Клифърд Саймък
Проектът (17)

16.

Състоянието на Мери се подобряваше. Температурата й спадна и затрудненията с дишането почти изчезнаха. Погледът й вече не беше празен. Започна да осъзнава присъствието на хората около нея и да се изправя в леглото.

Стана повелителна, възприе предишното си поведение на твърде мачкана от живота грандама. Отнасяше се хладно към Тенисън, разпореждаше се с медицинските сестри, пренебрегваше лекарските предписания с изискано безгрижие.

— Всичко се дължи на проклетата история с Рая — казваше Екюър. — Това я отдели от останалите Изследователи, всъщност я постави над всички. В продължение на години тя беше първокласен Изследовател. Измъкна много информация за нас. Ала нищо толкова важно, колкото последното. Някои от другите находки бяха важни — естествено, от всички данни има потенциална полза, — ала не и от такова значение. Нищо не може да се сравнява с откриването на Рая. Това, само по себе си, е важно. Аз се боя, че откриването на Рая ще съсипе жената като Изследовател. За да бъдеш добър Изследовател, трябва да си предан, искрен и скромен. Трябва да приемаш мисията си със смирение. Изследователят трябва да подчини себе си, да зачеркне собствената си индивидуалност, да работи с изчистен от всякаква задна мисъл ум. Жалко, че клонингите на Мери…

— Беше ми споменавал за клонингите по-рано — подсети го Тенисън. Означава ли това, че сте създали няколко други индивиди с белезите на Мери?

— Точно така — отвърна Екюър. — Когато попаднем на изключителен Изследовател, прибягваме до клонинги. Това е едно от последните ни открития. Мисля, че е повече от вероятно — Лабораторията за биологични изследвания във Ватикана е разработила по-усъвършенствани методи за клониране от всякъде другаде в Галактиката. Съвсем безопасни, сигурни, без каквито и да било отклонения. Добрите Изследователи много трудно се намират. Нямате си на представа откога издирваме някой що-годе приемлив. Подчертавам — приемлив! Мери е ненадмината. Не бихме могли да загубим такъв Изследовател. Трябва да направим негови копия. Трябва да разполагаме с повече индивиди като Мери! Имаме три нейни клонинга, но те са малко над детска възраст. Все още растат. Дори когато съзреят, нямаме никаква гаранция, че някой от тях ще успее да открие Рая, макар че се надяваме да имат по-добър шанс, отколкото някой друг Изследовател, който не е свързан с Мери. Със сигурност ще станат превъзходни Изследователи, но не можем да бъдем сигурни за Рая.

— Значи тогава Мери е може би единствената ви надежда.

— Да, наистина е така — призна Екюър. — И тя го знае. Ето какво изведнъж я направи толкова важна персона.

— Можем ли да сторим нещо, с което да я накараме да се отърси от тази си самомнителност и високомерие?

— Оставете я на мира — каза Екюър. — Просто не й обръщайте внимание. Колкото повече получава, толкова по-лоша става.

 

 

Джил прие да напише историята на Ватикана.

— По дяволите! — каза тя на Тенисън. — Корабът от Гътшот ще дойде чак след пет седмици. Цели пет седмици, преди да е възможно дори да помисля за тръгване. Ще полудея, ако просто остана тук през цялото време. Няма какво да правя, нито какво да видя толкова.

— Можеш да се любуваш на планините. Те непрекъснато се променят. Също както светлината — никога не са едни и същи. Не бих се уморил да им се наслаждавам.

— Наблюдавай си ги тогава — отвърна му тя. — Аз не съм запален планинар.

— Ами какво ще стане, ако си загубиш ума по историята на Ватикана? Ако тя се окаже така пленителна и не можеш да се откъснеш от нея — ако въобще Ватикана ти позволи да се откъснеш, разбира се. Може да дойде време, когато ще знаеш толкова много, че не биха могли да те пуснат да си идеш.

— Ще рискувам — отвърна Джил. — Това момиче пред теб е попадало в много неприятни ситуации и по-рано и винаги е успявало да се измъкне някак. Господи, каква информация е съсредоточена там. Когато Казаха, че са водили подробна статистика, те наистина са имали предвид съвсем подробна.

И тя се потопи в работата си. Дни наред Тенисън не можеше да я види. Неочаквано се появяваше на вечеря и единствено тогава можеха да разговарят.

— Не мога да ти опиша всичко! — възклицаваше тя. — Има толкова много неща да ти разказвам. Всичко е там. Всичко, което са планирали или извършили, всичко, каквото са мислили…

— Работата ще те обсеби — предупреди я той, — така никога няма да си тръгнеш оттук. Ще се превърнеш в изследовател, отдаден на систематизирането и подреждането на факти, за което един човешки живот не е достатъчен…

— Някъде дълбоко в мен — обясни тя, — все още остава частица от Джил Робъртс, демоничната журналистка на свободна практика, която броди из Галактиката по следите на разни истории, които трябва да разрови до корен. Когато му дойде времето… Но хайде да оставим това. Да забравим за мен. Какво става с теб, Джейсън?

— Установявам се на това място.

— И си щастлив?

— Щастлив? Не зная. Какво е щастието? Доволен, да. Изпитващ удовлетвореност за момента. Медицински задължения, каквито обичам да изпълнявам, ала не прекалено много. Предполагам, че никога не съм бил един от онези отдадени на професията лекари, изпълнени с решимост да запишат името си със златни букви в историята на медицината. Никога не съм бил изпепеляван от жажда да постигна нещо повече от това да помагам на ближните си както мога. Тук правя това в достатъчна степен, за да се чувствам професионално компетентен и за момента това е всичко, което искам. Разбирам се с Екюър и с всички останали.

— А какво става с дамата, открила Рая?

— Дамата с Рая ли? Да пукна, ако зная. Физически е добре, но…

— Но?

— Промени се по много странен начин. Надула се е като балон. Станала е грандама. Ние, останалите, сме калта под обувките й. Мисловните й процеси са изцяло объркани.

