Клифърд Саймък
Проектът (47)

46.

Малката стая беше празна — само четири стени, издълбани в скалата, с металната плоча, вградена в стената и обърната към столовете, на които седяха те. След като папата се появи, известно време нищо не се случи, докато Негово Светейшество не изрече:

— Радвам се, че можахте да дойдете да ме видите.

— Радостта да бъдем тук е изцяло наша, Ваше Светейшество — отвърна Джил.

— Имам много съветници — продължи папата. — Понякога те ми дават противоречиви съвети, затова често се чувствам доста объркан чие мнение да уважа. Сега, ако сте съгласни, бих желал да се възползвам от съвет с по-различен характер. Като цяло, съветниците ми представят преимуществата на типично за роботите мислене. С течение на времето е имало много човешки същества, ала малцина от тях са желаели да изразяват открито съкровените си мисли. Сега, разбира се, работя с Екюър, и макар че е по-полезен от мнозина други, той проявява склонност да преценява всичко въз основа на една-единствена гледна точка. Така е погълнат от своята Информационна програма, че…

— Той е човек, отдаден на работата си — отбеляза Тенисън.

— Да, това е плюс, разбира се. Мога ли да ви попитам нещо? Като човешки същества чувствате ли се оскърбени от това, че наричаме това място Ватикана?

— Съвсем не — отговори Джил.

— А християни ли сте?

— Това е въпрос, който сме обсъждали помежду си — каза Джил. — Не сме сигурни какви точно сме. И двамата имаме предци християни. Това не означава нищо повече от твърдението, че културата ни не е юдейска, мюсюлманска или свързана с някоя от многото други религии, развити от човечеството.

— Ние не представляваме истинският Ватикан — каза папата. — Не сме дори някаква негова разновидност. Наричаме себе си Ватикан-17, макар че много рядко използваме цифрата. Предполагам, че по времето, когато се полагали основите на тази институция, са съществували шестнадесет други Ватикана, пръснати сред множеството звездни системи, заселени от човечеството — макар че не мога да бъда съвсем сигурен дали наистина е било така. Също така предполагам, че Ватикана на Старата земя все още държи първенство, — ако въобще това е правилният начин на изразяване, — а всички останали са само негови разклонения. Те, без съмнение, са имали право да използват неговото име. Ние дори не попитахме. Ако ни предстоеше да се установим тук днес, съмнявам се дали бихме използвали същото име. Ако бях създаден в наши дни, убеден съм, че нямаше да се наричам „Папа“. Когато този Ватикан и аз сме били създадени, роботите току-що са пристигнали от Земята, били са все още изпълнени с благоговение и удивление пред великите земни религии, и особено от великолепието и традициите на католическата вяра. Така това място станало Ватикана, а аз — папа. Бихте чули множество възражения за онова, което казах, от редица местни функционери на Ватикана. Мнозина все още разглеждат институцията като светиня и наричат делото й свято. Тези термини са използвани заради преклонението и може би дори любов към християнството на Старата земя. Въпреки чувствата, които изпитвали, на нашите основатели им била отказана привилегията да изповядат религия, но те съхранили обичта си към древната вяра.

— Разбираме всичко това — намеси се Тенисън. — Осъзнаваме, причината, поради която роботите използват тази терминология и сме съгласни с тях.

— Като папа — продължи Негово Светейшество, — от мен се очаква да бъда непогрешим. Трябва да зная всички отговори. Общността тук разчита на мен да я ръководя. Като компютър със сложно устройство, аз съм в състояние да търся и предоставям отговори в далечна перспектива в бъдещето, ала когато се касае за някой въпрос от настоящето, често се колебая, чувствам се несигурен. Ако ме попитате за отговор, който ще бъде валиден след десет хиляди години, мога да го дам със значителна точност. Задайте ми въпрос за утре и аз ще изпитам същата несигурност, както всеки друг. Разбирате ли в, какво се състои затруднението ми?

— Да — отговори Джил.

— Онова, което ме обърква най-много — заяви Негово Светейшество, — е този проблем с вярата. В Галактиката и без съмнение в цялата Вселена многото видове същества са създали множество видове вяра, основани на най-разнообразни доктрини и божества. Може би ви се струва странно един папа да говори по този начин?

— Слушаме ви с най-голямо внимание — изрече Тенисън.

— Вярно е, както казах, че във Вселената има множество различни видове вяра. Ала що се отнася до тяхното разнообразие, никоя друга планета не надминава Земята по отношение на многобройността им. Колко отделни религии има на Земята, как смятате?

