Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

XVІІ. НОВА ЗЕМЯ

74

— Четири планети — промърмори Тривайз. — Всичките малки плюс един астероиден шлейф. Без газови гиганти.

— Това разочарова ли те? — попита Пелорат.

— Не особено. Очаквах го. Двойните звезди, които обикалят една около друга на толкова близко разстояние, не могат да имат планети, дето да кръжат само около едната от тях. Планетите ще обикалят общия им гравитационен център, но е твърде вероятно да се окажат необитаеми, защото в противен случай би трябвало да са прекалено далеч от звездите. От друга страна, ако двете звезди са по-раздалечени, около всяка от тях може да има планети със стабилни орбити, стига да са достатъчно близо до едната или другата. Според компютърните бази данни, тези две звезди са средно отдалечени — на 3,5 милиарда километра една от друга — и дори когато са най-близо, пак са на около 1,7 милиарда километра. Планета, която обикаля на по-малко от 200 милиона километра от която и да било звезда, ще се движи стабилно, но няма да „допусне“ до себе си друга с по-широка орбита. Това означава, че не може да има никакви газови гиганти, тъй като би трябвало да са по-отдалечени от звездата, но пък каква роля играят те в случая? И без друго гигантите не са обитаеми.

— Обаче някоя от тези четири планети може би е точно такава.

— На практика реална възможност има само втората. Ако не за друго, то поне защото е достатъчно голяма, за да притежава атмосфера.

Те бързо наближаваха споменатата планета, която за два дни видимо се увеличи, набъбвайки някак плавно и величествено. Сетне, след като не забелязаха да се появява никакъв кораб, който би могъл да ги прихване, набъбването продължи с нарастваща и почти плашеща скорост.

„Далечната звезда“ се движеше бързо по временна орбита на хиляда километра над облачния слой, когато Тривайз мрачно отбеляза:

— Ясно ми е защо в компютърните бази данни след забележката, че е населена, има въпросителна. Не се забелязва никакъв ясен белег от излъчване — нито светлина в нощната хемисфера, нито радиовълни където и да било.

— Облачната покривка изглежда доста дебела — обади се Пелорат.

— Но не би трябвало да поглъща радиовълните.

Гледаха как планетата се върти под тях — истинска симфония от завихрени бели облаци, а тук-там през някоя пролука се прокрадваше синкаво петно, загатващо за океан.

— За населен свят облачната покривка е твърде плътна — каза Тривайз. — Доста мрачна планета ще да е. Но това, дето най-много ме безпокои е, че никакви космически станции не ни приветстваха.

— Имаш предвид както направиха на Компорелон? — попита Пелорат.

— Имам предвид както биха направили на всеки населен свят. Би трябвало да ни спрат за обичайната проверка на документите, фрахта[1], продължителността на престоя и така нататък.

— Може би по някаква причина сме пропуснали посрещането — предположи Блис.

— Нашият компютър щеше да ги улови на всяка дължина на вълната, която биха използвали. А и ние излъчвахме своите сигнали, но никого не разбудихме и не получихме никакъв резултат. Да се гмурнем под облачния слой, без да сме се свързали със служебните лица, означава да нарушим вежливостта в космоса, но не виждам друг избор.

„Далечната звезда“ забави ход, като съответно усили антигравитацията си, за да поддържа същата височина. Отново излезе над осветената страна и забави още повече. Действайки заедно с компютъра, Тривайз откри значителна пролука между облаците. Корабът като че ли пропадна и мина през нея. Под тях се люлееше океанът — явно духаше свеж вятър. Набръчканата му повърхност лежеше на няколко километра по-долу, сякаш раирана от ивици пяна.

Прелетяха извън огряното от слънцето петно и продължиха под облачната покривка. Водният простор стана тъмносив и температурата чувствително се понижи.

Фалъм, която също гледаше екрана, подърдори малко на своя богат на съгласни език, а сетне мина на галактически. Гласът й потрепваше.

— Какво е това, което виждам там?

— Океан — успокояващо отвърна Блис. — Много голяма маса вода.

— Защо не пресъхва?

Геянката погледна към Тривайз и той обясни:

— Водата е прекалено много, за да може да пресъхне, Фалъм.

Със задавен глас хлапето рече:

— Не я искам всичката тая вода. Хайде да се махаме — и изведнъж слабо изпищя, защото „Далечната звезда“ мина през купчина буреносни облаци, така че екранът стана млечнобял и се покри със следи от дъждовни капчици.

Светлините в пилотската стая притъмняха и корабът започна да се движи на тласъци.

Тривайз изненадано вдигна очи и извика:

— Блис, твоята Фалъм е достатъчно голяма, за да преобразува енергията. Тя използва електричеството и се опитва да управлява звездолета. Спри я!

Младата жена уви ръце около соларианчето и силно го прегърна.

— Всичко е наред, Фалъм, всичко е наред! Няма от какво да се боиш. Просто това е друг свят. Много светове са като него.

Детето се поотпусна, но продължи да трепери.

С лек укор Блис се обърна към Тривайз:

— То никога не е виждало океан и, доколкото ми е известно, нищо чудно и никога да не е попадало в мъгла или дъжд. Не можеш ли да го разбереш и поне малко да му съчувстваш?

— Не и ако си прави опасни експерименти с кораба. Излиза, че тя е опасна за всички ни. Заведи я във вашата стая и я успокой.

Геянката рязко кимна.

— Блис, ще дойда с теб — каза Пелорат.

— Не, Пел, не — отговори тя. — Стой тук. Аз ще успокоя Фалъм, а ти успокой Тривайз. — И излезе.