— Но ти трябва да я разбереш, да осъзнаеш какво означава Рая за нея. Независимо дали го е намерила, или не, за нея фактът продължава да бъде от изключителна важност. Може би за пръв път в живота й се случва такова нещо.

— О, тя не изпитва колебания, че е намерила Рая. Убедена е в това.

— Така е с половината същества, работещи във Ватикана.

— Половината ли? Бих казал всички.

— Джейсън, не съм сигурна. Хората не говорят, но аз долавям разни неща. Трудно ми е да ги разбера. Не всички се чувстват изцяло щастливи, че Рая е бил намерен.

— А защо? Рая! За Бога, бих си помислил, че ще полудеят от радост.

— Ватикана не е онова, което изглежда, нито онова, за което го мислим ние. Заради терминологията — Ватикан, папа, кардинали и всичко останало — най-лесно е да допуснем, че е изцяло изграден върху принципите на християнството. Но не е така. В него са привнесени немалко други неща. Не зная какви точно, но човек остава с впечатлението, че са ужасно много. Някога може да е бил в основата си християнски. Това е всичко, с което бедните създания разполагали, когато дошли от Земята. Ала роботите са открили толкова много допълнителна информация, толкова много влияния са търпели от другаде, че Ватикана вече не е дотолкова християнски. При това има още един фактор… — Тя се поколеба за миг. Тенисън зачака, без да проговаря. След малко Джил продължи: — Във Ватикана има две групи роботи, които не са добре разграничени. Групата на старите, онези, които са дошли от Земята. Те са все още склонни да бъдат тясно идентифицирани с човешките същества. Според тях хората и роботите са свързани помежду си. Това не се отнася в пълна мяра за младите роботи, онези, които били създадени или изобретени тук — както желаеш го наречи — от други роботи, а не от човешки същества. В тях се чувства негодувание, може би не към самите хора, а към отношението на по-старите роботи към човешката раса. Тези младоци искат да прекъснат връзките с човечеството. О, те все още не отричат напълно синовния дълг на роботите към хората, ала искат да се откъснат от тях, искат да затвърдят собствената си идентичност. Мисля, че се отнасят към Рая на Мери с известно подозрение, защото е плод на човешко преживяване. Мери е човек, тя е открила реализацията на християнската представа за…

— Не звучи логично — възрази Тенисън. — Не всички хора са християни. Мисля, че само малък процент от тях са такива. Не съм сигурен дали аз съм християнин, нито пък ти. Може би някога нашите предшественици са били, макар че може да са били и юдеи, мюсюлмани или…

— Но мнозина от нас са наследили християнското съзнание, независимо дали сме християни, или не. Няма никакво значение дали сме вярващи, или не. Мнозина от нас са запазили стария си начин на християнско мислене. Само си помисли, та ние все още използваме ругателните християнски фрази — „По дяволите!“, „Дявол да го вземе!“, възклицанията „Господи!“, „За Бога!“… Тези изрази изскачат с лекота и съвсем естествено от устата ни.

Тенисън сериозно кимна.

— Да, права си, роботите смятат, че в сърцата си ние си оставаме християни. Не че е лошо човек да бъде християнин.

— Разбира се, че не, Джейсън. Но когато човечеството започнало да напуска Земята, хората са загубили много от християнските ценности или съзнателно са ги изхвърлили, докато са пътували из Космоса. Много от нас не знаят какви сме всъщност.

Известно време поседяха мълчаливо, после тя каза с тих, мек глас:

— Джейсън, ти вече не забелязваш лицето ми — моят позор, онзи ужасен, грозен тумор. Зная, че не го виждаш.

— Скъпа — отвърна той. — Защо трябва да го забелязвам?

— Защото ме обезобразява. Защото ме прави грозна.

— В теб има достатъчно красота — каза й той. — И вътрешна, и физическа, така че туморът няма значение. Той не ти отнема нищо. Права си, вече не го виждам.

Тя се наведе към него и той я притисна към себе си.

— Прегърни ме — изрече тя. — Прегърни ме! Толкова много го искам, Джейсън.

Повечето вечери не я виждаше. Тя работеше дълги часове, изваждаше историята на бял свят, извличаше сведения от статистиката, съпоставяше ги, опитвайки се да разбере какво открива, изумяваше се от фанатичната преданост, която бе поддържала роботите през годините на неотклонни дирения. Не беше религията стимулът, казваше си понякога тя, не изцяло, после отново се убеждаваше, че греши. Макар че докато работеше, мъчителният въпрос що е религия се връщаше в съзнанието й и не й даваше покой.

Понякога кардинал Теодосий я посещаваше по време на работа, разполагаше се на стол до нея и потънал в пурпурните си одежди, много приличаше на обвита в платно мумия.

— Имате ли нужда от помощ? — питаше я той. — Ако е така, бихме могли да ви осигурим помощници.

— Много сте любезен с мен, Ваше Преосвещенство — отговаряше тя. — Разполагам с най-усърдните помощници, каквито бих могла да желая.

И наистина беше така. Двата робота, които работеха с нея, изглеждаха така погълнати от делото, колкото и самата тя. Тримата, събрали се около огромното писалище, където работеше Джил, обединяваха силите си, за да разгадаят случайно изникнала в статистиките неяснота, обсъждаха теологични въпроси и значения, опитваха се да изразят по ясен, разбираем начин мислите и вярата, които бяха описани преди столетия.

При едно от своите посещения кардиналът заяви без никакво предисловие:

— Вие се превръщате в една от нас, госпожице Робъртс.

— Е, едва ли, Ваше Преосвещенство — отвърна Джил.

— Нямах предвид онова, което очевидно сте си помислили — възрази кардиналът. — Имах предвид вашата гледна точка, очевидния ви ентусиазъм и неотклонното ви желание да се придържате към фактите.

— Ако имате предвид истината, Ваше Преосвещенство, аз винаги съм била неин привърженик.

