Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ЗЕМЯ. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No. 021. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation and Earth, Isaak ASIMOV]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 450 лв. ISBN: 954-570-022-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ЧАСТ СЕДМА
ЗЕМЯ

XIX. РАДИОАКТИВНА?

85

„Далечната звезда“ излетя тихо и бавно се издигна в атмосферата, оставяйки под себе си тъмния остров. Няколкото анемични светлинки отдолу замъждукаха и изчезнаха и тъй като с височината атмосферата ставаше все по-рядка, скоростта на кораба нарасна и проблясъците в небето над тях станаха по-многобройни и ярки.

Когато след известно време погледнаха към планетата Алфа, от нея се виждаше само един осветен сърп, по-голямата част на който бе увита в облаци.

Пелорат каза:

— Предполагам, че не разполагат с действаща космическа техника. Няма да могат да ни последват.

— Не съм много сигурен дали това ми звучи съвсем у обнадеждаващо — обади се унило Тривайз. Лицето му бе мрачно. — Аз съм заразен.

— Но с неактивен щам — уточни Блис.

— Е, може да се активира. Те си имали метод. Какъв ли е?

Геянката сви рамене.

— Хироко каза, че без да се активира, вирусът ще загине, ако остане в тяло, което не е адаптирано към него — а твоето е точно такова.

— Нима? — ядно изрече Тривайз. — Тя откъде знае? И, ако е там въпросът, откъде пък аз да знам, че твърдението й не е една самоподдържаща се лъжа? Нима не е възможно методът за активиране — какъвто ще да е той — да се дублира по естествен път? Някакво специфично вещество, определено лъчение… Може изведнъж да се поболея, а сетне и вие тримата също. Или пък ако се случи, след като сме се добрали до някой населен свят, да избухне коварна пандемия, която разбягалите се оцелели да разнесат и по други светове…

Той погледна към Блис.

— Можеш ли да направиш нещо?

Младата жена бавно поклати глава.

— Няма да е лесно. Някои паразити — микроорганизми или червеи, например — са съставна част от Гея. Те са доброкачествени елементи от екологичния баланс. Живеят и допринасят за световното съзнание, но никога не се размножават прекалено много. Съществуват си, без да причиняват забележима вреда. Проблемът, Тривайз, е, че вирусът, с който си се заразил, не е част от Гея.

— Ти рече „няма да е лесно“ — навъси се съветникът. — При създалото се положение можеш ли да се опиташ да го направиш, макар и да се окаже трудно? Можеш ли да откриеш вируса в мен и да го унищожиш? Ако пък не успееш, в състояние ли си поне да подсилиш защитната ми система?

— Тривайз, съзнаваш ли какво искаш? Аз не съм запозната с микрофлората на тялото ти. Сигурно ще е доста сложно да различа един вирус в клетките на твоето тяло от нормалните гени. Още по-трудно е да се направи разлика между вирусите, към които тялото ти е привикнало, и онези, с които те е заразила Хироко. Ще се опитам да ти помогна, но ще отнеме време и може и да не успея.

— Нека отнеме време — каза Тривайз. — Опитай.

— Разбира се — съгласи се Геянката.

— Блис, ако момичето е казало истината — намеси се Пелорат, — ти сигурно ще откриеш вируси, които са с намалена жизненост, и просто ще ускориш края им.

— Това бих могла да сторя. Добра идея.

— Няма ли обаче да се поколебаеш? — запита съветникът. — Нали разбираш, че когато убиваш тези вируси, ще трябва да унищожаваш безценни късчета живот.

— Ставаш язвителен, Тривайз — хладно процеди Блис, — но язвителен или не, посочваш една действителна трудност. Все пак едва ли ще пропусна да те поставя по-напред от вирусите. Не се бой, стига да имам възможност, ще ги убия. В края на краищата, дори и да не вземам теб предвид — устните й потръпнаха, сякаш се опита да сподави усмивката си, — Пелорат и Фалъм също са изложени на риск, а може би си по-сигурен в моите чувства към тях. Не е изключено дори да се досетиш, че и аз съм подложена на опасност.

— Въобще не разчитам на любовта ти към самата теб — измърмори Тривайз. — Ти си готова да се простиш с живота по някакви твои висши съображения. Виж, загрижеността ти за Пелорат приемам — и след секунда добави:

— Не чувам флейтата на Фалъм. Да не й е зле?

— Не — отвърна Блис. — Заспала е. Съвсем естествен сън, с който нямам нищо общо. Ще предложа, след като изчислиш скока към звездата, за която мислим, че е земното слънце, всички да направим като нея. Имам голяма нужда от сън и подозирам, че това се отнася и за теб.

— Да, стига да успея. Знаеш ли, Блис, ти беше права.

— За какво, Тривайз?

— За изолатите. Нова Земя не е рай, колкото и да го наподобява. Тяхното гостоприемство — всичката тази отзивчива дружелюбност отначало — е била, за да ни обезоръжи, така че някой от нас да може лесно да бъде заразен. А цялото им гостоприемство след туй, такива и онакива фестивали, са имали за цел да ни задържат, докато се завърне риболовната флотилия, така че да може да се проведе активирането. И номерът щеше да мине, ако не беше Фалъм с нейната музика. Може би и в това отношение си била права.

— За Фалъм?