— Няма нужда да ме успокояват — изръмжа съветникът. — Съжалявам, ако съм си поизтървал нервите, но не можем да позволим на едно дете да си играе с управлението, нали?

— Разбира се, че не можем — съгласи се историкът, — просто Блис беше неподготвена. Тя умее да контролира Фалъм, а соларианчето се държи наистина забележително добре за дете, което е било отмъкнато от дома му и от своя… робот и запокитено волю-неволю в един живот, който не разбира.

— Зная. Точно затуй не исках да я вземем с нас. Идеята беше на Блис.

— Ако не я бяхме взели, щяха да я убият.

— Добре, после ще се извиня на любимата ти. А също и на хлапето.

Но Тривайз продължи да се чумери и Пелорат кротко попита:

— Голан, старче, има ли и друго, дето да те безпокои?

— Океанът — рече съветникът.

Отдавна бяха излезли от дъждовната буря, но облаците не изчезваха.

— Какво не му е наред?

— Просто е прекалено голям.

Другият го изгледа неразбиращо и Тривайз с рязък тон заобяснява:

— Няма суша. Не сме видели никаква досега. Атмосферата е съвършено нормална, кислородът и азотът са в прилично съотношение, така че планетата би трябвало да разполага с растителен живот, за да може да поддържа нивото им. В естествено състояние такива атмосфери не съществуват — освен, предполага се, на Земята. Обаче на тераформираните светове винаги има достатъчно суша — до една трета от общата площ, във всеки случай не по-малко от една пета. Как е възможно тази планета да е била реконструирана и да няма суша?

— Може би е напълно нетипична — предположи Пелорат, — тъй като е част от двойна система. Може би не е била тераформирана, а е развила атмосфера по някакъв начин, който не се осъществява на планетите, обикалящи около единични звезди. Може би тук животът се е зародил независимо — както някога е станало на Земята — но е само и единствено воден живот.

— Дори и да се наложи да се съглася с теб — заяви Тривайз, — това няма да ни е от полза. Не виждам начин животът в океана да се развие в техническо отношение. Техниката винаги се основава на огъня, а във водата той е невъзможен. Ние не търсим планета, на която има живот, но няма техника.

— Това ми е напълно ясно, аз просто обмислям разни идеи. В края на краищата, доколкото ни е известно, техника се е развила само веднъж — на Земята. Навсякъде другаде заселниците са я донесли със себе си. Не можеш да твърдиш, че „винаги“ се основава на нещо си, след като разполагаш само с един-единствен случай, от който да съдиш.

— Придвижването във водата изисква обтекаемост. Морските животни не притежават неправилни очертания и разни израстъци от типа на ръце.

— Сепията има пипала.

— Съгласен съм, че малко въображение не е излишно, но ако ти си представяш интелигентни същества, които приличат на сепията и са еволюирали независимо от останалите в Галактиката, като са развили техника, дето не се основава на огъня, според мен си фантазираш нещо напълно невероятно.

— Според теб — кротко повтори Пелорат.

Тривайз изведнъж се разсмя.

— Добре, Янов. Виждам, че търсиш под вола теле, за да ми върнеш, задето говорих строго с Блис. Обещавам ти, че ако не намерим никаква суша, ще изследваме морето, колкото ни позволяват възможностите, за да видим дали ще успеем да открием там твоите цивилизовани сепии.

Докато говореше, корабът отново се мушна в нощната сянка и екранът почерня.

Историкът примигна.

— Все се чудя — рече той — дали е безопасно.

— Кое да е безопасно, Янов?

— Да препускаме така в тъмното. Бихме могли да цопнем в океана, да потънем надолу и мигом да бъдем унищожени.

— Съвършено невъзможно, Янов. Повярвай ми! Компютърът поддържа траекторията ни по гравитационна силова линия. С други думи, той остава винаги на постоянна интензивност на гравитационното поле на планетата, което на практика означава, че поддържа курса на кораба на неизменна височина над морското равнище.

— Само че колко високо?

— Почти пет километра.

— Голан, не ме успокоява напълно. Не е ли възможно да стигнем до суша и да се бухнем в някоя планина, която не виждаме?

— Ние не виждаме, обаче радарът на кораба ще я види, а компютърът ще ни поведе или покрай, или над планината.

— Ами в такъв случай, ако има подходяща за кацане равнинна област? Ще я изпуснем в тъмното.

— Не, Янов, няма. Радарното отражение от водата изобщо не прилича на това от сушата. Като цяло водата е плоскост, а сушата — неравна. По тази причина отражението от нея е значително по-хаотично от първото. Компютърът знае тази разлика и ако се покаже земя, ще ме информира. Дори да беше ден и планетата да бе огряна от слънце, той ще открие сушата далеч преди мен.

Млъкнаха и след два часа отново се озоваха над осветената страна. Под тях пустият океан продължаваше да се вълнува монотонно, но от време на време, когато попадаха в някоя от многобройните бури, изчезваше от погледа. При една такава буря вятърът отнесе „Далечната звезда“ доста встрани от пътя й. Тривайз обясни, че компютърът е отстъпил, за да предотврати излишното хабене на енергия и да намали до минимум шанса от физическа повреда. След като районът на бурята остана зад гърба им, той пак върна кораба на старото трасе.

— Вероятно беше опашката на някакъв ураган — рече съветникът.

— Виж какво, стари друже — обади се недоволно Пелорат, — ние просто обикаляме от запад на изток или, може би, от изток на запад. Изследваме само екватора.