— Проблемът е не толкова в истината — поясни роботът, — колкото в тълкуването й. Аз вярвам, че вие ще започнете да разбирате нашата мисия тук.

Джил изблъска настрана документите, върху които работеше.

— Не, Ваша Светлост, още не разбирам. Може би вие ще хвърлите светлина върху тези въпроси. Има много неща, които липсват, за да стане картината пълна. Основното, което липсва, е обяснението на факта какво ви е накарало да дойдете тук, в Края на Нищото. Какво ви накарало да напуснете Земята? Предполага се, че сте се дразнели от следното: роботите не били допускани в никаква църковна общност, било им е забранено да изповядват религия. Това ще ви каже всеки робот във Ватикана, сякаш това е един от постулатите на неговата вяра. Но аз не откривам недвусмислени доказателства…

— Не е водена статистика за времето, преди да пристигнем тук — каза кардиналът. — Не е имало никаква нужда да го правим. Всички ние бяхме наясно защо идваме тук. Това е част от нашата същност и се разбира от само себе си. Не е било необходимо да го записваме, тъй като фактът е всеизвестен.

Джил не попита нищо повече. Боеше се да спори с кардинал, та бил той и робот. Негово Преосвещенство изглежда не забеляза, че тя изостави темата. По всяка вероятност беше уверен, че й е предоставил задоволително обяснение. Самият той не пожела да продължи разговора. Остана още няколко секунди, после се изправи и си тръгна.

 

 

Дните на Тенисън бяха запълнени до крайност. Той бродеше из Ватикана, наблюдаваше, изучаваше го, разговаряше с роботите, които срещаше. Посещаваше Изследователите и опозна добре неколцина от тях. Установи особено приятелски отношения с Джеймс Хенри, човекът, който бе живял като трилобит.

— Значи си разглеждал трилобитния куб — зарадва се Хенри. — Кажи ми, как се почувства след това?

— Ами, просто не успях — призна Тенисън, — да осмисля подобно нещо.

— И аз се чувствах по същия начин. Оттогава не съм изследвал. Откровено казано, боя се да го сторя. Казвам си, че не мога да достигна до нещо по-просто от трилобит. Това същество е близо до границата на сетивността. Още една стъпка и човек може да се превърне в безчувствена протоплазма, която не осъзнава нищо друго, освен подтика да яде и да избягва опасността. Може да се случи така, че ако навляза достатъчно дълбоко в миналото, завинаги ще заседна в безформена, подобна на желе жива маса. А това е кошмарен начин човек да приключи живота си.

— Би могъл да опиташ нещо друго.

— Не ме разбираш. Естествено, че мога да опитам нещо друго. Много Изследователи се насочват към определена област. Понякога успяват да проникнат в нея, много пъти претърпяват фиаско. Не можеш да бъдеш съвсем сигурен. Слушането е сложно нещо. Не е възможно да се контролира изцяло. Вземи Мери, например. Предполагам, че ще опита отново да намери Рая, а Изследовател като нея вероятно ще успее. Но дори и тя не може да бъде съвсем сигурна. В действителност никога не съм се опитвал да попадна при трилобитите. Просто така се случи.

— Тогава защо си изпълнен с нежелание да изследваш? Ти може би няма…

— Доктор Тенисън — прекъсна го Хенри, — както ви казах, на първо място не мога да обясня защо се насочих към тази област и защо продължавах да се връщам в нея. Но със сигурност зная, че след първите няколко пъти имах чувството, че се плъзгам по-добре смазан улей. Боя се, че той все още съществува и ме очаква. Отначало нямах нищо против. Всъщност, беше много забавно. Много интересно. Превъплъщавах се в няколко разновидности на първобитен човек и това беше добре. Естествено, плашех се, защото често се налагаше да се спасявам с бягство. Казвам ти, господине, онези наши предци не са имали много достолепен вид в зората на нашата ера. Интелектът ни не е бил висок. Били сме просто къс месо сред много други късове. Хищниците не давали пет пари дали ядат нас или нещо друго. Просто протеини и мазнини, ето какво сме били. Половината от времето аз тичах, обезумял от страх. Останалата част се хранех — с мърша, изоставена от големите котки и други хищници, можех да убивам единствено гризачи и да изравям корени, да събирам плодове, да ловя насекоми… Понякога ми призлява, като си спомня каква храна бях принуден да ям, как лакомо я поглъщах и бях щастлив, че съм се докопал до нея. Тогава това не ме дразнеше. Но сега все още сънувам как обръщам изгнил ствол на дърво и загребвам цяла шепа личинки, скрити под него. Те се гърчат и се опитват да се измъкнат, но аз не им позволявам. Стискам ги здраво и ги пъхам в устата си. Чудесно е да ги усещаш върху езика си. Имат сладникав вкус. После се събуждам, плувнал в пот, и изпитвам отвратителна тежест в стомаха. Ала като оставим това настрана, не беше зле. Дори когато бягах, за да отърва кожата, пак не беше зле. Да, треперех от страх, но страхът те изпълва с някакво опиянение, със задоволство, когато се измъкнеш, и започваш да си вириш носа пред голямата котка, която се е опитала да те сграбчи и да й крещиш. Да й се подиграваш. Ти самият се чувстваш адски голям, няма какво да правиш, освен да си пълниш стомаха, да намериш топло местенце и да подремнеш. Или възбуден до пръсване да тичаш след някоя женска… Ще ти кажа за най-доброто нещо, в което някога съм се превъплъщавал. Не беше човек — някой стар човешки прародител, нито пък същество, близко до човешкия род. Не съм сигурен дали някои от мъжките индивиди, в каквито се превъплъщавах, бяха човеци. Най-добър спомени ми е останал от един гущер. Не зная точно какъв, никой не знае. Екюър положи адски усилия да разбере. Дори поръча някакви книги, за които смяташе, че ще му бъдат от полза, ала те не му помогнаха. Мен не ме притесняваше, но той го изживя тежко. Предполагам, че е бил някаква преходна форма, брънка във веригата на еволюцията, същество, чиито скелет не е бил запазен, и палеонтолозите нито са го изкопавали, нито са си блъскали главите над него. Предполагам, пък и Екюър е на същото мнение, че гущерчето е живяло в Триас. Употребих думата „гущер“, но той вероятно не е бил нищо подобно. Не беше голям, но беше много бърз — едно от най-бързоногите създания от онази епоха. И беше много подъл. О, Господи, какъв подлец беше! Мразеше всичко, биеше се с всички живи твари, поглъщаше абсолютно всяко нещо, което се движеше. Тормозеше всичко живо наоколо. Дотогава никога не съм знаел, колко хубаво е човек да бъде подъл. Ама истински гаден, долнопробен подлец. Времето, което прекарах като трилобит, беше кратко, но се подвизавах като гущер доста дълго. Не зная точно колко, защото той не притежаваше чувство за време. Струваше ми се, че съм попаднал във вечността. Може би останах така дълго, защото всичко ми създаваше такова голямо удоволствие. Защо не помолиш Екюър да ти намери онзи куб с гущера? Ще ти хареса.

