче е записал всичко. Когато се върна в офиса или в стаята си винаги включвам телефонния си секретар. Бюрократичен навик. Тогава се обадих. Той беше мъртъв.

— Е, в такъв случай — обади се Райджър, — какво ви е казал той, кой е бил при него?

— Не ми каза това. Или ако го е казал, не е твърде ясно. Но една дума се чува пределно отчетливо. Тя беше „съученик“.

Талиаферо откачи скенера си от мястото му във вътрешния джоб на сакото му и го подаде на Мандел.

— Ако желаете, бихте могли да проявите филмчето на моя скенер — каза той. — Можете да го направите. Няма да намерите там доклада на Вилиърс.

В следващия миг Каунас направи същото. Райджър намръщи вежди, но се присъедини към тях.

Мандел взе трите скенера:

— Вероятно някой от вас, който го е направил — рече сухо той, — вече е извадил доклада. Обаче…

— Бихте могли да ме претърсите — Талиаферо вдигна вежди. — И мене, и моята стая.

Но Райджър все още се мръщеше:

— Почакайте за минута, почакайте само за една минута. Вие полицай ли сте?

Мандел се взря в него:

— Искате ли полиция? Искате ли скандал и обвинение в убийство? Искате ли Конвентът да се разтури и пресата на Системата да си направи един хубав празник с астрономията и астрономите? Смъртта на Вилиърс може да е била един нещастен случай. Той наистина имаше слабо сърце. Който и от вас да е бил в стаята му, вероятно е действал импулсивно. Може би изобщо не е мислил за предумишлено убийство. Ако някой от вас върне негатива, можем да си спестим големи неприятности.

— Дори и за престъпника ли се отнася? — запита Талиаферо.

— Може би той ще има някои затруднения — сви рамене Мандел. — Аз не му обещавам имунитет. Но каквато и да е тази неприятност, тя няма да бъде огласена публично и за нея няма да бъде отсъден доживотен затвор, както може би ще стане, ако извикаме полицията.

Тримата мълчаха.

— Престъпникът е един от вас — допълни Мандел.

Отново мълчание.

След това Мандел продължи да говори:

— Мисля, че мога да разбера причината за деянието на виновната личност. Докладът може би е унищожен. Само ние четиримата знаем за мас-трансфера и само аз съм виждал единствената демонстрация. Освен това вие сте чули само неговите думи, може би думите на един луд човек, лесно ще бъде да се повярва на теорията на доктор Райджър, че никога не е имало мас-трансфер и никога няма да има. Ще минат една или две години и нашият престъпник, който притежава данните за мас-трансфера, може да започне да го разкрива малко по малко, фалшиви експерименти, внимателно публикувани доклади, и накрая се появява откривател, който ще се възползва от големите пари и от известността. Дори неговите собствени съученици няма да заподозрат нищо особено. Те дори ще си помислят, че отдавна отминалата история с Вилиърс е вдъхновила съученика им да започне изследвания в тази област. И нищо повече — Мандел огледа изпитателно всяко от лицата на тримата подред. — Но нищо от това няма да свърши работа днес. Всеки един от трима ви, който има нещо общо с мас-трансфера, може да се окаже престъпникът. Аз съм виждал демонстрацията; аз знам, че тя е легитимна; аз зная, че един от вас притежава запис на доклада. Следователно информацията е безполезна за вас. Предайте я.

Мълчание.

Мандел отиде до вратата на стаята и отново се върна на предишното си място:

— Високо ще оценя жеста, ако останете тук, докато се върна. Няма да се бавя. Надявам се, че виновният ще използва отсъствието ми, за да размисли. Ако се страхува да си признае, че ще загуби работата си, нека да му напомня, че след една среща с полицията ще загуби свободата си и това ще му коства душевни терзания — Мандел претегли на дланта си трите скенера, изглеждаше тъжен и зажаднял за сън. — Аз ще проявя тези неща.

Каунас се опита да се усмихне:

— Ами ако някой от нас избяга… докато вас ви няма?

— Само един от вас има причина да го направи — каза Мандел. — Мисля, че мога да разчитам двамата невинни да контролират третия, та макар и само заради собствената си защита.

 

 

Беше пет часа сутринта. Райджър погледна часовника си възмутено:

— Дяволски късмет. Аз искам да спя.

— Бихме могли да се свием тук — Талиаферо прие нещата философски. — Възнамерява ли някой да направи признание?