Тривайз кимна:

— Би било глупаво да правим това, нали? Ето защо се движим по кръгова траектория в посока северозапад-югоизток. Така минаваме през тропиците и умерените зони и всеки път, когато повтаряме обиколката, тя се измества по на запад, защото планетата под нас се върти около оста си. По този начин методично я обхождаме. За момента, тъй като не сме попаднали на суша, според компютъра шансът да има обширен континент е по-малък от десет към едно, а за подходящ по размери остров — по-малък от една четвърт… като с всяка наша обиколка този шанс намалява.

— Знаеш ли какво бих сторил аз — бавно рече Пелорат, когато нощната хемисфера отново ги погълна. — Щях да остана достатъчно далеч от планетата и да обходя цялата обърната към мен полусфера с радара. Облаците нямаше да ми попречат, нали?

Тривайз продължи мисълта му:

— И сетне да минеш бързо на другата й страна и да направиш същото и там. Или просто да изчакаш планетата да се завърти. Янов, всичко това е след дъжд качулка. Кой би очаквал да приближи обитаема планета, без да го спрат на някоя станция, където ще му дадат трасе или откажат кацане? А щом човек е влязъл под облачния слой, без да са го спрели, как да се надява, че ще открие незабавно суша? Обитаемите планети са… суша!

— Определено не са само суша — възрази историкът.

— Не говоря за това! — възкликна изведнъж развълнувалият се Тривайз. — Казвам, че сме открили суша! Тихо!

С привидно хладнокръвие, което не успяваше да прикрие възбудата му, той положи длани върху плота и отново стана част от компютъра. След малко каза:

— Остров с дължина горе-долу 250 километра и широчина 65. Площта му е около 15 000 квадратни километра. Не е голям, но заслужава внимание. Чакай…

Светлината в пилотската стая замъждука и угасна.

— Какво правим? — попита Пелорат, който инстинктивно зашептя, сякаш тъмнината бе нещо крехко, дето не биваше да бъде строшено.

— Изчакваме очите ни да се нагодят към мрака. Корабът е увиснал над острова. Просто наблюдавай. Виждаш ли нещо?

— Не… Може би малки светлинки. Не съм сигурен.

— И аз ги виждам. Сега ще включа телескопичните лещи.

И се появи светлина! Ясно забележима, на неправилни ивици.

— Населена е — констатира Тривайз. — Може да е единствената населена част от планетата.

— Какво ще предприемем?

— Ще изчакаме деня. Така ще спечелим няколко часа, през които да си починем.

— Те не могат ли да ни атакуват?

— С какво? Не долавям никакви излъчвания освен видима светлина и инфрачервени лъчи. Планетата е населена и обитателите й определено са интелигентни. Притежават техника, но очевидно пределектронна, така че няма защо да се безпокоим. Пък ако излезе, че съм сбъркал, компютърът ще ме предупреди достатъчно рано.

— А когато настъпи денят?

— Ще кацнем, разбира се.

75

Потеглиха надолу още щом първите лъчи на утринното слънце заблестяха през пролуката в облаците и озариха част от острова — свежо зелен, с ниски заоблени хълмове, губещи се в пурпурната далечина.

Когато се спуснаха по-близо, започнаха да различават изолирани горички и от време на време по някоя градинка, при все че преобладаваха добре поддържаните ферми. Непосредствено под тях, на югоизточния бряг имаше сребриста плажна ивица, завършваща с неравна редица заоблени камъни, зад които се простираше голяма морава. Тук-там се виждаше по някоя къща, но не и нещо, подобно на град.

Накрая различиха неясна мрежа от пътища с все същите рехаво разположени постройки наоколо, а в студения утринен въздух забелязаха и една аерокола.

Можеха да разпознаят, че е такава, а не птица единствено по начина, по който се движеше. Това бе първият неоспорим белег за действащ интелигентен живот.

— Не е изключено да е автоматизирано превозно средство, ако някак си са се изхитрили да се справят без електроника — каза Тривайз.

Блис добави:

— Спокойно може и да е тъй. Струва ми се, че ако я управляваше човек, щеше да се насочи към нас. Трябва да сме интересна гледка — звездолет, който се спуска надолу, без да използва спирачни двигатели или ракетна тяга.

— Странна гледка за която и да е планета — отбеляза замислено съветникът. — Едва ли са много световете, които някога са наблюдавали спускането на гравитационен космически кораб. Плажната ивица би била чудесно място за кацане, но не искам да потопя звездолета, ако случайно духне вятър. Ще се насоча към тревната площ от другата страна на камъните.

— Най-малкото — обади се Пелорат — един гравитационен кораб не може да унищожи нечия частна собственост при кацането си.

Приземиха се меко на четирите широки лапи, които в последния момент изпълзяха навън. Под тежестта на „Далечната звезда“ те бавно потънаха в почвата.

— Боя се обаче, че ще оставим следи — додаде историкът.

— Ако не друго — рече Блис с не съвсем доволен тон, — климатът е очевидно умерен, даже бих казала, топъл.

На тревата стоеше човешка фигурка и наблюдаваше как корабът се спуска без никакви признаци на страх или изненада. Изразът на лицето й говореше единствено за възторжен интерес.

Дрехите й бяха съвсем оскъдни, което съвпадаше с оценката на Блис за климата. Сандалите й изглеждаха платнени, а около хълбоците имаше пола от заметнато парче плат с пъстри мотиви. Бедрата й бяха голи, а от кръста нагоре не носеше нищо.

Косата й — черна, дълга и много блестяща — падаше почти до ханша. Кожата й бе бледокафява, а очите — тесни.

Тривайз огледа околността, но друго човешко същество не се виждаше. Той сви рамене и каза:

— Е, сега е ранно утро и повечето от местните жители може би са си у дома и дори още спят. Все пак не бих твърдял, че местността е гъсто населена.