— Да, аз не исках да я вземем и никога не ми е било особено приятно, задето и тя е на кораба. Това бе твое дело, Блис — че хермафродитчето е с нас и че именно то, без да го знае, ни спаси. И все пак…

— Все пак — какво?

— Още се чувствам нащрек в нейно присъствие. Не зная защо.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Тривайз, не съм сигурна, дали трябва да припишем цялата заслуга на детето. Като извинение за извършеното, което останалите алфианци положително биха приели за измяна, Хироко изтъкна музиката на Фалъм. Възможно е дори да си е вярвала, обаче в ума й имаше още нещо, което аз смътно долових, макар и да не успях да идентифицирам със сигурност. Нещо, от което тя толкова се е срамувала, че не го е допуснала в съзнанието си. Останах с впечатлението, че е изпитвала топло чувство към теб и не би желала да те види как умираш — независимо от случилото се с Фалъм и нейната музика.

— Наистина ли мислиш така? — попита съветникът, като за пръв път, откакто бяха напуснали Алфа, леко се поусмихна.

— Явно притежаваш известна вещина в отношенията си с жените. Ти убеди министър Лизалор да ни върне кораба и да ни позволи да напуснем Компорелон, пак ти помогна с влиянието си над Хироко алфианката да ни спаси живота. Отдавай заслугата на този, комуто тя принадлежи…

Тривайз се усмихна по-широко.

— Щом казваш. В такъв случай, към Земята. — и той с едва ли не предишната си наперена походка излезе от стаята.

Пелорат се позабави след него, за да попита:

— Значи все пак успя да го успокоиш, а, Блис?

— Не, никога не съм докосвала ума му.

— И още как — след като така безбожно погъделичка мъжката му суета.

— Съвсем косвено — усмихна се тя.

— И така да е, пак е нещо, Блис.

86

След скока звездата, която спокойно би могла да се окаже земното слънце, бе все още на една десета от парсека. Сега тя определено беше най-яркият обект на небето, но все пак не бе нищо повече от звезда.

Тривайз, включил филтър, за да улесни наблюдението, навъсено я изучаваше.

След известно време той каза:

— Няма съмнение, че е истински двойник на Алфа — тази, около която обикаляше любимата ни Нова Земя. Само че Алфа я има на компютърната карта, а двойничката й — не. Не знаем името й, липсват характеристиките й, не разполагаме с никаква информация за планетната й система и дали въобще притежава такава.

— Че нали точно това бихме очаквали, ако Земята обикаля около нея! — възкликна Пелорат. — Подобно прикриване на информацията напълно пасва на факта, че всички данни, отнасящи се за първичната планета, са били унищожени.

— Да, но то би могло също да означава, че е космонитски свят, който просто не е бил нанесен в списъка на оная мелпоменска сграда. Не можем да сме напълно сигурни, че е бил пълен. Или, евентуално, около тази звезда може да няма планети и поради това не си е струвало да бъде нанасяна на картата, която се е използвала преди всичко за военни и търговски цели. Янов, чувал ли си някакво предание, в което да се говори, че земното слънце е било само на около парсек от свой двойник?

Пелорат поклати глава.

— Съжалявам, Голан, но никаква подобна легенда не ми идва на ум. Все пак би могло и да има. Паметта ми не е съвършена. Ще потърся.

— Остави, не е толкова важно. Според теб давали ли са някога име на същото това земно слънце?

— Дори няколко различни имена. Предполагам, че то би трябвало да притежава отделно название на всеки от различните езици.

— Все забравям, че на Земята е имало много езици.

— Да, така е. Това е единственият начин да се обясни голяма част от легендите.

Тривайз недоволно попита:

— Е, какво да правим тогава? От такова разстояние не можем да разберем нищо за планетната система, тъй че ще трябва да се придвижим по-наблизо. Бих искал да съм предпазлив, но има качество, дето се нарича прекалена и неоправдана предпазливост. А и не виждам признаци за възможна опасност. Вероятно всяко чудо, което притежава мощта да изтрие информацията за Земята по цялата Галактиката, ще бъде достатъчно могъщо, за да затрие и нас — дори от такова разстояние. Естествено, ако наистина не желаят да бъдат открити; но сега-засега нищо особено не е станало. Няма смисъл да стоим вечно тук само заради вероятността, че може нещо да ни се случи, ако наближим, нали тъй?

— Доколкото разбирам — обади се Блис, — компютърът не открива никакви явления, които биха могли да се изтълкуват като опасни.

— Когато казвам, че не виждам признаци за евентуална опасност, аз се позовавам именно на компютъра. С невъоръжено око определено не мога да видя нищо. Не съм го и очаквал.

— В такъв случай ти просто търсиш подкрепа, за да вземеш решение, което ти изглежда рисковано. Много добре. Аз съм с теб. Не сме дошли толкова далеч, за да се върнем без причина, нали?

— Не — кимна Тривайз. — Ти какво ще кажеш, Янов?

— Иска ми се да продължим — рече историкът, — та ако ще и да е само от чисто любопитство. Направо е непоносимо да се върнем обратно, без да узнаем дали сме открили Земята.

— Е — обобщи съветникът, — в такъв случай всички сме съгласни.

— Не всички — възрази Пелорат. — Ами Фалъм?

Тривайз направо се изуми.

— Нима предлагаш да се посъветваме и с детето? Какво значение би могло да има неговото мнение, дори и да се окаже, че то наистина го притежава? Пък и Фалъм едва ли ще иска нещо друго, освен да се върне на собствения си свят.

