Клифърд Саймък
Проектът (4)

3.

— А сега, някои основни правила — заговори Джил. — Познаваме се отскоро, затова няма да спя с вас, макар че ще трябва да си поделим леглото, което не е никакво легло, а нещо от рода на койка. Както капитанът и помощникът му, и ние ще спим на смени. Можеш да използваш предната част от него — или на корабен жаргон, мисля, че се нарича носова секция. Ще се храним заедно, можем да седим, да си говорим и да свирим на моите музикални кристали. Може и да не отдам значение, ако се опиташ да флиртуваш с мен, тъй като по природа съм добросърдечна и по-мека, отколкото е добре за мен, но ако станеш прекалено досаден, ще те изхвърля.

— Едва ли ще си позволя да ви досаждам — обеща Тенисън, — независимо от това, колко съм изкушен да го сторя. Чувствам се като бездомно куче, което някой е подслонил.

Той попи с половината останала филия хляб соса, останал в чинията.

— При вълчия глад, който изпитвах — рече той, — това ядене ми се стори превъзходно, ала имаше някакъв странен привкус. Яхния, разбира се, но от какво е приготвена?

— Не питай — отвърна тя. — Просто си затвори очите и яж. Затисни си носа, това също помага, ако можеш да го сториш, без да се задушиш. Имам едно дълбоко, мрачно подозрение, че когато някой от поклонниците умре… Някои от тях наистина намират тук смъртта си, разбира се, както са натъпкани в салона трета класа…

Той й направи знак да замълчи.

— Моля те, Джил, не говори! Тялото ми има нужда от храна и трябва да я задържи.

— Не бих и помислила, че лекар може да бъде гнуслив.

— Лекарите, скъпа — рече той, — не са животни.

— Остави чинията настрани — рече тя. — Излъскал си я до блясък. Бутилката все още е у мен…

— Забелязах, че се измъкна с нея.

— Това не е бутилката на капитана. Той просто ми я задигна. Прави се на щедър пред теб. Научих, че кара по няколко сандъка при всяко пътуване — специално заявени пратки за гномите по проекта „Папа“.

— Гноми по проекта „Папа“? Какво общо имат с всичко това онези джуджета и какво означава проектът „Папа“?

— Наистина ли не знаеш?

— Не, не знам за какво говориш.

— Е, предполагам, че не са джуджета наистина, макар че „гном“ е термин, близък по значение. Някои от тях са човешки същества, но повечето са роботи.

— Не ми отговаряй половинчато — възрази Тенисън. — Обясни ми по-подробно. Звучи някак тайнствено и…

— Ами ти, приятелю? Каква е твоята тайна? Капитанът каза, че си се промъкнал без билет, но си бил готов да заплатиш за пътуването. А щом не си чувал за проекта „Папа“, защо си тръгнал тогава към Края на Нищото? Няма друга причина човек да отива там, освен заради проекта „Папа“.

— Осветли ме — заговори Тенисън. — Преди да стъпя на този кораб, никога не бях чувал за Края на Нищото, нито пък за проекта „Папа“. Какво е това „Край на Нищото“?

— Когато му дойде времето — заговори тя, — с удоволствие ще те запозная с всички подробности, които зная. Ала ти трябва да ми се довериш пръв. Аз те подслоних, така че ми го дължиш. Аз споделям каютата си с теб. Сега нека първо пийнем, за да се отпуснеш.

И двамата пийнаха по глътка, после той измъкна бутилката от ръката й, надигна я още веднъж и й я върна.

— Знаеш ли — подхвана, — това нещо наистина си го бива.

— Започвай — подкани го тя.

— Добре, аз наистина съм лекар.

— Дори и за миг не се усъмних в това. Надникнах в чантата ти.

— Знаеш за Гътшот, планетата, от която избягах.

Тя потрепери.

— Ужасно място, макар че почувствах облекчение, когато пристигнахме там. Това беше последната спирка по пътя към Края на Нищото, а докато се добера дотам, пребродих много пътища. Никога не ми е минавало през ум, разбира се, че ще се наложи да пътувам с такъв мизерен кораб, за да се добера до там. Поразпитах наоколо. Ще ми повярваш ли, че това е единственият кораб, който прави курсове от Гътшот до Края на Нищото. Този наш капитан е обсебил целия бизнес с превозването на поклонници.

— Ами то, тези поклонници…

— Виж какво, няма да се измъкнеш лесно. Първо ти ще ми разкажеш за Гътшот, а после аз — за гномите, папите и поклонниците.

— Съгласен съм — отвърна Тенисън и започна: — Гътшот, както знаеш, е феодална планета. Множество малки феодални владения, управлявани от сбирщина сатрапи — някои от които човешки същества, ала и много извънземни. Бях придворен лекар на маркграфа на Девънтри. Той беше човешко същество, както сигурно си се досетила. Доктор, човешко същество, обучаван по хуманна медицина, не би бил особено полезен на извънземните. Това не е работа, която бих избрал, но навремето се смятах за истински щастливец, че съм я получил. На млад лекар, току-що завършил медицинската академия, обикновено му е трудно да си намери работа, освен ако не разполага с пари да започне частна практика. Разбира се, аз бях беден като църковна мишка и изглежда нямаше много клиники, които се оглеждаха наоколо за някой свеж талант. Знаеш, че наистина струва цяло състояние да започнеш частна практика, а и трябва да изминат няколко години, през което време можеш бавно да умреш от глад, докато хората започнат да идват при теб. След като първоначалният шок от Гътшот отзвуча, някак си привикнах с планетата. Както човек привиква с болен зъб. Така че останах там. Плащаха добри хонорари. Всъщност, на мен ми изглеждаха царски. Маркграфът не беше лош човек. Нито добър, нито лош. Разбирахме се. После онзи тип взе, че умря в ръцете ми. Нямаше му нищо. Просто хвърли топа. Сърдечен удар, предполагам, макар че нямаше никакви признаци подобно нещо да го сполети. Всъщност, нямах възможност да определя причината за смъртта и…