После се обърна към двамата и заяви:

— Аз ще изляза и ще се опитам да поприказвам с жената. Вие…

— Струва ми се — прекъсна го Блис, — че и ние можем да излезем. Тази личност изглежда напълно безопасна, а и без друго искам да се поразтъпча и да подишам свеж въздух, както и евентуално да намеря по-прясна храна. Освен това ми се ще Фалъм отново да почувства твърда почва под краката си, пък и Пел, изглежда, много би желал да проучи жената по-отблизо.

— Кой? Аз? — попита историкът, като леко се изчерви. — Нищо подобно, Блис, но нали аз съм лингвистът в нашата малка компания.

Тривайз сви рамене.

— Щом ще идва още един, да дойдат всички. Все пак, макар планетата да изглежда безвредна, имам намерение да взема оръжията си с мен.

— Съмнявам се — отбеляза Блис, — че ще се изкушиш кой знае колко да ги използваш срещу тази млада жена.

Тривайз се поухили.

— Нали е привлекателна?

Той пръв слезе от кораба, следван от Геянката, протегнала назад ръка, за да хване ръчичката на Фалъм. Пелорат вървеше последен.

Чернокосата продължаваше да ги наблюдава с любопитство. Не отстъпи и крачка.

Тривайз измърмори:

— Е, да опитаме.

Вдигна длани от оръжията си и отчетливо каза:

— Аз те поздравявам.

Младата жена поразмисли за момент и отвърна:

— Аз поздравявам теб и аз поздравявам твоите другари.

Пелорат радостно отбеляза:

— Прекрасно! Тя говори класически галактически, и то с правилен акцент.

— И аз я разбирам — заяви Тривайз, като позавъртя длан, за да покаже, че все пак не е идеално. — Надявам се, че тя също схваща думите ни.

С усмивка и приветливо изражение той продължи:

— Ние идваме през космоса. Идваме от друг свят.

— Това е добре — отзова се младата жена с чист сопранов глас. — Твоят кораб пристига от империята?

— Той идва от една далечна звезда и се казва „Далечната звезда“.

Младата жена погледна надписа.

— Това ли е изписано? Ако е така и ако първата буква е Д, то виж, че е наопаки.

Съветникът се накани да възрази, обаче Пелорат, почти изпаднал в радостен екстаз, го изпревари:

— Тя е права. Преди около две хиляди години буквата Д се е обърнала наопаки. Какъв невероятен шанс да изучаваш класическия галактически с подробности и като още жив език!

Тривайз внимателно огледа младата жена. Не бе по-висока от метър и половина и бюстът й, макар и добре оформен, беше малък. Въпреки това не изглеждаше незряла. Зърната на гърдите й бяха изпъкнали, а ареолите — тъмни, при все че това би могло да бъде страничен ефект от кафеникавата й кожа.

— Наричам се Голан Тривайз — каза той, — моят приятел е Янов Пелорат, жената е Блис, а детето е Фалъм.

— Дали тогава на далечната звезда, от която идваш, обичаят е на мъжете да се дават по две имена? Аз съм Хироко, дъщеря на Хироко.

— А баща ти? — внезапно се намеси Пелорат.

Хироко отвърна с безразлично помръдване на рамото.

— Неговото име, така казва моята майка, е Смуул, но то няма никакво значение: Аз него не го познавам.

— А къде са останалите? — попита съветникът. — Ти комай си единствената, която е тук, за да ни посрещне.

— Много мъже са с рибарските лодки — поясни Хироко, — много жени са в полята. Последните два дни аз съм си взела почивка и ето че имах щастие да видя това велико нещо. Но хората все пак са любопитни, а корабът трябва да е бил забелязан при спускането дори и от по-голямо разстояние. Другите скоро ще дойдат тук.

— На този остров има ли още много хора?

— Повече от двадесет и пет хиляди — с явна гордост заяви Хироко.

— А има ли други острови в океана?

— Други острови ли, добри ми господине? — тя изглеждаше озадачена.

Тривайз прие учудването й за отговор. Островът сигурно беше единственото място на планетата, населено с човешки същества.

— Как наричате вашия свят? — попита той.

— Това е Алфа, добри ми господине. Учили са ни, че цялото му име е Алфа Кентавър, ако това означава нещо повече за теб, но ние го наричаме само Алфа и, както виждаш, той е хубаволик свят.

— Какъв свят? — Съветникът недоумяващо се обърна към Пелорат.

— Има предвид, че е прекрасен — обясни историкът.

— Така си е — кимна Тривайз, — поне тук и поне в този момент.

Той вдигна очи към нежносиньото утринно небе, по което се носеха малки облачета.

— Хубав слънчев ден, Хироко, но ми се струва, че на Алфа май няма много такива.

Девойката леко се напрегна.

— Толкова, колкото поискаме, господине. Облаците може да идват, имаме ли нужда от дъжд, но повечето дни нам ни се струва да е по-добре, щом небето отгоре е чисто. Тези дни, когато рибарските лодки са в морето, доброто небе и тихият вятър са нещо възжелано.

— Значи, твоите хора, Хироко, контролират времето?

— Ако не го правехме, господин Голан Тривайз, щяхме от дъжд да подгизнем.

— Но как успявате на практика?

— Тъй като не съм обучен инженер, господине, не мога да ти кажа.

— А какво е името на този остров, на който ти и твоите хора живеете? — продължи с въпросите Тривайз, усещайки че затъва в натруфения стил на класическия галактически и доста се зачуди дали правилно спряга глаголите).