— Може би ще го сторя някой ден — рече Тенисън.

Ала не разгледа куба с гущера. Имаше толкова много други. Екюър нямаше нищо напротив Тенисън да ги види. Разпореди на робота-страж, отговарящ за файловете на Изследователите, да предоставя на Тенисън всичко, което пожелае и му предаде дълъг списък с файлове — с тях човек си струвало да се позанимае.

Изумително, рече си Тенисън. Намираше се тук, съвсем външен човек, и все пак заради него отваряха файловете. Като че беше един от хората по проекта. А в библиотеката на Ватикана всички статистически данни от историята бяха на разположение на Джил. Всичко това никак не беше в съответствие с казаното от кардинала при разговора на Джил с него, че Ватикана е непреклонен в отказите си да позволи публичен достъп до тайните си. Следователно, Ватикана е убеден, че няма да допусне изтичане на информация като забрани на запознатите с операциите му хора да напуснат планетата.

Или пък, като разкрият пред него и Джил операциите си, ще привлекат и двамата за каузата. Ватикана се състоеше от група верни фанатици, изолирани от Галактиката, и по-специално от онези нейни участъци, намиращи се достатъчно близо, за да представляват заплаха, ако проявят интерес към невзрачната планета. Заради цялата тази конспиративност, Ватикана и неговата цел биваха незаслужено възвеличавани в очите на роботите. Един ден Ватикана щеше да стане жертва на собствения си егоцентризъм, каузата му щеше да изглежда толкова велика, толкова свята и така кристалночиста, че всеки, получил достъп до нея, щеше да й се посвети. Всичко, което трябва да се направи в този случай, бе да се даде информация и всяко същество просто щеше да заеме мястото си в редицата от верни поддръжници.

Тенисън поклати глава над тази загадка. Линията, която Ватикана следваше, изглеждаше нелогична. Роботите можеха, стига да бяха пожелали това, да ги върнат обратно, когато „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ се готвеше да излети обратно за Гътшот. Сигурно и двамата щяха да подочуят нещичко за Ватикана, но много малко от онова, което наистина става там. Джил можеше да напише статията си, спирайки се подробно на това как са я изхвърлили от планетата. Ала сред всичките скандали и проблеми на Галактиката такава статия щеше да окаже същия ефект както вълничката, предизвикана от камъче, хвърлено в океана по време на буря.

Най-простият отговор, онзи, който Тенисън приемаше най-неохотно, беше, че те двамата бяха необходими тук. Със сигурност се нуждаеха от лекар, който да се грижи за човешките същества. А може би беше истина, че нуждата на Ватикана от написването на нейната история, бе назряла. Също така беше истина, че за такава отдалечена планета е трудно да привлекат професионалисти отвън. Толкова трудно, че когато двама от тях се озовават там без покана, Ватикана веднага прави всичко възможно да ги привлече да му служат. Но поради някаква причина, която не можеше да обясни, Тенисън приемаше неохотно тази теза. На първо място не можеше да приеме мисълта, че той и Джил могат да бъдат така важни за Ватикана. Освен ако… Той продължаваше да си напомня, че роботите въобще нямаха намерение да им позволят да напуснат планетата.

Един от онези кубове, които гледа, много го разтревожи. Дори в съзнанието на един от обитателите, това беше някакво място, абсурдно за човешкия ум, изцяло неразбираемо. Онова, което Тенисън видя, макар и по-късно да осъзна, че в действителност не вижда, беше свят от диаграми и уравнения — или поне ги взе за такива, макар че не откри възприетите за това означения и символи, които поне смътно да напомнят за използваните за тази цел от хората знаци. Струваше му се, че се движи някъде във вътрешността на триизмерна черна дъска, а знаците, символите, диаграмите и уравненията го заобикалят от всички страни и изчезват някъде далеч в безкрая. Понякога му се струваше, макар и да не знаеше защо се чувства по този начин, че самият той или съществото, чиито ум споделяше, бе едно огромно уравнение.

Напразно търсеше отговор, обяснение, прониквайки в съзнанието на човека, който го бе приел, ала не получаваше ответна реакция. Съществото, помисли си Тенисън, най-вероятно не знаеше, че той е там. Самото то не се нуждаеше нито от отговор, нито от обяснения, то разбираше какво вижда. Може би тълкуваше видяното, споделяше опита от взаимодействията си с другите диаграми и уравнения. Но ако това ставаше, то убягваше от съзнанието на Тенисън. Той се губеше в морето на собственото си неведение.

Ала не се предаваше. Оставаше там и се бореше да разбере, опитваше се да схване поне един елемент, поне малко яснота, която можеше да му послужи като начало по пътя към овладяването на знания. Ала яснотата така и му убягваше. Когато съдържанието на куба се изчерпа и той отново се намери в човешкия свят, знаеше толкова малко, колкото в мига, когато проникна в чуждото съзнание.