— Можеш ли да я упрекнеш за това? — попита Блис.

И тъй като вече се бе зачекнал въпросът за соларианчето, Тривайз внезапно откри, че долавя флейтата й, звучаща в доста енергичен маршов ритъм.

— Я, я послушайте! — рече той. — Къде изобщо е чувала такива ритми?

— Може би Джемби й ги е свирил?

Съветникът тръсна глава.

— Съмнявам се. Танцови — да, макар по-скоро бих предположил, че ще са били приспивни песнички. Фалъм определено ме тревожи. Много бързо се учи.

— Аз й помагам — заяви Геянката. — Запомни го добре. Освен това тя е много интелигентна и за времето, през което е с нас, явно е попила сума ти нови впечатления. Умът й направо плава в непознати усещания. Видя космоса, различни светове, множество хора… и всичко това за пръв път.

Маршовата мелодия ставаше все по-необуздана и още по-пищно варварска.

Тривайз въздъхна и каза:

— Добре, тя е тук й композира музика, която сякаш дъхти на оптимизъм и удоволствие от приключенията. Ще го приема като знак, че е гласувала да се придвижим по-наблизо. Е, в такъв случай да го направим предпазливо и да проверим планетната система на това слънце.

— Ако я има — опъна се Блис.

Тривайз се позахили.

— Има я. Хващам се на бас. Само кажи какво залагаш.

87

— Губиш — отнесено заяви съветникът. — Какво реши да заложиш?

— Нищо. Не приех облога — отвърна Блис.

— Все тая. И без друго не бих поискал да ти взема съкровищата.

Намираха се на около 10 милиарда километра от слънцето. То все още приличаше на звезда, но яркостта му бе близо 1/4000 от тази на едно средно голямо небесно светило, гледано от повърхността на някой обитаем свят.

— В момента, благодарение на увеличението, можем да видим две планети — докладва Тривайз. — От измерените им диаметри и от спектъра на отразената светлина е съвсем очевидно, че са газови гиганти.

Корабът бе доста извън планетарната равнина и Блис и Пелорат, които се вглеждаха през рамото му в екрана, установиха, че са се втренчили в два мънички полумесеца зеленикава светлина. По-малкият от тях бе в по-пълна фаза.

— Янов! — обади се Тривайз. — Нали се твърди, че около земното слънце трябва да има четири газови гиганта?

— Тъй е според легендите — съгласи се Пелорат.

— Най-близо разположеният до слънцето от четирите е и най-големият, а следващият има пръстени. Така ли е?

— Големи, забележими пръстени, Голан. Да. Все пак, стари друже, не е зле да посмалиш малко заради преувеличението при разказването и преразказването на една легенда. Ако не открием планета с изключителна пръстенова система, не мисля, че трябва да го приемем като сериозен довод, че това не е звездната система на Земята.

— Въпреки всичко двете планети, които виждаме, може да са по-отдалечените, а по-близките да се намират от другата страна на слънцето и да са прекалено далеч от нас, за да бъдат локализирани. Ще трябва да се приближим още — и то от срещуположната спрямо звездата страна.

— Това може ли да стане при наличието на голямата й маса?

— Сигурен съм, че ако прояви разумна предпазливост, компютърът ще се справи. Ако обаче прецени, че опасността е прекалено сериозна, ще откаже да ни премести и тогава ще трябва да се придвижим на по-малки стъпки.

Умът му даде нарежданията си и видимото поле на екрана се промени. Звездата рязко увеличи яркостта си, а сетне се измести, тъй като следвайки инструкциите, компютърът запретърсва небето за друг газов гигант.

Скоро търсенето се увенча с успех.

И тримата зрители сякаш се вцепениха, докато умът на Тривайз, почти безпомощен от удивление, правеше напразни опити да изиска от компютъра още по-голямо увеличение.

— Невероятно — ахна Блис.

88

Пред тях бе газов гигант, който се виждаше под такъв ъгъл, че по-голямата му част бе осветена от слънцето. Около него се извиваше широк и блестящ пръстен, килнат тъй, че отразяваше слънчевата светлина. Беше по-ярък, от самата планета и на една трета от широчината си разделен на две с тясна линия.

Тривайз моментално поиска максималното възможно увеличение и пръстенът се разпадна на пръстенчета — тесни и концентрични, проблясващи на слънцето. На екрана сега се виждаше само част от пръстеновата система, а самата планета бе извън него. След новата заповед на съветника в единия му ъгъл се обозначи и показа миниатюрно изображение — планетата и пръстените при по-малко увеличение.

— Това нещо обичайно ли е? — попита почти със страхопочитание Блис.

— Не — отговори Тривайз. — Почти всеки газов гигант има пръстени от уловена материя, но те обикновено са неясни и тесни. Никога нито съм виждал, нито съм чувал за подобно нещо!

— Очевидно този е гигантът с пръстените — каза Пелорат, — за който говорят легендите. Ако наистина е уникално явление…

— Наистина е уникално — доколкото ми е неизвестно на мен или на компютъра — отвърна Тривайз.

— Тогава това трябва да е планетната система, включваща Земята. Положително никой не може да измисли подобна планета. Трябва да я видиш, за да си в състояние да я опишеш.

— Сега съм готов да повярвам на всичко — заяви съветникът, — което твърдят твоите легенди. Тази ще да е шестата планета, а Земята би трябвало да е третата?