Хироко отвърна:

— Ние наричаме нашия небесен остров насред огромното море Нова Земя.

При което двамата мъже се спогледаха един друг с изненада и задоволство.

76

Нямаха обаче никакво време да поразчепкат изявлението й. Пристигаха все нови и нови местни жители. С дузини. Сигурно онези, които не се бяха намирали нито на лодките, нито на полята, нито пък някъде много надалеч. Повечето идваха пеша, макар да се появиха и два автомобила — доста стари и неугледни.

Явно това бе общество със слабо развита техника, ала въпреки всичко можеше да контролира климата.

Добре известно е, че техниката не е нещо цялостно; липсата на напредък в някои направления не изключва значителните постижения в други, но тукашният пример за неравномерно развитие бе повече от необикновен.

От хората, които сега наблюдаваха кораба, поне половината бяха възрастни мъже и жени; имаше също и три-четири съвсем малки деца. Сред останалите жените явно бяха по-многобройни от мъжете. Никой не проявяваше какъвто и да било страх или несигурност.

Тривайз прошепна на Блис:

— Ти манипулираш ли ги? Виждат ми се твърде… ведри.

— Ни най-малко — заяви Геянката. — Никога не докосвам умове, освен ако не ми се наложи. Безпокоя се обаче за Фалъм.

Макар за пътешественик, привикнал с тълпите любопитни на всеки нормален свят в Галактиката, новодошлите да не бяха кой знае колко, в очите на Фалъм, на която и без друго се бе наложило да привиква с тримата възрастни на борда на „Далечната звезда“, те сигурно изглеждаха като същинско стълпотворение. Соларианчето дишаше бързо и повърхностно, а клепачите му бяха полузатворени. Изглежда се намираше в почти шоково състояние.

Блис нежно и ритмично галеше косата й и издаваше успокояващи звуци. Съветникът бе сигурен, че тя придружава всичко това с деликатно пренареждане на менталните влакънца.

Внезапно Фалъм дълбоко си пое дъх, почти ахвайки, и цялата се разтресе от неволна тръпка. Вдигна глава и изгледа присъстващите с отнесен поглед, а сетне зарови глава между ръката и тялото на Блис.

Геянката я остави да стои така, докато дланта й, обхванала детското рамо, периодично го притискаше, сякаш за да демонстрира отново и отново своето покровителствено присъствие.

Пелорат гледаше тълпата почти със страхопочитание и очите му сякаш отскачаха от един алфианец към друг.

— Голан, те се различават помежду си — тихо каза той.

Тривайз също го бе забелязал. Хората бяха с различни оттенъци на кожата и косата; зърна дори един с яркочервени коси, сини очи и луничаво лице. Поне трима от най-възрастните бяха ниски като Хироко, а един или двама — по-високи от него самия. Няколко души и от двата пола имаха очи, наподобяващи тия на момичето, и съветникът си спомни, че на свръхнаселените търговски планети от сектора Фили тъкмо очите от този вид са типични за местното население. Той самият обаче никога не бе посещавал сектора.

Никой алфианец не носеше каквото и да било от кръста нагоре и като че ли всички жени бяха с малки гърди. Доколкото можеше да прецени в момента, това бе едва ли не най-универсалната черта от физическите характеристики на тези хора. Блис неочаквано взе думата:

— Госпожице Хироко, моето дете не е привикнало да пътува из космоса, а сега се сблъсква с повече нови неща, отколкото може да приеме. Дали ще бъде възможно то да седне и евентуално да хапне и пийне нещо?

Хироко придоби озадачен вид и Пелорат повтори думите на Блис на най-префърцунения галактически от средноимперския период.

Ръката на девойката се стрелна към устата й и тя грациозно се отпусна на колене.

— Умолявам за твоето извинение, уважавана мадам. Не бях помислила нито за нуждите на това дете, нито за твоите собствени. Необичайността на туй събитие ме твърде завладя. Би ли… бихте ли всички вий — като посетители и гости — влезли в трапезарията за сутрешна закуска? Можем ли да дойдем с вас и да ви обслужим като домакини?

Блис отговори:

— Много мило от твоя страна. — Говореше бавно и грижливо произнасяше думите, надявайки се така да бъдат по-лесни за възприемане. — Може би ще е най-добре обаче заради спокойствието на детето, което не е привикнало да бъде наведнъж с много хора, ако само ти ни обслужваш като домакиня.

Хироко стана на крака.

— Ще бъде, както го рече.

И непринудено ги поведе през тревата. Другите алфианци ги доближиха още повече. Изглеждаха особено заинтригувани от облеклото на новодошлите. Тривайз свали лекото си яке и го подаде на един мъж, който се бе промъкнал боязливо към него и беше докоснал любопитно дрехата му с пръст.

— Ето — каза съветникът, — разгледай го, но го върни — и се обърна към водачката им: — Погрижи се да си го получа, госпожице.

— Уважаеми господине, със сигурност на теб ще бъде то върнато обратно.

Тривайз се поусмихна и продължи пътя си. От лекия бриз без яке му бе още по-приятно.

У хората около себе си не бе забелязал никаква следа от оръжие и му се видя интересно, че комай никой не изпитваше уплаха или неудобство от неговите собствени. Хората дори не проявяваха любопитство към тях. Напълно бе възможно изобщо да не осъзнаваха, че това са оръжия. Впрочем от видяното досега той спокойно можеше да заключи, че Алфа е свят без насилие.

Една жена, която изведнъж се бе забързала напред, така че да изпревари малко Блис, се обърна да огледа внимателно блузата й, а сетне попита:

— Ти имаш ли гърди, уважаема мадам?