Поразен, продължаваше да седи на стола.

— Това беше нещо интересно, нали, сър? — попита роботът-страж с весело цвъртене.

Тенисън прокара ръка по лицето си, опитвайки се да отпъди умората.

— Да — рече той. — Какво беше това?

— Не знаем, сър.

— Тогава каква е ползата — попита той, — че достигате до него?

— Ватикана може би знае — отговори роботът-страж. — Ватикана разполага с различни начини да узнае онова, което е необходимо.

— Е, аз искрено се надявам, че е така — каза Тенисън и стана от креслото. — Това е всичко, което мога да понеса за днес. Може ли да продължа утре?

— Разбира се, сър. Утре. По всяко време, когато пожелаете.

 

 

Утрешният ден го отведе в един есенен пейзаж.

Всъщност, нищо особено, едно обикновено място. Този път беше сигурен, че не се движи в рамките на някакъв разум. Просто се пренесе в онова място. Сега, когато отново се замисляше, не можеше да реши със сигурност, дали въобще бе попаднал в някаква реално съществуваща местност, макар да имаше това чувство. Можеше да се закълне, че е чул шумоленето на окапалите есенни листа под краката си, че е дишал свежия, упойващ като вино въздух, изпълнен с миризмата на огньове от запалени листа, на зрели ябълки, увиснали по клоните, едва доловимия аромат на късно цъфтящи цветя и попарената от сланата растителност. Беше чул, или поне така му се бе сторило, повея на вятъра из изсъхналите по полето стръкове царевица, отронването на желъдите по земята, внезапното, далечно пърхане на крила на яребица, мекото, тихо ромолене на поток, понесъл на повърхността си цяла флотилия опадали листа. Картината беше цветна — Тенисън бе сигурен в това. Златистият облак на ореховото дърво, пурпурът на ясена, крещящата яркожълта окраска на трепетликата, аления като бликнала кръв клен, наситено червеното и кафяво на дъба. И над всичко това се носеше горчиво-сладкият дъх на есента, велелепието на природата и доволството от една изтичаща година, когато работата е свършена и когато спокойното време за почивка вече е настъпило.

Чувството за сигурност, усещането за спокойствие — е, може би малко измамно — всичко това се долавяше в този пейзаж. Тенисън се чувстваше спокоен, бе се потопил изцяло в тази чудна атмосфера. Беше се скитал из хълмовете, следвайки лъкатушещия ручей, беше се взирал в докоснатото от кафяво-златистата палитра на есента блато, бе уловил полетелия към небето зов на обкичените със сърма и пурпур дървета и бе почувствал странно, проникващо в цялото му същество спокойствие. Спокойствието, което идва с проточилото се лято, мира и тишината, преди мразовитата зима, сковаваща душата, да връхлети с воя на фъртуна. Краткото време за отдих, часовете за почивка и размисъл, минутите, в които изцеляваме старите рани, като просто ги забравяме или ги изхвърляме от съзнанието си, заедно с всички онези превратности на съдбата, които са ги предизвикали.

По-късно, когато си спомняше видяното, той си каза, че това беше Рая, неговият Рай. Не високите, бляскави кули, огромните, широки, златни стълбища, небесните фанфари в Рая на Мери — това беше истинският Рай. Онзи — тихият, есенен следобед, който наставаше на земята след ослепителния пек на лятото и покоя, налегнал дългите, прашни пътища.

След кратка размяна на любезности с веселия робот-страж. Тенисън си отиде, потънал в размисъл. Докато вървеше към апартамента си, той отново се опита да улови предишните усещания, да види и изпита онова, което вече бе преживял, само за да осъзнае неговата безплътност, ефимерността на тази подвластна на есента земя, някъде далеч в космическото пространство.

Тази вечер той каза на Джил:

— Сякаш се бях върнал на родната си планета, в дните на юношеството, преди да вляза в медицинската академия. Домът ми бе на планета, подобна на земната, приликата със Земята беше удивителна. В действителност не мога да отсъдя, защото никога не съм бил на Земята, но са ми казвали, че родната ми планета много прилича на Земята. Беше заселена с британци. Наричаше се Падингтън — планета, наречена с името на град, ако наистина съществува такъв град, в което аз самият много се съмнявам. Тамошните жители никога не допускаха, че са направили грешка. Британците нямат чувство за хумор. Смятам, че много приличаме на англичани, на британци — който и да е правилният термин. Много говореха за Старата земя, като под Старата земя разбираха Англия, макар че това е странно, защото от статиите, които напоследък прочетох, се убедих, че планетата е свързана повече със Северна Америка. Като юноша бях запален по Англия или по легендите за Англия. Прочел съм доста от английската история. Библиотеката в нашия град имаше голяма секция…

— Все исках да ти кажа — прекъсна го Джил, — но ми се излезе от ума. В библиотеката на Ватикана има много книги от Старата земя — искам да кажа книги, донесени от Старата земя. Книги, а не ленти. Страници, поставени между корици. Всеки, който желае може да дойде и да чете. Мисля, че можеш да си вземеш някоя книга у дома, ако откриеш нещо, което желаеш.

— В близките дни, ще дойда да почета. Разказвах ти за Падингтън. Казвали са ми, че тази планета е почти съвършено копие на Старата земя. Хората все повтаряха, какъв късмет извадили, че са попаднали на нея. Наистина има планети, на които може да се живее, ала не много са като Старата земя. Повечето растения и дървета много приличат на онези на Земята — но забележи, такива, каквито има в Северна Америка, а не в Англия, макар че в Северна Америка и в Англия виреят и едни и същи растителни видове. И сезоните бяха същите, както на земята. В родния ми град се радвахме на великолепна есен — откраднатите дни на циганското лято, дърветата, грейнали в различни цветове, далечината, губеща се в есенна омара… Почти я бях забравил, но днес отново я видях в цялата й прелест. Или си мисля, че го сторих. Усетих аромата на есента, чух шумовете й, вървях сред тях…

— Джейсън, не се вживявай толкова. Опитай се да забравиш. Хайде да си лягаме.