— Точно така, Голан.

— Значи, намираме се на по-малко от един и половина милиарда километра от нея, а още не са ни спрели. Когато се приближавахме към Гея, тя ни спря.

— Спряхме ви, когато бяхте по-близо до нас — възрази Блис.

— Добре — кимна Тривайз, — но аз мисля, че Земята е по-могъща от Гея и приемам случващото се за добър знак. Щом досега не са ни спрели, може би тя не възразява срещу нашето приближаване.

— Или пък тук няма никаква Земя — добави Геянката.

— Този път ще посмееш ли да се хванеш на бас? — неумолимо контрира Тривайз.

— Струва ми се, че Блис имаше предвид — намеси се Пелорат, — че Земята може наистина да е радиоактивна, както комай всички мислят, и че никой не ни спира просто защото на нея няма живот.

— Не — яростно отрече съветникът. — Готов съм да повярвам на всичко, което се говори за Земята, освен на това. Просто ще се доближим и сами ще видим. Да ви кажа, имам предчувствие, че няма да ни спрат.

89

Газовите гиганти останаха далеч зад тях. След най-близкия до слънцето имаше астероиден пояс. (Гигантът бе най-обемистата планета — точно както твърдяха легендите.)

След астероидния пояс откриха още четири.

Тривайз внимателно ги проучи.

— Най-голяма е третата. Подходяща е и по размери, и по отстояние от Слънцето. Би могла да бъде обитаема.

Пелорат долови нотка на несигурност в думите му.

— Има ли атмосфера? — попита той.

— О, да — отговори съветникът. Втората, третата, четвъртата — всички имат атмосфери. Съща като в старата детска приказка: втората е прекалено плътна, четвъртата не достатъчно, а третата е тъкмо колкото трябва.

— Значи мислиш, че това може да е Земята?

— Да мисля? — почти избухна Тривайз. — Няма защо да мисля. Това е Земята. Тя притежава и онзи гигантски спътник, за който ми разправяше.

— Спътник? — на лицето на Пелорат изгря най-широката усмивка, която човек бе виждал някога.

— Без съмнение! Ето, виж го при максимално увеличение.

Пелорат видя два полумесеца — единият определено по-голям и по-ярък от другия.

— По-малкият ли е спътникът? — попита историкът.

— Да. Доста по-далеч е, отколкото можеше да се очаква, но несъмнено се върти около планетата. Самият той е с размери на малка планета; всъщност явно е по-дребен от която и да било от всички, дето обикалят около Слънцето. Въпреки това обаче е необикновено голям за спътник. Има поне две хиляди километра в диаметър, което го вкарва по размери сред огромните сателити, привилегия на газовите гиганти.

— Значи не е по-голям? — Пелорат изглеждаше разочарован. — Не е гигантски спътник?

— Не, гигантски е. Спътник с диаметър две-три хиляди километра, който обикаля около някой газов гигант е едно, а съшият, но обикалящ около някоя малка обитаема планета, съвсем друго нещо. Този има диаметър, грубо казано, почти четвърт от диаметъра на Земята. Чувал ли си някъде такъв великан да припка около обитаема планета?

— За тия неща зная много малко — скромно си призна Пелорат.

— Тогава, Янов, приеми думите ми на доверие. Той е уникален. Ние виждаме нещо, което на практика е двойна планета, а твърде редки са онези обитаеми светове, около които обикаля друго, освен рояк камъчета. Янов, ако си представиш, че оня газов гигант с огромната му пръстенова система е шести след Слънцето и че тази планета с огромния си спътник е трета поред — за което въпреки всяка правдоподобност говореха твоите легенди, — тогава светът, който гледаш сега, трябва да е Земята. Просто е немислимо да е нещо друго. Открихме я, Янов! Открихме я.

90

Беше вторият ден от спускането им към Земята и Блис се прозяваше над вечерята си.

— Струва ми се — каза тя, — че сме загубили повече време да се приближаваме и отдалечаваме от разни планети, отколкото за всичко останало. Правим го буквално по цели седмици.

— Донякъде — обясни Тривайз — така е, защото прекалено близо до една звезда скоковете са опасни. А в този случай се движим още по-бавно, тъй като не искам твърде неочаквано да се натикам на евентуална заплаха.

— Май ти спомена за предчувствие, че няма да ни спрат.

— Имам го, но не желая да заложа всичко на едно предчувствие — съветникът изгледа съдържанието на лъжицата си, преди да я пъхне в уста, и оповести:

— Да знаете, липсва ми рибата, която ядохме на Алфа. Май само три пъти похапнахме там.

— Жалко, наистина — съгласи се Пелорат.

— Е, — рече Блис, — посетихме пет свята и се наложи да напуснем всеки от тях толкова спешно, че така и не намерихме време да попълним хранителните си запаси и да си осигурим разнообразие. Дори когато светът можеше да предложи храна, както например Компорелон, Алфа и…

Не довърши, понеже Фалъм бързо вдигна очи и го стори вместо нея:

— Солария! Не можахте ли да вземете храна оттам? На Солария има много храна — колкото на Алфа, при това по-добра.

— Зная, Фалъм — каза Блис. — Просто нямахме време.

Хлапето впи очи в нея.

— Блис, ще видя ли пак някога Джемби? Кажи ми истината.

— Би могла, ако се върнем на Солария.

