Клифърд Саймък
Проектът (29)

28.

Когато тръгнали от земята, роботите взели със себе си мишки. Може би непреднамерено, но сега на планетата имаше мишки.

Работейки до късно през нощта, Джил видя някои от тях. Имаше още, които зърваше от време на време, ала първата й бе станала приятел. Тя идваше да я посещава в тихите самотни часове, надничаше иззад купища ленти и кристални кубове, меките й, кръгли ушички потрепваха, щръкнали да доловят и най-слабия звук, розовото й носле помръдваше, за да улови и най-недоловимата миризма. След като се убедеше, че няма никой, освен Джил, мишката се показваше, все още прибягвайки предпазливо, не съвсем сигурна, че е добре дошла и споделяше среднощната й закуска, хванала трошица хляб или сирене с предните си лапички, приседнала на задните и изпънала бялото си коремче. Впила малките си, светли, мраморни очи в жената, без да ги откъсва нито за миг, мишката гризеше трошицата.

Джил разговаряше с нея, приказваше й тихо, защото всеки по-силен тон би я уплашил. Малък беглец, нарече я Джил, малък беглец от Земята. Понякога, когато не беше прекалено заета с трошиците, мишката цвъртеше срещу нея — приятно, разговорно цвъртене, с което казваше на Джил, че я харесва.

Отначало потръпваше при мисълта за безредието, което мишките биха създали в библиотеката, но по-късно осъзна, че това не е библиотека в смисъла, какъвто тя си представяше. Безценните книги от Старата земя бяха подредени в стъклени шкафове, както и всички останали писмени документи. Лентите и кристалните кубове бяха заключени в метални хранилища. Дори и запасите хартия бяха съхранявани в метални контейнери. Тук имаше съвсем малко неща, до които мишките можеха да се доберат.

Те не бяха много, не повече от дузина, и с изключение на нейната приятелка, която идваше редовно да получи храната си, се появяваха само от време на време. След като приятелката, която все успяваше да отмъкне нещо, приключеше с обяда си, тя също изчезваше. Това озадачаваше Джил. Преди това мишката въобще не тичаше наоколо, не се движеше на зигзаг, за да изследва и търся някакъв път. Изяждаше трохичката, после се стрелваше нанякъде и Джил никога не успяваше да види къде точно отива. Отначало това не я притесняваше. Съвсем малко я интересуваше къде и защо се крие мишката. Ала с течение на времето, без каквато и да било логическа причина, изведнъж откри, че се чуди къде ли отива мишката, след като си изяде трохата и какъв път избира, за да се добере дотам. Понякога дори се ядосваше на себе си, че си губи времето, мислейки за такива неща. В края на краищата, какво значение имаше това? Дори и да намереше отговор на тези въпроси, какво щеше да спечели?

Отстрани този въпрос като несъществен, ала от време на време той все още я тормозеше. После, една нощ, съвсем случайно, успя да проследи къде отива мишката. Тя бе прекосила стаята между писалището и облицованата с ламперия стена и бе потънала в стената. Движеше се по права линия, подтичваше, изопнала опашка, като че следваше многократно използвана пътечка (макар че не съществуваше пътека, проправена от мишки), тичаше бързо, без да намалява скоростта си и когато достигна стената, не спря, а премина през нея.

Озадачена, Джил стана от писалището и без да отделя очи от мястото, където беше изчезнала мишката, прекоси стаята и стигна до него. Коленичи и прокара ръка по стената. Нямаше никаква миша дупка. Ламперията продължаваше до пода — но дали беше наистина така? Жената проследи с пръсти връзката между ламперията и пода и докато внимателно плъзгаше длан напред, един от пръстите й откри малък процеп — не по-голям от три сантиметра, ала вероятно достатъчно, за да се промуши през него мъничка мишка, стига да знаеше точно къде се намира мястото и стига да можеше да пропълзи през него.

— Малък дявол! — изрече гласно Джил.

Процепът продължаваше около шест сантиметра, току преди ламперията да докосне пода. Може би дъската на пода е хлътнала, рече си тя, така се е образувал този отвор. Промуши два пръста през пролуката и ги притисна към обратната страна на ламперията. Странно — помисли си Джил, — тук имаше нещо необяснимо, което не можеше да проумее. Беше приела, че дъската от пода е хлътнала, но когато прокара длан по пода, не откри подобен дефект.

Отново промуши пръстите си в процепа, притисна ги към обратната страна на ламперията и дръпна рязко. Със скърцане и стържене се отвори малка врата. Зад нея имаше празно място, килер. Върху закачалка на стената бе окачена пурпурна одежда дрехата на кардинал. От едната страна на одеждата бяха оставени чифт сандали. В единия ъгъл имаше кошче за боклук. Това беше всичко — одеждата, сандалите и кошчето. Целият килер миришеше на миши изпражнения.