 

 

На другия ден Джейсън не се стърпя и попита Екюър.

— Този свят на уравнения… в него няма смисъл. Успя ли вашият Изследовател да проникне отново в него?

— Няколко пъти — отговори Екюър.

— И?

— Все си оставаше безсмислен. Без абсолютно никаква логика.

— Често ли се случват подобни неща?

— Ами, рядко се появяват светове-уравнения. Една и съща картина почти е изключено да се повтори. Във Вселена, където всяко нещо, статистически погледнато, може да се случи поне веднъж — и където всичко възможно се случва поне веднъж — вероятността от повторения не е голяма. Случват се, но не често. Но такива абсурди наистина се получават, необясними ситуации, в които човек не открива никакъв смисъл.

— Тогава каква е ползата? Какво печелите от това?

— Може би печели Ватикана.

— Искате да кажете, че просто предавате всичките материали на Ватикана?

— Да. Именно затова го правим. За Ватикана. Те имат и правото, и възможността да огледат внимателно всичко. Те го изследват, оценяват и ни изпращат обратно кубовете за съхранение. Понякога проследяват заложените в материала податки, понякога не. Имат си различни способи.

— Но за да открие къде се намира мястото, пълно с уравнения, някой трябва да отиде там. Да присъства там физически, лично. Да го осмисли от собствената си гледна точка, а не да го види с очите на тамошен местен обитател. Убеден съм в това.

— Е, понякога служители на Ватикана могат да отиват до местата, които ние откриваме.

— Искате да кажете, че наистина отиват там? Пътуват до онези места?

— Да, така е — потвърди Екюър. — Помислих си, че сте го разбрали?

— Не, не съм го знаел — отвърна Тенисън. — Никой никога не ми го е казвал. Значи, невинаги се касае за надничане през ключалката?

— В някои случаи постигаме повече от това. Понякога не. Понякога се налага да се задоволим само с надничане през ключалката.

— Тогава защо Ватикана не потърси откъде е дошло онова видение с Рая? Бих си помислил…

— Може би не са в състояние — каза Екюър. — Може да не знаят къде се намира. Може би не разполагат с координатите му.

— Не разбирам. Могат ли Изследователите понякога да намират координатите?

— Не, не могат. Ала съществуват други начини да се справим с това. Служителите на Ватикана са много изобретателни в това отношение. Един от най-простите начини е да се запомнят звездните конфигурации.

— Но в куба с Рая сигурно няма звездни конфигурации. Предполагам, че няма, ако това наистина е Рая. Рая вероятно няма нищо общо нито с времето, нито с пространството. Но ако Ватикана открие къде се намира, как биха постъпили тогава? Ще изпратят някой в Рая?

— Наистина не зная — въздъхна Екюър. — Не съм способен, нито съм упълномощен да говоря от името на Ватикана.

Това е улица без изход, помисли си Тенисън. Видението с Рая бе така обвързано с философията, с мнителността на теологията, с привкуса на страхопочитание, че хората, облечени във власт, щяха да се уплашат до смърт. Той си спомни думите на Джил за острите разногласия, които Рая бе предизвикал сред роботите във Ватикана.

— Рая — заговори Тенисън, — предполага живот след смъртта. Можете ли да ми кажете дали Изследователите са открили поне косвени доказателства за подобно явление, дори минимална възможност за живот след смъртта?

— Не зная, Джейсън. Честно казано, не съм сигурен. Няма никакъв начин да…

— Какво искате да кажете с това „не съм сигурен“?

— Вижте, съществуват толкова видове живот. Цялата Вселена гъмжи от живот — и биологичен, и небиологичен. От своя страна небиологичните форми на живот могат да бъдат класифицирани в отделни схеми. Не можем да бъдем сигурни.

— Е, да, разбира се — отвърна Тенисън. — В тази група попадат роботите.

— По дяволите, не говоря за роботите. Да, те са небиологични форми на живот. Произведени небиологични същества. Но има естествени форми на живот, които също така не са биологични. Съществува облак от прах и газ в областта Орион — това, което на Земята обозначават като областта Орион. Малко образувание от прах и газ. Оттук дори и най-силният телескоп не може да го улови. Истинска какофония от магнитни полета, висока газова плътност, огромна йонизация, тежки потоци космически прах… Ала има нещо живо в цялото това образувание. Може би самият газ или самата прах. Може би друго нещо. Каквото и да е, е живо. Може да се долови пулсът на живота, ритъмът на съществуването — при това то притежава способността да влиза в словесен контакт. Може би „словесен контакт“ не е точната фраза. „Общуване“ би била по-точната дума. Може да бъде чуто, почувствано, ала не може да бъде разбрано. Не съществува начин да се разбере какво казва. Формите на живот вътре в него може би обменят информация помежду си или може би всички те си говорят сами…

— Но какво общо има това с живота след смъртта?

— Казвал ли съм, че между тях има нещо общо?

— Не, мисля, че не сте.

 

 

Понякога Тенисън се скиташе из околността, проследяваше полузаличени стъпки, проправяше си път през тесни, зелени долини, катереше се по стръмни хълмове, взел обяда си, бутилка вино и прибори за хранене в раницата си, която носеше на раменете си. Никога не губеше от поглед планините — те се възвисяваха над него, сини и пурпурни, величествени и винаги примамливи, сенките се гушеха между зъберите им, слънчевите лъчи се отразяваха в ледените им върхове. Той прекарваше дълги часове, седнал на върха на каменисти бърда; вперил ненаситен поглед в планините. Загадъчността и чудесата им винаги го преследваха, независимо от това колко дълго им се бе любувал.