— А ще се върнем ли някога?

Геянката се поколеба.

— Не мога да ти отговоря.

— Сега отиваме на Земята, нали? Това не беше ли планетата, от която ти ми каза, че произлизаме всички?

— Откъдето произлизат нашите прадеди — поправи я Блис.

— Аз мога да кажа „предци“ — настоя Фалъм.

— Да, отиваме на Земята.

— Защо?

— Че кой не би желал да види света на своите предци? — лекомислено заяви Блис.

— Струва ми се, става дума за нещо повече. Изглеждате обезпокоени.

— Защото никога не сме били тук по-рано. Не знаем какво можем да очакваме.

— Не, има нещо повече.

Блис се усмихна.

— Фалъм, миличка, нали вече приключи с яденето? Защо не идеш в стаята си и не направиш една малка серенада с флейтата? Ти свириш все по-красиво. Хайде! — и тя ускори движението на соларианчето с едно леко потупване по задните части. Фалъм излезе, като се обърна само веднъж, за да отправи замислен поглед към Тривайз.

Съветникът също се загледа след нея с явно неодобрение.

— Това нещо чете ли умовете?

— Не я наричай „нещо“ — сряза го Блис.

— Добре, тя чете ли мислите? Би трябвало да можеш да го разбереш.

— Не, не ги чете. Гея също не го прави. Нито пък хората от Втората фондация. Четенето на умове в смисъл като да подслушаш нечий разговор или да схванеш определени чужди идеи не е нещо, което може да бъде постигнато сега или дори в предвидимото бъдеще. Успяваме да долавяме, да тълкуваме и до известна степен да манипулираме чувствата, но то изобщо не е същото.

— Откъде знаеш, че тя не е в състояние да прави това, за което ти предполагаш, че не може да бъде направено?

— Защото, както сам току-що каза, би трябвало да мога да го разбера.

— Ами ако те манипулира така, че не осъзнаваш реалността на подобен факт?

Блис извъртя очи към тавана.

— Мисли с главата си, Тривайз. Дори н да имаше необикновени способности, Фалъм не би могла да постигне нищо с мен, защото аз не съм Блис, а Гея. Непрекъснато го забравяш. Знаеш ли каква е менталната инерция на една цяла планета? Смяташ ли, че някой самотен изолат, колкото и да е надарен, би могъл да я преодолее?

— Блис, и ти не знаеш всичко, така че не бъди прекалено уверена — заинати се Тривайз. — Това нещо… Тя не е от много отдавна с нас. За толкова кратко време аз не бих съумял да науча друго от един напълно непознат език, освен отделни елементарни фрази, докато Фалъм вече идеално говори галактически и на практика речникът й не е по-беден от моя или твоя. Да, знам, че й помагаш, но ми се иска да престанеш.

— Казах ти, че съм й помогнала, но също така те информирах, че е ужасно интелигентна. Ако успеем да я прикоткаме, докато все още е достатъчно млада, бихме могли да разберем за соларианците толкова много, че накрая да абсорбираме целия им свят. Той несъмнено ще ни бъде от полза.

— А не ти ли идва на ум, че те са патологични изолати дори и по моите стандарти?

— Като част от Гея няма да останат такива.

— Мисля, че грешиш, Блис. Според мен, това соларианско дете е опасно и трябва да се отървем от него.

— Как? Да я изхвърлим през въздушния шлюз? Да я убием, да я накълцаме и да я прибавим към хранителните си запаси?

— О, Блис — възмути се кротко Пелорат.

— Отвратителни и съвършено непредизвикани асоциации — заяви съветникът и за момент се ослуша. Флейтата звучеше без грешки и колебания, а те разговаряха полушепнешком — Когато всичко свърши, ще трябва да я върнем на Солария и да се уверим, че ужасната й планета е откъсната веднъж завинаги от останалата Галактика. Чувствам, че трябва да бъде така. Не й вярвам и се боя от нея.

Блис се позамисли и след туй каза:

— Тривайз, зная, че владееш някаква способност да стигаш до вярното решение, но освен това разбирам, че Фалъм ти е антипатична още от самото начало. Подозирам, че това може да е просто защото на Солария те унижиха и в резултат си развил яростна ненавист към планетата и нейните обитатели, но тъй като не мога да докосвам ума ти, няма как да бъда сигурна. Моля те да си припомниш обаче, че ако не бяхме взели Фалъм с нас, сега щяхме да сме на Алфа — мъртви и, предполагам, вече погребани.

— Знам, Блис, но дори и това…

— А нейната интелигентност заслужава похвали, не завист.

— Не й завиждам, боя се от нея.

— От интелигентността й?

Съветникът замислено облиза устни.

— Не, не точно.

— Тогава от какво?

— Не зная. Блис, ако знаех от какво се страхувам, може би нямаше да ме е страх. Това е нещо, което не ми е съвсем ясно — гласът му затихна, сякаш той заговори на самия себе си. — Галактиката изглежда е претъпкана с казуси, които не разбирам. Защо избрах Гея? Защо трябва да открия Земята? Има ли в психоисторията някакво липсващо допускане? И ако го има, какво е то? На всичкото отгоре — защо Фалъм така ме тревожи…

— За нещастие не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — Геянката стана и излезе от стаята.