Джил влезе вътре, взе кошчето, после затвори вратата.

Върна се на писалището си и започна да изследва съдържанието му. Смачкани на топки листове хартия го изпълваха почти догоре. Дъното беше мише леговище от изгризана, накъсана хартия — леговище, което вероятно е било използвано от много поколения мишки, като новите обитатели бяха разширявали размерите му.

Тя отдели неповредените или сравнително запазени листове хартия и ги натрупа на купчина върху писалището. Когато приключи и само мишето леговище остана в кошчето, тя се захвана да преглежда написаното, започвайки с онези най-отгоре на купчината.

Бяха най-обикновени банални писания, което я разочарова. Няколко листове бяха надраскани с математически изчисления, които не изглеждаха вълнуващи. Друг лист съдържаше списък на предстоящи задачи, повечето от които бяха задраскани, което вероятно означаваше, че са били изпълнени. Много страници бяха изпълнени с нахвърляни безразборно бележки, сега изглеждащи загадъчно, но по всяка вероятност на времето са били изпълнени със значение за онзи, който ги е писал. Един лист представляваше начало на писмо без дата, от което бяха написани само два реда — „Ваша Светлост, през последните няколко дни размислях по проблема, който подробно обсъждахме в градината, и накрая стигнах до следното решение…“ — тук писмото свършваше, листът беше смачкан на топка и захвърлен. Върху друг лист имаше заглавие — „Бележки, представени на вниманието на Негово Светейшество“ — ала останалата част от листа беше празна. Имаше загадъчен списък — 22 тона жито, 30 кубика хубаво, кораво дърво, подходящо да поддържа огъня дълго време, 74 килограма най-висококачествените картофи, 7 делви мед — тук списъкът свършваше. Имаше още листа и парчета хартия, чието съдържание може би бе интригуващо, ако човек разполагаше с време да разгадае тяхното предназначение и да възстанови обстоятелствата, при които са били написани — по-голямата част от тях вероятно нямаха никакво значение.

Въпреки баналното им съдържание, Джил прилежно ги подреждаше на купчини, като първоначално ги притискаше към твърдата повърхност на писалището и прокарваше длан по тях, за да изглади поне отчасти гънките, получени при смачкването на хартията. Някой ден, рече си тя, щеше да намери време да ги разгледа по-внимателно. Беше твърде възможно да намери ценен знак, който щеше да й помогне да разбере по-добре Ватикана. Както си мислеше за това, тя изведнъж застина, като ударена от гръм. Взряна в купчината хартия, тя за първи път осъзна дълбочината на своята обвързаност със задачата, което бе поела — обвързаност, която я караше да трупа очевидно безполезни листове хартия, изпълнени с драсканици, предполагайки, че някой ден ще ги проучи, ще изрови от тях някаква случайна забележка, която би могла да й посочи някакъв незначителен факт или прозрение. Не беше запланувала нещата да се развият по този начин, рече си тя, не този беше подходът, който възприе в началото на работата си. После започна да гледа на задачата си като на временна мярка, задължение, което й служеше като извинение за това, че не си тръгва оттук, а работи за осъществяване на първоначалната си цел, заради която бе пристигнала във Ватикана. Спомни си, че Джейсън я бе предупредил. Ще се задълбочиш, беше й казал той, толкова ще потънеш в изследователската работа, че няма да можеш да се измъкнеш. Сега тя знаеше, че и двамата бяха обвързани — той в същата степен както нея, макар и никога да не бе заявявал, че няма да остане на тази планета, поне за известно време. Тъкмо тя възнамеряваше да напусне Края на Нищото, ако не й позволят да свърши репортерската работа, заради която бе пристигнала тук. И ако сега се появи възможност да се измъкне от Ватикана, запита се тя, като се помъчи да бъде честна пред себе си, щеше ли да се възползва от нея? Дълго мисли върху този въпрос, докато не разбра, че не може да му даде отговор.

Продължи да преглежда купчината листове. Почти накрая се натъкна на няколко листа, защипани заедно с кламер, изписани с префърцунени готически букви, които тя разчете с мъка:

„Аз, Инок, пиша тази неофициална записка за себе си, добре осъзнавайки факта, че тя не може да стане част от официалната статистика, тъй като инцидента, който описвам, преднамерено не е включен в официалните летописи. Пиша тази записка като предупреждение към себе си, основно за себе си, макар че я насочвам и към другите, на които някога мога да я предам. Все пак в настоящия момент не възнамерявам да я споделя с никого. Не я пиша, защото изпитвам страх, че ще забравя — аз не забравям, в продължение на много векове не съм проявявал такъв недостатък, — а защото желая да изразя в писмена форма моето отношение по въпроса, моите чувства, доколкото имам такива, и моя страх, особено страха и мрачните си предчувствия, преди времето да е успяло да притъпи или смекчи моите впечатления.