И сякаш неспособна да изчака отговора, положи леко ръка върху гръдния кош на Геянката. Блис се усмихна и каза:

— Както сама разбра, имам. Може би не са така добре оформени като твоите, но аз ги крия поради друга причина. На моя свят не подобава те да бъдат непокрити.

И прошепна встрани към Пелорат:

— Доволен ли си как се оправям с класическия галактически?

— Много добре се справяш, Блис — отвърна историкът.

Помещението за хранене бе голямо, с дълги маси, от двете страни на които имаше също тъй дълги пейки. Очевидно алфианците се хранеха съвместно.

Тривайз усети, че го обземат угризения. Молбата на Блис за уединение бе запазила цялото това място само за петима души и бе принудила повечето алфианци да останат навън като изгонени. Мнозина обаче се бяха настанили на почтително разстояние от прозорците (които не бяха нищо повече от отвори в стената, неприкрити дори и със завеси) — вероятно тъй, че да могат поне бегло да наблюдават как ядат чужденците.

Той неволно се зачуди какво ли ще стане, ако завали. Дъждът сигурно би се появил само ако имаше нужда от него — лек и кротък, без неприятен вятър — и би продължил, докато навали достатъчно. Нещо повече, помисли си Тривайз, той вероятно започваше винаги в предварително оповестено време, така че алфианците знаеха кога да го очакват.

Прозорецът пред него гледаше към морето и на съветника му се стори, че далеч на хоризонта различава няколко облака, приличащи на онези, които тъй плътно изпълваха небесата навсякъде освен над това малко късче от Едем[2].

Контролът на времето си имаше своите предимства.

Накрая една млада жена, която сякаш ходеше само на пръсти, им сервира. Не ги попитаха за предпочитанията им, а просто им поднесоха ядене. За всеки имаше по една малка чаша мляко, една по-голяма с шира и още по-голяма с вода. Получиха по две едри яйца на очи, гарнирани с резенчета бяло сирене. Освен това поставиха пред всекиго по едно голямо плато с риба на скара и печени картофки върху студени зелени листа от маруля.

Блис гледаше поразена изобилието от храна пред себе си — явно се колебаеше откъде да започне. Фалъм обаче не изпита подобно затруднение. Тя жадно и с видимо одобрение изпи ширата, а сетне задъвка рибата и картофите. Отначало се бе опитала да си послужи с пръсти, ала Геянката й подаде една голяма лъжица със зъбци на върха, която явно можеше да послужи и за нещо подобно на вилица, и детето я взе.

Пелорат се усмихна доволно и моментално се залови за яйцата.

— А сега да си припомним какви бяха на вкус истинските яйца на очи — промърмори Тривайз и последва примера му.

Хироко, забравила за собствената си закуска и удовлетворена от начина, по който нагъваха другите (защото и Блис вече дъвчеше с явен апетит), след малко попита:

— Вкусно ли е?

— Вкусно — отвърна съветникът с леко приглушен глас. — Очевидно на този остров няма недостиг от храна. Или само от учтивост ни сипахте повече, отколкото би трябвало?

Хироко го изслуша със съсредоточен поглед и явно схвана значението на думите му, защото каза:

— Не, не, уважаеми господине. Нашата земя е плодородна, а нашето море — още повече. Патиците ни снасят яйца, козите ни дават и сирене, и мляко. А имаме и зърнени култури. И преди всичко нашето море е пълно с безчет разновидности рибешки в безкрайно изобилие. Цялата империя би могла да се храни на масите ни и пак няма да успее да изяде рибата от нашето море.

Тривайз дискретно се усмихна. Виждаше се, че младата алфианка и хабер си няма от действителната големина на Галактиката.

— Хироко — рече той, — ти нарече този остров Нова Земя, Тогава къде би могла да се намира Стара Земя?

Момичето го изгледа с удивление.

— Стара Земя ли каза? Прося за извинение, уважаеми господине, но не схващам какво имаш предвид.

— Преди да има Нова Земя, твоите хора трябва да са живели някъде другаде. Къде е било това другаде, откъдето те са дошли?

— Аз нищичко не зная за това, уважаеми господине — отвърна Хироко с тревожна загриженост. — Тази земя е била моя през целия ми живот, и на майка ми, и на баба ми преди това; и аз не се съмнявам, че и на прабаба ми, и на прапрабаба ми преди тях. За друга земя не зная нищо.

— Но — подхвана Тривайз, решил да влезе в кротък спор, — ти говориш за тази земя като за Нова Земя. Защо я наричаш така?

— Защото, уважаеми господине — отговори също тъй кротко девойката, — така я наричат всички и женският ми ум не може да измисли нищо друго.

— Но тя е Нова Земя и, следователно, една по-късна Земя. Би трябвало да има Стара Земя, бившата, на чието име е наречена впоследствие и вашата. Всяко утро слага началото на нов ден, а това предполага, че е имало и стар. Не разбираш ли, че трябва да е така?

— Не, уважаеми господине. Аз зная само как се нарича тази земя. Не знам нищо друго, нито пък схващам твоето разсъждение, което много прилича на онова, без да искам да те засегна, дето ние му казваме спор заради спора.

Тривайз поклати глава и се почувства победен.

77

Той се наведе към Пелорат и прошепна:

— Където и да идем, каквото и да направим, не получаваме никаква информация.

— Какво значение има, след като знаем къде е Земята? — отвърна с въпрос историкът почти без да помръдне устни.

— Искам да знам нещо за нея.

— Тя е много млада. Едва ли е хранилище на знания.

Тривайз поразмисли малко над думите му и кимна.

— Добре, Янов.