— Никога не съм си поставяла за цел да ги изброявам — отвърна Джил. — Дори и да бях опитала, сигурно щях да пропусна някои, ограничени в определени региони. Религиите са твърде много.

— И нито една от тях не признава, останалите. Всяка е готова да отстоява до смърт убедеността си, че е единствената права вяра. Имало е известен период в земната история, продължил всъщност цели векове, когато хора, изповядващи различни религии са се избивали взаимно, за да докажат, че тяхната вяра е най-добрата. Вяра, белязана с кръвопролития, изглежда ли ви това справедливо? Към какво бихте отнесли подобно явление?

— Към лудостта на човечеството — заяви Тенисън. — В много отношения ние сме безумни и порочни същества.

— И все пак същества, силно обичани от роботите. Хората са създали моя народ. Роботите са рожба на вашия ум и умения. Поради тази причина — дори да не съществува никоя друга — смятаме, че у хората е заложено добро. Притежавате силно развито чувство за благородство и любов.

— Ваше Светейшество, нашите философи векове наред са си задавали тези въпроси — отбеляза Тенисън. — Те не са нещо ново за нас.

— Тогава, какво ще кажете за вярата? Знаете проблема, пред който е изправен Ватикана. Роботите са произлезли от вас, хората, аз съм произлязъл от роботите, и като такъв ви питам. Не обещавам, че ще приема съвета ви. Трябва да взема предвид множество фактори, но на мен ми е нужно да зная какво мислите вие. Затова ви повиках тук сами, без вашия приятел, кардинала. Хайде, изплюйте камъчето. Кажете ми какво мислите. Питам ви като двама скъпи приятели.

— Тук не дойдохме като приятели — напомни Тенисън. — Джил пристигна като журналистка, която желаеше да разкаже какво става тук на цялата Галактика и вие бяхте крайно разгневени от това. Аз дойдох, като човек, бягащ от правосъдието, и макар че ми бе предоставено убежище, тук ме приеха, единствено защото бях лекар. Вие имахте нужда от такъв човек, защото вашият лекар беше убит.

— Но оттогава вие и двамата доказахте, че сте наши приятели — възрази папата. — Свързахте съдбата си с Ватикана. Имаше време, когато приемахте с възмущение заплахата, че няма да ви позволим да си отидете. Сега сигурно ще ни бъде трудно да ви принудим да сторите това. Какво намерихте у Ватикана, което промени намеренията ви?

— Не съм сигурен, че мога да ви обясня — каза Тенисън.

И все пак, помисли си той, може би беше в състояние да го стори. Как можеше да изброи всичко?

— Тук е толкова тихо — намеси се Джил. — Спокойният начин на живот, мълчаливото отдаване на работата, макар да долавям, че нещата се променят, и то, в недобра насока. Малката градина пред клиниката, житните ниви, планините…

— Аз бях останал с впечатлението — прекъсна я Тенисън, — че планините не те интересуват.

— Сега е различно. Видях ги преди няколко дни. Видях ги точно както ти ги виждаш, Джейсън.

— През Средновековието на Земята — обърна се Джейсън към папата, — имало много манастири. Хората се оттегляли там и изживявали целия си живот, съобразно каноните на християнската вяра. Ако ги бяхте запитали, щяха да ви отговорят, че са го сторили заради любовта към Христос, че това е начинът, избран от тях да му служат. Склонен съм да мисля, че дълбоко в сърцата си са избрали манастирите като убежище в онези жестоки времена. В тях намирали мир и покой. Което не ги е правело по-малко предани, ала без да го осъзнават, предаността им била свързана по-малко с онова, което определяли като истинска причина за своя избор. Смятам, че ние намерихме при вас именно това — убежище сред бурите на Галактика, хвърлена във вихъра на вечни борби.

— Тъкмо такова място — заяви папата — бихме желали да останем. Тихо и спокойно, където може да се работи. Ала се сблъскваме с въпроса, накъде трябва да бъдат насочени усилията ни? Ако ме питате дали трябва да следвате вярата, или знанието, аз бих казал знанието, защото ми се струва, че вярата произтича от знанието, а не знанието от вярата. Но това е лично мнение. Попитайте десетки или стотици други човешки същества — без да включвате запознатите с работата ни хора в Края на Нищото, и ще получите съвсем различни отговори. Някои ще отговорят като мен, други ще изберат вярата. Може би истината е, че не може да съществува един-единствен правилен отговор, както не би могла да съществува и една-единствена истинска вяра.