После, поемайки обратно към Ватикана, той излизаше на някой път — малко по-широк от гранична бразда, и се прибираше у дома. Крачеше щастливо, изпод краката му се вдигаха облачета прах, топлото слънце милваше гърба му, а спокойствието на планината се вселяваше в съзнанието му. Няколко дни по-късно отново излизаше, този път поемаше друга посока, кръстосваше земята нашир и длъж, като не пропускаше да се любува на планините.

Един следобед, поел обратно към Ватикана по един от тесните пътища, чу, че нещо се пърпори зад гърба му. Хвърли поглед назад и съгледа стара, очукана кола и мъж, който седеше на волана. Тенисън се изненада. Това беше първата му разходка, когато срещаше човек, та какво остава за превозно средство, тук в планините. Отдръпна се да освободи пътя, но колата не отмина. Когато се изравни с него, бричката закова на място и мъжът вътре каза:

— Нали не сте толкова запален по ходенето пеш, за да откажете да ви повозя?

Човекът имаше честно, открито лице с проницателни сини очи.

— С удоволствие ще приема поканата — каза Тенисън.

— Предполагам — заговори мъжът, докато Тенисън се разполагаше на мястото до него, — че вие сте новият лекар на Ватикана. Тенисън, ако не греша?

— Да, така е. Ами вие?

— Аз съм Декър. Томас Декър, на вашите услуги, сър.

— През последните няколко седмици скитам наоколо — подхвана Тенисън. — Но вие сте първият човек, когото срещам по време на странстванията ми.

— И единственият, когото по всяка вероятност ще видите — отвърна Декър. — Всички останали не се отдалечават от домовете и камините си. Те не изпитват любопитство нито възхищение към онова, което ги заобикаля. Всеки ден от живота си гледат към планините, но всичко, което виждат, са само планини. Вие виждате повече от обикновени планини, нали, докторе?

— Да, много повече — отвърна Тенисън.

— Какво ще кажете да разгледате още нещо? Горя от желание да ви разведа наоколо. Позволете ми да бъда ваш гид.

— Вече си имате клиент — съгласи се през смях Тенисън.

— Добре тогава, акумулаторът е зареден — обяви Декър. — Можем да разчитаме на няколко часа. Първо, нека разгледаме фермите.

— Ферми ли?

— Да, разбира се. Ядете хляб, нали? Месо, мляко, яйца?

— Да, така е.

— Откъде другаде бихте могли да ги вземете, освен от фермите?

— Струва ми се, че никога не съм помислял за това.

— Тези роботи мислят за всичко — заговори Декър. — Те трябва да изхранват човешките същества, затова някои от тях са фермери. Необходимо е електричество, затова построяват язовир и изграждат електростанция. Използват и слънчева енергия, но не правят кой знае какви изследвания в тази посока. Въпреки това, имат възможност и всеки път, когато стане нужно, могат да увеличат употребата й. Разполагат и с дъскорезница, но тя работи на непълен работен ден, защото сега няма голяма нужда от дървен материал. Преди няколко столетия, когато строежът на сгради е бил в разгара си, необходимостта от него е била твърде голяма. — Той се засмя. — Никой не може да бъде по-изобретателен от роботите. Използват примитивен парен двигател в дъскорезницата, а с обрезките и стърготините задвижват двигателя.

— Те са самозадоволяваща се общност.

— Трябва да бъдат. Тук разчитат само на собствените си сили. Понятие като вносни стоки не съществува, с изключение на някои дребни неща, от които се нуждаят от време на време. „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ им ги доставя. Цените на товарите са твърде високи. Роботите устояват на икономическите изисквания, като самите те имат малко и прости потребности. Ако не си алчен, не са ти необходими много пари в брой, затова роботите разполагат с малко налични пари. Каквото измъкват от поклонниците, им е достатъчно. Имат малък екип дървосекачи, които през цялата година не се занимават с нищо друго, освен да осигуряват цепеници за камините, използвани от всички. Постоянна нужда, постоянни доставки — един непрекъснат процес, съвършено балансиран. Те са изчислили всичко. Имат и мелница, където смилат житото и останалите зърнени култури. Отново постоянна нужда и постоянни доставки. Дори трупат резерв, в случай на лоша година, макар че досега не съм чувал за подобно нещо. Всичко е безумно примитивно, но дава резултат, а това е важното, нали?

Сега се движеха по малко по-добър път от онзи, където Декър бе взел Тенисън. Платното се виеше сред равна, засята със селскостопански култури местност. Десетки акри узряващи житни класове се полюляваха на вятъра.

— Скоро ще жънат — отбеляза Декър. — Дори служителите на Ватикана ще изоставят богопомазаните си задължения и ще излязат на полето да приберат реколтата. Кардинали с червени и пурпурни одежди, които ги пазят да не се изцапат от прахта. Облечени в кафяво монаси се разстъпват наоколо, почувствали се полезни един-единствен път през годината. Използват коси и гребла, за да ожънат и приберат зърното, пъплят из полето като безброй мравки. Изобретили са вършачка, която работи твърде добре, и тя не прекъсва да бръмчи, докато не овършее и последния клас. Задвижва се пак с парен двигател. За него те трупат купища дърва, далеч преди да е започнала жетвата.

Сред житните поля се виждаха пръснати тучни пасбища, сред които пасяха крави, коне, овце и кози. В свинарниците грухтяха хиляди свине. Цели ята пилета се разхождаха из оградени местности по хълмовете.

Декър посочи с палец хоризонта.

— Царевичните полета — рече той. — С царевицата угояват свинете. А онази малка нива пред нас е елда. Казвам ви — помислили са за всичко. В онези хълмове зад нас имат пчеларник със стотици кошери. Някъде тук — да, приближаваме към нея сега. Виждате ли? Тръстика. Соргова тръстика. Сорго за сладкишите от елда, които вероятно вече сте опитали.

— Това ми напомня за моята родна планета — заговори Тенисън. — Тя беше планета на фермери. С много добре развито селско стопанство.