Пелорат я изпрати с поглед, а сетне рече:

— Голан, нещата положително не са толкова черни. Ние се приближаваме все повече и повече към планетата, а щом веднъж стигнем до нея, може би всички загадки ще бъдат решени. Поне досега нищо не полага каквито и да било усилия, та да ни попречи…

Очите на Тривайз се стрелнаха към него и той тихо каза:

— Ще ми се нещо да ни бе попречило.

— Наистина ли? — попита историкът. — Че защо?

— Честно казано, щях да приема като добре дошъл всеки признак за живот.

Пелорат се ококори.

— Да не би все пак да си открил, че Земята е радиоактивна?

— Не съвсем. Само че е топла. Малко по-топла, отколкото очаквах.

— Това лошо ли е?

— Не непременно. Може да е доста топла, но то не я прави безусловно необитаема. Облачната покривка е дебела и е от водна пара, така че тези облаци заедно с един просторен океан биха наклонили везните към поддържане на живота въпреки температурата, която изчислих по микровълновото излъчване. Засега не мога да бъда сигурен. Работата е там, че…

— Да, Голан?

— Ами, ако Земята е радиоактивна, това лесно може да обясни защо е по-топла от очакваното.

— Но не означава, че и обратното е вярно, нали?

— Не. Не, не означава — Тривайз успя да докара на лицето си нещо като усмивка. — Янов, няма смисъл да теоретизираме. След ден-два ще знаем със сигурност какво е положението.

91

Когато Блис влезе в стаята, Фалъм седеше дълбоко замислена на тясното легло. Тя вдигна за миг очи, а сетне пак ги сведе надолу.

Геянката тихо попита:

— Какво има, миличко?

— Защо Тривайз толкова много не ме харесва, Блис? — промълви хлапето.

— Мислиш, че не те харесва?

— Той ме гледа раздразнително… Това ли е вярната дума?

— Би могла да е тя.

— Когато съм близо до него, той ме гледа раздразнително. Лицето му винаги леко се изкривява.

— Сега на Тривайз не му е леко, Фалъм.

— Понеже търси Земята?

— Да.

Соларианчето помисли малко и добави:

— Особено раздразнителен става, когато преместя нещо с ума си.

Блис присви устни.

— Не ти ли казах, че не трябва да го правиш, още повече когато Тривайз е наблизо?

— Вчера бях тук, в тая стая, а той бил до вратата, само че аз не съм го забелязала. Не знаех, че ме е наблюдавал. Играех си с един от Пеловите книгофилми — опитвах се да го накарам да застане на ръб. Нищо лошо не съм правила…

— Фалъм, това го изнервя и аз не желая ти да го вършиш, без значение дали той те гледа или не.

— Да не би да се изнервя, защото не може да го направи?

— Възможно е.

— А ти можеш ли?

Блис бавно поклати глава.

— Не, не мога.

— Но ти не се изнервяш, когато го правя. Пел също не се изнервя.

— Хората са различни.

— Знам! — натърти хлапето с изненадваща ожесточеност, която накара Блис да се намръщи.

— Какво знаеш, Фалъм?

— Аз съм различна.

— Разбира се, нали това казах току-що. Хората са различни.

— Същността ми е различна. Аз мога да местя нещата.

— Вярно е.

С нотка на предизвикателство малката заяви:

— Аз трябва да местя нещата, Блис. Тривайз няма защо да ми се сърди заради туй, а ти не би следвало да ме спираш.

— Но защо трябва да го правиш?

— Това е упражнение. Тренировка… тъй ли е правилната дума?

— Не съвсем. Тренировка.

— Да. Джемби винаги казваше, че аз трябва да тренирам моите… моите…

— Преобразувателни мозъчни дялове?

— Да. И да ги направя силни. Та после, като порасна, да мога да захранвам всички роботи. Дори и Джемби.

— Фалъм, кой е захранвал роботите, след като не си го правила ти?

— Бандър — соларианчето произнесе името като банален факт от битието си.

— Ти познаваше ли Бандър?

— Разбира се. Гледала съм го много пъти. Аз щях да бъда следващият владетел на имението. Имението Бандър щеше да стане имението Фалъм. Така ми обясни Джемби.

— Имаш предвид, че Бандър е идвал в твоето…

От потрес устните на детето очертаха почти идеална окръжност. Със задавен глас то каза:

— Бандър никога не би дошъл… — дъхът му за момент секна, а после с известно усилие отрони:

— Гледала съм изображението на Бандър.

Блис колебливо попита:

— Как се отнасяше Бандър към теб?

Фалъм я стрелна леко озадачено.

— Питаше ме дали имам нужда от нещо, дали ми е добре. Само че Джемби беше до мен, така че аз никога нямах нужда от нищо и винаги ми беше добре.

Главицата й се приведе и тя се втренчи в пода. После затули с длани очи и изхлипа:

— Обаче Джемби спря. Мисля, че понеже Бандър… също е спрял. Не е ли тъй?

Блис остана безмълвна. Фалъм добави:

— Когато ме върнеш обратно на Солария, аз ще захраня Джемби и всички останали роботи и пак ще бъда щастлива.

И вече неудържимо се разхълца.

— Не си ли щастлива с нас, Фалъм? — кротко попита Геянката. — Макар и мъничко? Поне понякога?

Соларианчето вдигна облятото си в сълзи лице към нея и гласът му потрепна, когато поклати отрицаващо глава.

— Искам Джемби.

Блис нежно прегърна детското телце.