Той се обърна към девойката и каза:

— Госпожице Хироко, още не си ни попитала защо сме тук, на твоята земя.

Момичето сведе очи и отговори:

— Това не би било любезно, уважаеми господине, докато всички вие не се нахраните и не си отпочинете.

— Но ние вече почти се нахранихме, а и напоследък доста сме почивали, така че аз ще ти кажа защо сме тук. На нашия свят моят приятел доктор Пелорат е учен, човек с голямо образование. Той е митолог. Знаеш ли какво означава това?

— Не, уважаеми господине, не зная.

— Изучава старите приказки, които съществуват на различните светове. Тези стари приказки се наричат митове или легенди и доктор Пелорат се интересува от тях. Има ли на Нова Земя учени хора, които да знаят старите приказки от вашия свят?

Челото на Хироко се понабръчка от напрегнат размисъл. След малко тя каза:

— Туй не е нещо, в което аз сама да съм изкусна, но тук наблизо имаме един стар мъж, който обича да говори за време оно. Не зная откъде е научил тези неща и мисля, че може би сам си ги тъче от въздуха или пък ги е чул от други хора, които са си ги изтъкали по същия начин. Може би такъв е материалът, който твоят учен компаньон би искал да послуша, но въпреки това не смея да те подвеждам. Аз си мисля — и тя се огледа надясно и наляво, сякаш не желаеше другите да я чуят, — че старият човек е просто дрънкало, макар мнозина да са готови да го зяпат в устата.

Тривайз кимна.

— Точно такива дрънканици ни трябват. Ще ти бъде ли възможно да заведеш моя приятел при този старец…

— Той нарича себе си Монолее.

— …значи при Монолее. И мислиш ли, че ще поиска да говори с моя приятел?

— Той? Дали той ще поиска да говори? — презрително изпуфтя Хироко. — По-скоро трябва да попиташ дали някога ще пожелае да спре. Ако му позволиш, ще говори две седмици наред, без да млъкне. Не исках да те засегна, уважаеми господине.

— Не си ме засегнала ни най-малко. Би ли завела моя приятел при Монолее сега?

— Това всеки може да го стори по всяко време. Дъртият винаги си стои у дома, готов да приветства нечие ухо.

— А може би и някоя възрастна жена ще пожелае да дойде и да постои с мадам Блис — добави Тривайз. — Тя има дете, за което трябва да се грижи, и няма как много-много да се разхожда. На нея ще й е приятно някой да й прави компания, защото, нали знаеш, жените обичат да…

— Да плещят? — допълни Хироко, видимо развеселена. — Е, така говорят мъжете, макар аз да съм забелязала, че мъжкарите са по-големите дърдорковци. Щом се върнат от риболова си и започват да се състезават един с друг кой ще разправи по-невероятна история. Никой не им обръща внимание, нито пък им вярва, но и това не може да ги спре. Но стига съм дрънкала самата. Ще накарам една приятелка на майка ми, която виждам оттук през прозореца, да постои с мадам Блис и детето, а преди това да заведе твоя другар, уважаемия доктор, при стария Монолее. Ако приятелят ти слуша със същата готовност, с която Монолее разказва, трудно ще успееш да ги разлъчиш през тоз живот. Ще ли извиниш моето отсъствие за момент?

Щом момичето излезе, Тривайз се обърна към Пелорат:

— Виж, измъкни каквото можеш от стареца, а пък ти, Блис, от тази, дето ще остане с теб. Трябва ни каквато и да било информация за Земята.

— А ти? — попита Блис. — Ти какво ще правиш?

— Аз ще остана с Хироко и ще се опитам да открия трети източник на сведения.

Геянката се усмихна.

— О, да. Пел ще бъде с онзи старец; аз пък с някоя баба. Ти самият ще се насилиш да останеш с тази привлекателно недооблечена млада жена. Съвсем разумно разпределение на труда.

— Така се получава, Блис, че наистина е разумно.

— Предполагам, че не го намираш за потискащо?

— Не. Защо трябва да го намирам за потискащо?

— Защо ли, наистина?

Хироко се върна и пак седна до тях.

— Всичко е уредено. Уважаемият доктор Пелорат ще бъде отведен при Монолее, а уважаемата мадам Блис заедно с детето нейно ще си има компания. Ще може ли в такъв случай, уважаеми господин Тривайз, аз да бъда възнаградена с предимството да продължа да разговарям с теб за тази Стара Земя, за която ти така…

— Дрънках?

— Не — разсмя се Хироко. — Но стори добре да ми се присмееш. Към теб показах неучтивост, когато отговарях на въпросите ти за нея. Аз жаждала бих да поправя поведението си.

Съветникът се обърна към Пелорат.

— Жаждала?

— Силно би желала — разтълкува историкът.

Тривайз кимна:

— Госпожице Хироко, не съм усетил никаква неучтивост, но ако ще се почувстваш по-добре, с удоволствие ще разговарям с теб.

— Благодаря за благата ти реч — каза девойката и се надигна.

Тривайз също стана.

— Блис — напомни той, — постарай се на Янов да не му се случи нищо.

— Това го остави на мен. Що се отнася до теб самия, разполагаш с… — геянката кимна към кобурите.

— Не мисля, че ще имам нужда от тях — отвърна с известно неудобство Тривайз.

Той последва Хироко навън от трапезарията. Слънцето видимо се бе изкачило над хоризонта и температурата беше още по-висока. Както винаги, усещаше мириса на чужд свят. Спомни си, че на Компорелон той бе учудващо слаб, на Аврора леко напомняше мухъл, а на Солария бе много приятен. (На Мелпомения самите те бяха в скафандри и долавяха единствено миризмата на собствените си тела.)