Каунас погледна встрани, а Райджър повдигна нервно горната си устна.

— Аз не мисля така — Талиаферо затвори очи, положи едрата си глава на облегалката на стола и гласът му прозвуча уморено: — Там на Луната сега е мъртъв сезон. Ние имаме двуседмична нощ и след това работа, работа… След това две седмици слънце и няма нищо друго освен изчисления, корелации и дискусии. Това е трудното време. Мразя го. Ако имаше повече жени, ако можех да си организирам нещо постоянно…

Каунас заговори шепнешком, че все още е невъзможно да се наблюдава с телескопа изцяло Слънцето, което е застанало над хоризонта, както и Меркурий. Но след още две мили полагане на релси Обсерваторията ще бъде предвижена… Предвижване на цялото съоръжение, знае се, че това изисква огромни сили, соларната енергия се използва директно… това може да бъде постигнато. Това би могло да бъде постигнато.

Дори Райджър намери за необходимо да говори за Сириус, след като изслуша ниския шепот на другите двама мъже. На Сириус проблемът бил в двучасовите ротационни периоди, което означавало, че звездите префучават през небето с голяма скорост, която е двайсет пъти по-голяма от тази, с която преминават по небето на Земята. Една мрежа от три светлинни обсега, три радиообсега улавят полетата за наблюдение едно след друго, докато те преминават като вихрушка.

— Можете ли да използвате един от полюсите? — запита Каунас.

— Ние мислим за Меркурий и за Слънцето — каза Райджър нетърпеливо. — Дори на полюсите небето все още се върти и половината от него ще бъде завинаги скрито. Ако днес Сириус показва едно си лице към Слънцето, така, както то прави Меркурий, ние бихме могли да имаме едно постоянно нощно небе със звезди, които се въртят бавно, веднъж на три години.

Небето започна да просветлява. Разсъмваше се бавно.

Талиаферо беше полузаспал, но решително оставаше в полусъзнание. Той не можеше да си позволи да заспи и да остави другите двама будни. Всеки един от тримата, помисли си той, се пита… Кой? Кой? — освен виновния, разбира се.

 

 

Очите на Талиаферо се отвориха широко отново, когато Мандел влезе. Небето, което се виждаше през прозореца, беше станало синьо. Талиаферо се зарадва, че прозорецът е затворен. В хотела имаше климатична инсталация, разбира се, но прозорците можеха да бъдат отворени през топлия сезон на годината от онези земляни, които лелееха илюзията, че ще достигнат до свеж въздух. Талиаферо, в главата на когото постоянно живееше вакуумът на Луната, потрепери при мисълта за него.

— Някой от вас има ли да каже нещо? — запита Мандел.

Тримата го изгледаха твърдо. Райджър поклати глава в знак на отрицание.

— Проявих филмите във вашите скенери, джентълмени — каза Мандел. — Прегледах резултатите — той хвърли скенерите и проявените негативи на филмите върху леглото. — Нищо! Страхувам се, че ще ви бъде трудно да подредите филмчетата. За което съжалявам. А засега си остава въпросът къде е липсващият филм.

— Ако има такъв — обади се Райджър и се прозя с чудовищно разтегната уста.

— Бих ви препоръчал да слезем в стаята на Вилиърс, джентълмени — каза Мандел.

— Защо? — погледна озадачен Каунас.

— Това психология ли е? — запита Талиаферо. — Отведи престъпника до мястото на престъплението и угризението ще измъкне признанието от него, така ли?

— Причината не е толкова мелодраматична — каза Мандел. — Просто искам двамата невинни от вас да ми помогнат да открия липсващото филмче, което съдържа доклада на Вилиърс.

— Мислите ли, че то е там? — запита предизвикателно Райджър.

— Възможно е. Това е началото. Ние можем да претърсим всяка една от вашите стаи. Симпозиумът на астронавтите ще започне едва утре в десет часа сутринта. Имаме време дотогава.

— А след това?

— След това трябва да се извика полицията.

Влязоха шумно в стаята на Вилиърс. Райджър беше почервенял, а Каунас — пребледнял. Талиаферо се опита да остане спокоен.

По-предишната нощ видяха стаята под лъчите на изкуственото осветление, в нея намръщеният и разчорлен Вилиърс притискаше възглавницата до гърдите си, гледаше към тях с неприязън и им крещеше да се махат. Сега в стаята се носеше дъхът на смъртта.