Стигнаха до овощните градини. Имаше много дръвчета — ябълки, круши, кайсии, праскови и най-различни други видове.

— Черешова градина — посочи отново Декър. — Черешите зреят рано. Вече са ги обрали.

— Имате право — рече Тенисън. — Роботите са помислили за всичко.

Декър изсумтя.

— Разполагали са с много време за мислене. Почти хиляда години, може би малко повече. Не зная. Всичко това нямаше да им бъде необходимо, ако не им бяха нужни хора. Но те имали нужда от тях. Вашият робот е стар глупак. Той трябва да има човешки същества, за които да се грижи. Не зная кога са довели първите хора тук. Мисля, че век, дори по-малко, след като пристигнали роботите.

Слънцето клонеше към залез, когато двамата потеглиха обратно.

— Доволен съм, че ми показахте всичко това — обърна се Тенисън към Декър. — Нямах никаква представа.

— Как се чувствате във Ватикана?

— Твърде добре. Все още не съм се установил, но онова, което вече съм успял да видя, ми харесва.

— Какво знаете за онази история с Рая?

— От време на време чувам по нещо. Не съм сигурен точно за какво става дума. Има една жена, която смята, че е открила Рая.

— Наистина ли?

— Честно казано, не зная. Склонен съм да се съмнявам в това.

Декър поклати глава.

— Тук винаги се носят някакви слухове. Ако не е Рая, ще е нещо друго.

С ъгълчето на окото си Тенисън зърна блясък над дясното рамо на Декър. Той отклони поглед, после отново го насочи в същата посока. Сиянието все още си беше там, като мъгла от увиснал в пространството диамантен прах. Той потърка с юмрук окото си и едва тогава блясъкът изчезна.

— Да не ви влезе нещо в окото?

— Нищо, нищо. Просто някаква прашинка. Излезе.

— Искате ли да погледна?

— Не, благодаря. Всичко е наред.

Декър насочи колата по криволичещия път, който се изкачваше по хребета — там беше построен Ватикана на фона на планините, които сега, в падащия здрач, изглеждаха приказно пурпурни.

— Искате ли да ви оставя до клиниката? Или някъде другаде ще бъде по-удобно?

— До клиниката ще бъде чудесно. Трябва да ви благодаря за обиколката. Беше много приятно.

— От време на време излизам да търся камъни — подхвана Декър. — Оставам няколко дни в планините. Ако разполагате с време, можете да се присъедините към мен при някоя от експедициите ми.

— С удоволствие ще го сторя, Декър.

— Наричайте ме Том.

— Добре, Том. Аз съм Джейсън. Има дни, когато мога да си го позволя. Трябва да помисля.

— Пътуването може да бъде съобразено с вашата програма. Мисля, че ще ви хареса.

— Сигурен съм в това.

— Тогава, хайде да решим кога да го предприемем.

След малко Декър го остави близо до клиниката. Тенисън остана на пътя, загледан след раздрънканата бричка, докато тя изчезна зад завоя. След това се обърна и тръгна към апартамента си, ала обзет от странно желание, се отклони и пое по пътеката към градината, която бе открил през първия ден от пристигането си във Ватикана.

Градината тънеше в сумрак — ведро и странно място, напоено със сладък мирис на цветя. Приличаше, помисли си той, на слабо осветена сцена, издигната пред огромните, тъмно пурпурни завеси на величествените планини. Докато гледаше, инстинктивно осъзна защо бе дошъл — само тук можеше да се сбогува с един прекрасен ден. Макар че до този момент не бе разбрал, че денят наистина е прекрасен. Зачуди се дали не беше Декър онзи, който превърна деня в такова вълшебство. Не, не можеше да бъде той. Този човек беше приятелски настроен, но необвързан с Ватикана, и поради тази причина му се стори някак различен от другите, които срещаше тук. Ала имаше и нещо друго, той го усещаше, макар че не успяваше да го назове.

Един робот шумно се приближи по пътеката, застлана с каменни павета.

— Добър вечер, господине — поздрави той.

— Добър вечер — отговори Тенисън, после добави: — Съжалявам. Не успях да ви позная веднага. Вие сте градинарят. Как са розите ви?

— Развиват се добре — отговори градинарят. — Повечето от тях вече са прецъфтели, макар че скоро очаквам да се появят нови цветове. Имам леха жълти рози, които са напъпили. След няколко дни ще бъдат най-красивата гледка тук. Трябва да дойдете и да ги видите.

— Непременно ще го сторя — обеща Тенисън.

Роботът понечи да го отмине, насочвайки се към изхода, но се сети нещо и се обърна.

— Сър, чухте ли новината?

— Не съм сигурен — рече Тенисън, — за какво говорите?

— Има предложение Изследователката Мери да бъде канонизирана.

— Да бъде канонизирана?! Искате да кажете, че ще я провъзгласят за светица?

— Да, господине. Ватикана смята, че…

— Но хората не могат да бъдат канонизирани, преди да са умрели — това става обикновено дълго след смъртта им.

— Не зная това, господине. Но като човек, открил Рая…

— Почакайте мъничко, градинарю! Откъде го чухте? Кой говори за това?

— Ами цялата общност във Ватикана. Тя ще бъде нашата първа светица. Всички са убедени, че това е блестяща идея. Първата ни светица! Никога не сме имали друга, говори се, че е време да имаме и…

— Ами кардиналите? Какво мисли Негово Преосвещенство по този въпрос?

— Не зная, господине. Не съм осведомен. Но за това се говори навсякъде. Помислих си, че бихте желали да научите.

Той вдигна ръка, в която все още стискаше големи градинарски ножици, поздрави тържествено, продължи по пътеката и излезе през портата. Тенисън остана сам.

Случаен полъх на вятъра, долитащ от планините, довя аромат на свежест и зеленина.

— За Бога — изрече гласно Тенисън, — сега ще стане неправо непоносима. Как ще се съжителства с нея?