— О, Фалъм, как бих желала да ви събера отново с Джемби… — и изведнъж осъзна, че също плаче.

92

Пелорат влезе и ги завари именно така. Закова се на място и попита:

— Какво има?

Геянката се отдръпна и затърси някаква носна кърпичка, за да си избърше очите. Успя само да поклати глава и Пелорат моментално повтори с нарастваща загриженост:

— Но какво има?

— Фалъм, почини си малко — каза младата жена. — Аз ще помисля как да пооправя нещата. И помни, че те обичам по същия начин, по който те обичаше и Джемби.

Хвана Пелорат за лакътя и набързо го изведе във всекидневната.

— Нищо няма, Пел. Нищо.

— Значи Фалъм, нали? Джемби все още й липсва.

— Ужасно. И нищичко не можем да направим. Мога само безкрайно да й повтарям, че я обичам — и аз наистина я обичам. Как да не обичаш такова интелигентно и добро дете? Ужасно интелигентно. Тривайз дори мисли, че е прекалено интелигентно. Знаеш ли, тя е виждала Бандър като холографско изображение. Тоя спомен обаче не я трогва; говори много хладнокръвно и естествено за него и аз разбирам защо. Единственото, което ги свързва е, че имението е било собственост на Бандър, а Фалъм е щяла да бъде следващият собственик. Никакви други взаимоотношения.

— Не осъзнава ли, че Бандър й е баща?

— Не баща, а майка. Щом сме решили, че трябва да приемем малкото за същество от женски пол, значи същото се отнася и за Бандър.

— Все едно, мила Блис. Тя съзнава ли родителските взаимоотношения?

— Не зная дали би разбрала какво е това. Възможно е, макар с нищо да не го показва. Обаче, Пел, тя е стигнала до извода, че Бандър е мъртва, тъй като се е досетила, че дезактивирането на Джемби трябва да е дошло в резултат от липсата на захранване, а след като Бандър е осигурявала захранването… Тази проницателност ме плаши.

— Защо ще се плашиш, Блис? — разсеяно попита историкът. — В края на краищата това е само едно логическо заключение.

— От него обаче следва друго логическо заключение. На Солария с нейните дълголетни и изолирани космонити смъртните случаи със сигурност са редки и твърде отдалечени в пространството. Който и да е соларианец би трябвало да има много ограничен досег с естествената смърт, а едно дете на възрастта на Фалъм вероятно няма никакъв. Ако тя продължи да размишлява над смъртта на Бандър, ще започне да се чуди защо е станало така и фактът, че това се е случило, когато на планетата сме били ние, чужденците, сигурно ще я доведе до очевидната причина и… ефектът от нея.

— Че сме убили Бандър?

— Не ние убихме Бандър, Пел. Аз го убих.

— Тя не би допуснала подобна възможност.

— Да, но ще трябва да й кажа. В момента хлапето изпитва яд към Тривайз, защото той очевидно е водачът на експедицията. Фалъм от само себе си приема, че трябва да е бил човекът, който е могъл да предизвика смъртта на Бандър. А как бих могла да допусна Тривайз да бъде несправедливо обвинен?

— Но какво значение има това, Блис? Детето не изпитва никакви чувства към ба… е, добре, към майка си. Привързано е само към робота Джемби.

— Обаче смъртта на майката води до смъртта и на нейния робот. Едва не си признах, че съм виновна. Здравата се изкуших.

— Защо?

— За да мога да й го обясня от своя гледна точка. За да я успокоя, преди тя да е разкрила факта чрез разсъждения, които не биха я позволили да намери никакви оправдания.

— Че то беше оправдано. Стана при самозащита. Ако ти бе останала бездейна, в момента всички щяхме да сме мъртви.

— Точно това щях да й кажа, но не успях да се реша. Боях се, че няма да ми повярва.

Пелорат поклати глава и с въздишка сподели:

— Не мислиш ли, че може би щеше да е по-добре, ако не бяхме я взели със себе си. Толкова си нещастна от цялата тази работа.

— Не — гневно отрече Блис, — не говори така! Щях да съм безкрайно по-нещастна да си седя сега тук и да си спомням, че сме оставили едно невинно дете да бъде убито заради онова, което ние сме сторили.

— Такива са обичаите в света на Фалъм.

— Хайде, Пел, не усвоявай Тривайзовия начин на мислене. За изолатите е възможно да приемат подобни неща и повече да не се вълнуват за тях. Принципът на Гея обаче е да спасява, а не да унищожава живота или да остава бездейна, докато някой друг го прави. Всички знаем, че отделни видове живот трябва все пак да достигнат до края си, за да може останалият да оцелее, само че то никога не е безцелно и не бива да води до задънена улица. Беше достатъчно трудно да се понесе смъртта на Бандър, макар и неизбежна; смъртта на Фалъм обаче би прехвърлила всички граници.

— Е, добре — кимна Пелорат. — Предполагам, че си права. Но аз не дойдох да те видя заради проблема с Фалъм, а заради Тривайз.

— Какво му е?

— Блис, безпокоя се за него. Все още изчаква да се изяснят фактите относно Земята и не съм сигурен дали ще може да издържи на напрежението.

— Аз не се опасявам. Струва ми се, че умът му е жизнен и стабилен.