— Ами истинско знание?

— Смятам, че то сигурно съществува. Зная, че никога няма да достигна до него, но съм убеден, че някога ще го намерите.

— Може би — отвърна Негово Светейшество, — нашите роботи са допуснали някаква грешка в конструкцията ми. Възможно е да не са успели да имплантират у мен благочестието, което са чувствали у себе си. Но съм склонен да се съглася с вас. Ако обаче взема такова решение, Ватикана ще се разцепи. Споровете ще се проточат с години. Не всички във Ватикана ще приемат решението ми, което няма да говори твърде добре за имиджа ми на папа. И независимо дали вие смятате, че това е правилно или не, имиджът на папата е изключително важен.

Никой от двамата не отговори.

— Вие, хората, изпитвате и любов, и омраза — продължи папата. — Аз не чувствам нищо. Вие мечтаете, аз също, но моите мечти не са като вашите. Вие имате изкуството — музиката, картините, литературата — и докато аз осъзнавам ценността им, приемам функцията, която изпълняват, и удоволствието, което, пораждат, но аз не съм в състояние да откликна и да ги почувствам.

— Ваше Светейшество — отбеляза Джил, — вярата сама по себе си може да бъде изкуство.

— Не се съмнявам в това — заяви папата. — Да, посочихте ми важно съображение. Все пак не можете да твърдите, че на роботите им липсва вяра и глад за нея. Именно този неутолим стремеж създаде Ватикана и остана жив в нас през хилядолетието, изпълнено с търсене на по-съвършена вяра. Възможно ли е да съществуват не просто, различни видове вяра, а различни видове съвършена вяра, истинска, проникновена вяра?

— Може би е възможно — отговори Тенисън. — Но съм сигурен, че окончателно ще има само една-единствена вяра, която мислещите същества ще приемат. Ще има една истинска вяра, както има една истина — окончателна вяра и окончателна истина. Няма да се изненадам, ако двете се окажат едно и също нещо — вярата и истината.

— И затова смятате, че ние трябва да следваме истината, защото тя ще ни посочи по-добър и по-лесен път към вярата, отколкото ако търсим единствено вярата?

— Така мисля — отговори Тенисън. — Ако търсите истината, ще разполагате с известни ориентири, докато при вярата те ще ви липсват.

— Събрал съм в себе си огромно количество знания — заговори папата. — Те са натрупвани от Изследователите в продължение на векове и понякога не зная накъде да се обърна. Трябва неистово да търся в огромния си кош за отпадъци, пълен със знания, преследвайки съвсем мъничко количество информация. Именно тя е ключ към загадката, която аз искам да разреша. А има множество загадки. Аз едновременно трябва да откривам отделните късчета знание, които ще въведат ред и смисъл в множеството неизвестни неща. Дори докато върша това, ме преследва мисълта, че може би онези късчета знание, които са ми необходими, все още не са открити от Изследователите. Те проникват далече в безкрая и все пак са направили твърде малко в събирането на знания за Вселената.

— Което означава — заключи Тенисън, — че трябва да задържите Изследователите, за да могат те да продължават работата си. Утре някой от тях може би ще открие едно от онези късчета знание, които са ви необходими, ала може да изтекат сто или хиляда години, преди това да стане. Но ако Изследователите не продължат да пътуват из Вселената, късчето знание никога няма да бъде намерено.

— Зная — отговори папата. — Зная. И все пак има такива, които заявяват с всезнаещи самодоволни усмивки върху металните си лица, че аз не живея в реалния свят, че в изолацията си, затворен в каменните недра на планината, вече съм загубил връзката си с реалността. Не мисля, че това е истина, но не мога да ги накарам да разберат. Смятам, че онзи реален свят, за който говорят, е провинциален свят, ограничен само с областите, които те познават, и особените условия, които съществуват там. Онова, което е реалност в Света на Нищото и във Ватикана, не е реалност на планета от другия край на Галактиката, или дори на планета, разположена в съседство до нас. Ограничените ни сетива, които стесняват разбирането ни и го правят също така ограничено, ни откъсват от реалността във Вселената. Мисля, че по-скоро аз съществувам в много по-реален свят от техния, а не те. Вече ги надраснах — продължаваше да говори папата, — ето какво стана. По-голям съм от тях, а те искаха тъкмо това. Когато ме създаваха, желаеха да постигнат непогрешимостта на земния папа. Но аз ги надраснах и ги разочаровах. Непогрешимост в рамките на една-единствена планета и непогрешимост в цялата Галактика са две различни неща.