Мандел опипа поляризатора на прозореца, за да увеличи притока на светлина, нагласи го и слънцето нахлу в стаята от изток.

Каунас закри светкавично с ръка очите си и изкрещя:

— Слънцето!

Всички останали замръзнаха по местата си от крясъка му.

По лицето на Каунас се изписа ужас, като че ли не земното, а неговото меркурианско слънце бе заслепило взора му.

Талиаферо си помисли за своята собствена реакция да отвори прозореца, за да достигне до свежия въздух, и проскърца със зъби. Всичките се бяха променили много през изминалите десет години живот извън Земята.

Каунас изтича до прозореца, щракна поляризатора и след това дъхът излезе от гърдите му като тежък залп.

Мандел застана до него:

— Какво става, нещо лошо ли?

Другите се приближиха до тях.

Градът се простираше пред погледите им отвъд хоризонта, изграден от дялан камък и тухли, окъпан от лъчите на изгряващото слънце и хвърляше сенките си към самите тях. Талиаферо погледна скришом към града и въздъхна тежко.

Каунас, гърдите на който се свиваха и си поемаха въздух толкова конвулсивно, че от гърлото му всеки миг щеше да избухне крясък, се вглеждаше в някаква точка все по-настоятелно. Там, на перваза на вътрешния прозорец, в един от ъглите, имаше някаква драскотина, някаква дупка в цимента и парче млечносив на цвят микрофилм. Той не бе по-голям от един инч и върху него падаха ранните слънчеви лъчи.

Мандел гневно изкрещя нещо неразбираемо за слуха и вдигна с трясък прозореца. Той грабна парчето микрофилм и се взря в него със зачервените очи.

— Почакайте тук — каза в следващия миг той.

Нямаше какво да се каже. Когато Мандел излезе, тримата седнаха и се вгледаха глуповато в лицата на останалите двама.

 

 

Мандел се върна след двайсет минути. Заговори със спокоен глас (за гласа му човек можеше да си помисли, че е спокоен, защото самият Мандел вече бе преминал границата на яростта):

— Ъгълът в пукнатината не е бил изложен на атмосферните влияния дълго време. Успях да различа само няколко думи. Това е докладът на Вилиърс. Останалото е унищожено. Нищо не може да бъде спасено. Всичко е пропаднало.

— И после какво? — запита Талиаферо.

Мандел сви уморено рамене:

— Точно сега никак не ме е грижа. Мас-трансферът изчезна и няма да се появи, докато някой друг умен като Вилиърс не го открие отново. Аз ще работя по него, поне си правя илюзията, че това е в моите възможности. Предполагам, че вие тримата не сте от значение при така стеклите се обстоятелства, независимо дали сте виновни или не. Каква е разликата?! — тялото му като че ли се отпускаше и всеки миг щеше да се предаде на отчаянието.

Но в следващия миг прозвуча решителният глас на Талиаферо:

— Почакайте малко. Във вашите очи всеки един от нас тримата може да е виновен. Аз например. Вие сте голям човек в научната сфера и никога няма да кажете добра дума за мене. Винаги ще налагате оценката, че съм некомпетентен и лош човек. Аз ще бъда унищожен от сянката на вината. Затова нека да разрешим този въпрос.

— Аз не съм детектив — каза уморено Мандел.

— В такъв случай да извикаме полиция, по дяволите.

— Почакай за момент, Тал — обади се Райджър. — Можеш ли да допуснеш, че аз съм виновен?

— Аз казвам, че аз съм невинен.

— Това означава, че трябва да минем през психотеста всички — в гласа на Каунас пролича страх. — Може би имаме умствени увреждания…

Мандел вдигна високо във въздуха двете си ръце:

— Джентълмени! Джентълмени! Моля ви! Има едно нещо, което ние можем да направим, преди да дойде полицията. Вие сте прав, доктор Талиаферо, ще бъде нечестно спрямо невинния, ако въпросът не се разреши.

Всички се обърнаха към него и по лицата им се четеше различна степен на враждебност.

— Какво предлагате? — запита Райджър.

— Имам един приятел, който се казва Уендъл Ърт. Може би сте чували за него, а може и да не сте чували, но по всяка вероятност аз бих могъл да го видя тази вечер.

— И какво, ако го направите? — запита Талиаферо. — Какво ще ни помогне това на нас?

— Той е един странен човек — каза колебливо Мандел. — Много странен. И много умен по свой начин. Той е помагал на полицията и може би ще помогне и на нас сега.