Наричам го инцидент, защото беше точно това, твърде мимолетен инцидент, ала будещ тревоги заради изводите, които могат да се направят от него. Дълго време се чувствахме сигурни в този изолиран наш свят, разположен на самия край на Галактиката, където има малко звезди, а нашата е тъй обикновена, че не би привлякла ничие внимание. Ала сега, след този инцидент, аз не съм така убеден в неприкосновеността на нашите граници. Никой от моите събратя не изрази, поне пред мен, страха, който изпитвах, затова аз, на свой ред, внимавах да не намекна по някакъв начин за своите опасения.

Поради тази причина — неохотата да дам израз на онова, което чувствам — а защо е така не мога да си обясня — и обзет от страх, че в края на краищата аз подсъзнателно мога да потисна опасенията си, които всъщност са доста конструктивни, пиша това послание към себе си, за да ми напомня в бъдните, дни, че аз изпитвах страх и бях убеден, че той е естествен и законен страх, затова трябва да бъде взет предвид, когато чертаем плановете си в бъдеще.

Вчера имахме посещение. Посетителите не приличаха на никои от тварите, които човешките същества, наши Изследователи, бяха срещали някога. Убеден съм, че мнозина от нас въобще не видяха тварите, мислейки си, че онова, което виждат, не е нищо повече от мехури. Аз, който зърнах няколко пъти ездачите, яхнали тези мехури, зная, че мехурите не бяха нищо повече от транспортни средства. В един от случаите, когато забелязах ездачите, за миг се оказах лице в лице със създанието, което надничаше от вътрешността на мехура. Лицето — сигурен съм, че беше лице, — не на робот, нито човешко лице, приличаше по-скоро на кълбо дим, носещо се в пространството. Знаех, че не е дим, а лице, което наподобява пушек. То променяше чертите си, подобно на гумена маска, разтегляна в различни посоки, способна да приеме множество форми. Никога няма да забравя изражението, което видях върху него, докато то надничаше към мен на разстояние не повече от десетина метра. Върху него лъщеше самодоволна усмивка, изразяваща презрително веселие, сякаш съществото беше бог, наблюдаващ отвисоко кочина свине. Забелязвайки този поглед, изпълнен с безкрайно презрение, аз се свих уплашено. Превърнах се в малка, пълзяща твар, която скимти за милост към себе си и към събратята си, въргаляща се в мръсотията на изроденото общество, в което живея, и всичко, което бях сторил до този момент, загуби стойност.

Имаше може би цяла дузина мехури, макар че изглежда никой не се бе досетил да ги преброи. Те бързо дойдоха и бързо си отидоха. Не останаха дълго, вероятно не повече от десет минути, макар че може и да е било по-малко. Появиха се и изчезнаха. Изведнъж се оказаха при нас, изскачайки от нищото, после внезапно изчезнаха, потъвайки отново в нищото.

Пристигнаха, огледаха ни за кратко, без да пилеят от ценното си време. Вероятно не им беше необходимо да остават повече. Може би са видели много повече от това, което предполагахме, макар че посещението им бе така кратко. Те ни гледаха отвисоко с весело презрение, знаеха кои сме и какво правим и по всяка вероятност ни отхвърлиха като нещо, незаслужаващо тяхното внимание.

Те може би не представляват опасност за нас, но сега знаем (поне аз зная), че им е известно нашето присъствие (макар че са ни зачертали, те знаят, че съществуваме) и аз вече не се чувствам сигурен. Защото те са известени за нашето съществуване и дори ако не ни сторят нищо, самият факт, че е така, представлява опасност. Щом като са могли да ни открият при някое случайно пътуване (дори да са решили, че не си струва да си губят времето с нас), може да има други (а със сигурност има такива), които биха могли, поради непонятни нам причини, да ни намерят, веднъж решили това.

Ние се стремяхме към сигурност посредством изолация и хитрост. Търпяхме и дори поощрявахме пристигането на поклонниците — не толкова заради парите, които ни носят, колкото с мисълта, че ако знаят за нас, поклонниците ще ни възприемат като поредния дребен култ, на който не си струва да обръщаш внимание. Но може би сметките ни са били погрешни, и ако е така…“

Тук написаното свършваше. Джил се опита да оглади измачканите страници. Тя внимателно ги сгъна и ги постави в джоба си. Никога по-рано не бе изнасяла от библиотеката какъвто и да било материал, но този път твърдо бе решила да го стори.

Инок, кардинал Теодосий, помисли си тя, този тромав, стар робот — как бе успял да напише това? В металния череп бе скрит по-остър ум и надарено с по-богато въображение съзнание, отколкото бе предполагала.