— Всички имаме някакъв предел, не забравяй! Планетата Земя е по-топла, отколкото той е очаквал; сам ми го каза. Подозирам, че си мисли дали тя не е прекалено топла, за да има на нея живот, при все че явно се опитва да се самоубеди и да повярва, че не е тъй.

— Може би е прав. Може би планетата наистина не е прекалено топла, за да има живот.

— Освен това той изглежда приема, че е възможно топлината да е в резултат от радиоактивната й кора, но и на това отказва да повярва. След ден-два обаче ще сме достатъчно близо, така че истинското положение просто няма как да бъде потулено. Ами ако Земята наистина е…

— Тогава явно ще му се наложи да приеме факта.

— Но… не зная как да ти го кажа или по-точно как да го изложа с ментални термини. Ами ако…

Блис поизчака и кисело подхвърли:

— Ако му изгорят бушоните ли?

— Да! Ако му изгорят бушоните. Не можеш ли да направиш нещо, за да го подсилиш? Така да се каже, да го държиш спокоен и под контрол?

— Не, Пел. Не вярвам, че е толкова крехък, а освен това Гея твърдо е решила, че умът му не трябва да бъде докосван.

— Точно там е въпросът! Голан притежава това необикновено чувство за „правота“, както и да се нарича то. Шокът от разпадането на целия проект точно в момента, когато изглежда успешно завършен, може и да не унищожи мозъка му, но да повлияе на тази негова „правота“. Не е ли логично тя да е необикновено крехко нещо?

За миг Блис се замисли. После сви рамене.

— Добре, сигурно все пак ще го държа под око.

93

През следващите почти тридесет и шест часа Тривайз смътно съзнаваше, че Блис и в по-малка степен Пелорат ходят като кучета подире му. Все пак на един кораб, така компактен като техния, това не бе кой знае колко необичайно, а той трябваше да мисли и за други неща.

Седнал на компютъра, и сега ги усети, че стоят отвън, точно до прага на стаята. Обърна се.

— Е? — промълви с малко по-глух от нормалното глас.

Пелорат някак ни в клин, ни в ръкав го запита:

— Как си, Голан?

— Консултирай се с Блис. Тя от няколко часа се е втренчила в мен. Сигурно бърника из мозъка ми. Не е ли тъй, мадам?

— Не — спокойно отвърна Геянката, — но ако почувстваш нужда от моята помощ, мога и да опитам. Искаш ли?

— Не, защо? Остави ме сам. И двамата ме оставете.

— Моля те, кажи какво става? — настоя историкът.

— Познай!

— Да не би Земята да е…

— Да. Това, в което всички така настойчиво ни уверяваха, е абсолютно вярно — съветникът махна с ръка към екрана, където планетата бе изложила на показ нощната си страна и затъмняваше Слънцето. Изглеждаше като плътна черна окръжност на фона на звездното небе, чиято граница се очертаваше от прекъсната оранжева крива.

— Оранжевото ли е радиоактивността? — попита Пелорат.

— Не. Това е просто пречупена през атмосферата слънчева светлина. Ако атмосферата не бе толкова облачна, щеше да виждаш непрекъсната оранжева окръжност. Ние, Янов, не можем да видим радиоактивността. Различните лъчения, дори и гама-лъчите се поглъщат от атмосферата. Те обаче пораждат вторични излъчвания, които са много слаби, така че само компютърът ги долавя. Вторичните емисии също са невидими за окото, но той е в състояние да излъчи фотон светлина вместо радиационна частица или вълна и да представи по този начин Земята в лъжливи цветове. Гледайте.

Черният кръг засвети със слабо, петнисто синьо сияние.

— Каква е радиоактивността там? — попита Блис тихо. — Достатъчна ли е, за да означава, че не може да съществува никакъв човешки живот?

— Никакъв живот от какъвто и да било род — потвърди Тривайз. — Планетата е необитаема. Дори последната бактерия и последният вирус са изчезнали отдавна.

— Можем ли да я изследваме? — заинтересува се Пелорат. — Имам предвид със скафандри.

— За няколко часа — преди да си навлечем неизлечима радиационна болест.

— Тогава какво ще правим, Голан?

— Какво ще правим ли? — Тривайз го изгледа с все същото безизразно лице. — Знаеш ли какво би ми се искало да направя? Бих искал да те върна заедно с Блис — и с хлапето — обратно на Гея и да ви оставя завинаги там. После да кацна на Терминус и да предам кораба. Сетне бих желал да си подам оставката от Съвета, което сигурно би направило кмет Бранно много щастлива. А след туй бих искал да си живея мирно и тихо с пенсията и да оставя Галактиката да върви накъдето си ще. Да не ми мига окото нито за Плана на Селдън, нито за Фондацията, нито за Гея. Галактиката да си избере своя собствен път, който ще трае поне докато съм жив! Пък и защо ли трябва да се вълнувам и ей толкова за онова, дето ще се случи след мен…

— Голан, ти положително не мислиш така — натъртено изрече Пелорат.

Тривайз го гледа известно време, а сетне си пое дълбоко дъх.

— Не, прав си, не го мисля. Да знаеш обаче колко много ми се ще да можех наистина да сторя всичко това, дето току-що ти нахвърлих.

— Зарежи го. Кажи какво ще правим?

— Ще оставя кораба в орбита около Земята, докато се посъвзема от шока и ще помисля как да действаме по-нататък. Само че…

— Да?

— Какво още мога да направя? Какво още трябва да търся? Какво още има за откриване?