Във всеки случай бе въпрос на часове миризмата да изчезне, след като осмозните центрове в носа се наситеха.

Тук на Алфа се чувстваше свежият аромат на нагрята от слънцето трева и съветникът дори изпита леко раздразнение при мисълта, че той скоро ще изчезне.

Наближиха малка постройка, съградена, както изглежда, с бледорозов хоросан.

— Това — рече Хироко, — е моят дом. По-рано принадлежеше на по-младата сестра на майка ми.

Тя влезе вътре и му махна с ръка да я последва. Вратата беше отворена или — Тривайз го забеляза още щом прекрачваше прага — по-точно би било да се каже, че просто нямаше врата.

— Какво правите, когато вали? — попита той.

— Ние сме предварително известени. Следващите два дни ще вали по три часа преди зазоряване, когато е най-студено и почвата най-силно ще се овлажни. Тогава ще трябва само да дръпна таз завеса — тя е тежка и непромокаема.

Докато говореше, Хироко дръпна завесата, която бе направена от някакъв здрав брезентоподобен плат.

— Ще я оставя така — продължи девойката. — Тъй всички ще разберат, че съм тук, но че не могат да ме търсят, защото спя или съм заета с важна работа.

— Не ми изглежда кой знае каква гаранция за уединение.

— Защо да не бъде? Виж, входът е закрит.

— Но всеки би могъл да я отметне настрани.

— Без да зачете желанието на онзи, що е вътре? — Хироко изглеждаше потресена. — Нима на твоя свят таквиз дела се вършат? Туй би било по варварски.

Тривайз се ухили.

— Само питам.

Тя го отведе във втората (от общо двете) стая и го покани да седне на един тапициран стол. Празните и сякаш направени от кубчета за игра помещения излъчваха нещо почти клаустрофобично, но пък и къщата не изглеждаше да е проектирана за нещо повече от усамотение или почивка. Прозоречните отвори бяха малки и разположени близо до тавана, но по стените умело бяха разположени матовоогледални ивици, разсейващи отразената светлина. В пода пък имаше цепнатини, откъдето подухваше нежен и хладен бриз. Съветникът не видя никакви следи от изкуствено осветление и се зачуди дали алфианците не се будят по изгрев слънце и не си лягат със залеза.

Тъкмо се канеше да попита и Хироко го изпревари:

— Мадам Блис е ли твоя женска компаньонка?

Тривайз предпазливо уточни:

— Имаш предвид дали тя е мой сексуален партньор?

Девойката мигом си смени боята.

— Умолявам те да зачиташ благоприличието на учтивата беседа, но иначе наистина имам предвид приятности в усамотение.

— Не, тя е женски компаньон на моя умен приятел.

— Но ти си по-младият и по-напетият.

— Е, благодаря за мнението ти, обаче то не е мнение и на Блис. Тя харесва доктор Пелорат далеч повече, отколкото мен.

— Това ме много изненадва. А той не би ли споделил?

— Не съм го питал, но съм сигурен, че не. Нито пък аз бих поискал.

Хироко дълбокомислено кимна.

— Знам. Заради фундамента й.

— Фундамента ли?

— Сам разбираш. Това — и тя се плясна по финото задниче.

— О, това ли! Разбрах. Да, в тазовата си анатомия Блис е щедро оформена — той очерта с ръце една сфера във въздуха и намигна, а Хироко се разсмя.

— И все пак удивително много мъже обичат тази щедрост в телосложението — добави Тривайз.

— Не ми се вярва. Сигур ще да е някакъв вид лакомия — да желаеш излишък от онуй, което е приятно в скромни граници. Ти би ли мислил по-добре за мен, ако да бяха гърдите ми масивни и кандилкащи се и със зърна, насочени към пръстите на нозете? Воистина ти казвам, че съм виждала таквиз гърди, но пък не съм забелязвала мъжете да ги налитат на ята. Бедните жени, които са така засегнати, ще трябва да изпитват нужда да прикриват своята чудовищност — както прави мадам Блис.

— Подобен свръхразмер и мен не би привлякъл, макар да съм сигурен, че Блис не прикрива гърдите си заради някакъв техен недостатък.

— В такъв случай ти не упрекваш моя изглед или форми?

— Трябва да съм луд, за да не ги одобрявам. Ти си красива.

— И какви приятности намираш на този твой кораб, докато прехвръкваш от един свят на друг? След като мадам Блис ти е отказана?

— Никакви, Хироко. Нищо не мога да направя. Понякога си мечтая за приятности, което си има своите неудобства, но ние, дето пътуваме из космоса, добре знаем, че такива моменти съществуват. Друг път пък си наваксваме.

— А ако са неудобства, как могат да се отстранят?

— За мен е значително по-голямо неудобство, че въобще повдигна този въпрос. Не мисля, че ще бъде вежливо да намеквам как мога да се почувствам по-добре.

— Ще бъде ли невежливо аз да намекна за един начин?

— Зависи изцяло от това какво е предложението.

— Бих предложила да се държим приятно един с друг.

— Нима ме доведе тук, Хироко, за да можем да стигнем до това?

Алфианката отвърна с доволна усмивка:

— Да. За мене би било в едно и също време дълг на домакиня, а също и желание.

— Щом е тъй, ще ти призная, че то е и мое желание. Всъщност аз страшно много бих искал да ти направя тази услуга. Аз… ъ-ъ… жаждал бих да ти доставя удоволствие.

Бележки

[1] Книжа, които придружават натоварена стока (мор.) — Б.ред.

[2] Райската градина. (Вж. Битие 2:8) — Б.пр.