— Но никой не би могъл да те обвини. Не е било твоя…

— Онова, което не можеш да разбереш — прекъсна я той, — е политиката, която се следва във всяко едно от феодалните владения. Глутница вълци, държани в покорство от един-единствен човек. Отпусни ремъците им и те се нахвърлят един върху друг, готови да си прегризат гърлата. Съзнателно не съм се замесвал с никакви политически клики, но бях нещо като агент и съветник на маркграфа, неофициално разбира се, затова и подозренията бяха насочени към мен. Почти веднага плъзна слух, че маркграфът бил отровен и още преди той да се разпространи, аз вече бях готов да отпътувам. Не притежавах истинска власт и го знаех. Бих бил лесна плячка почти за всеки. Събрах по-голямата част от злощастните си спестявания, които винаги се грижех да ми бъдат под ръка, и то в леснопреносима форма, откраднах един летателен апарат и изчезнах оттам, колкото бе възможно най-бързо. Нощта бавно се спускаше, а аз летях ниско над земята, като оглеждах терена, за да се изплъзна от обхвата на радарите. Знаех, че на планетата няма нито едно местенце, където бих се чувствал сигурен…

— Затова се насочи към летището.

— Точно така. Знаех, че нямам много време. Преследвачите бяха по петите ми. Така че трябваше да намеря кораб, и то незабавно. Такъв, който ще отлети в Космоса, преди хайката да стигне до летището.

— Значи това е всичко?

— Да — отвърна той. — Най-много ме тревожи капитанът. Трябваше да му разкажа поне част от историята. Трябваше да излъжа, разбира се, ала разполагах с малко време, за да измисля някоя лъжа и…

Джил поклати глава.

— Не трябва да се тревожиш за нашия безценен капитан. Ако го разпитат, той ще се закълне, че не знае нищо за теб. Не си търси белята. Придобил е монопол върху пътуванията до Края на Нищото и не би го загубил за нищо на света. Това е златна мина за него. Докарва поклонници, стоварва ги, после натоварва онези, които е довел при предишния рейс, и ги връща в Гътшот.

— Те всички ли са от Гътшот? Никога не съм чувал, че там има поклонници.

— Сигурно никой не е от Гътшот, който е просто входното летище за Края на Нищото. Те идват от целия този сектор на Галактиката, долитайки отвсякъде. Събират се и чакат кораба за Края на Нищото. После нашият капитан ги товари като стадо на борда и ги отвежда към селенията, където действа проектът „Папа“.

— Ти не си ли поклонница?

— Приличам ли ти на такава?

— Не. Ще ми прехвърлиш ли за малко бутилката?

Тя му я подаде.

— Не съм съвсем наясно — подхвана Джил. — Тръгнала съм да проуча нещата. Това би трябвало да ми даде материал за няколко статии. Може би дори за цяла книга.

— Но ти все пак имаш някаква представа, а това е повече от онова, с което разполагам аз.

— Чувала съм да се говори това-онова. Само слухове. Объркани разкази, чути-недочути. Всъщност, всичко може да се окаже слух, но аз не мисля, че е така. Все нещо трябва да има там, при цялото това стълпотворение от поклонници. Първо се опитах да проследя откъде идват поклонниците, ала се оказах в задънена улица. Няма определена тенденция. Неколцина идват от една планета, неколцина от друга, един-двама — от трета. Всички са извънземни — може би точно определени видове от тях, макар че не съм сигурна. Очевидно всички са членове на неизвестни култове или секти. Може би всяка секта има различна вяра — ако можеш да наречеш онова, което изповядват, „вяра“ — ала всички са по някакъв начин свързани с проекта „Папа“. Това не означава, че задължително са посветени в него. Може да е просто нещо, върху което градят ефимерната си вяра. Същества от всякакви видове, стремящи се към вяра, готови да приемат почти всичко, стига да е тайнствено или зрелищно, за предпочитане и двете. Онова, което ме дразни и не ми дава покой, е, че в цялата работа има човешка намеса. Площадката на проекта „Папа“, доколкото знам, е наречена „Ватикан-17“ и…

— Почакай малко — прекъсна я Тенисън. — Това наистина ми звучи свързано с човеците. На Земята е имало Ватикан.

— И все още има — потвърди тя. — Центърът на римокатолическата вяра, който все още съществува на Земята и на още няколко планети, населени с човешки същества, се оглавява от папа, по-могъщ от всякога, а вярващите са безпределно предани на църквата, както и винаги досега. Но аз се съмнявам, че Ватикан-17 има нещо общо с онази институция на Старата земя. Звучи ми като някаква форма на подражание. Във всеки случай, тези роботи…

— Какво ли общо пък биха могли да имат роботите с религия на Старата земя?

— Не зная, пък и не мисля, че това е земна религия. Някой, може би роботите, е заимствал терминологията.

— Точно роботите ли?

— Знам, абсурдно звучи, но точно това се опитвам да разбера.

— Ами Края на Нищото?

— Края на Нищото — повтори тя, — се намира на Предела, където звездите са рядкост. Празно космическо пространство. Пустош. На самата граница на междугалактичното пространство. Що се отнася до планетата, не зная нищо друго, освен че е подобна на Земята. Няма никакви проблеми човешки същества да живеят на нея. Казаха ми, че този кораб пристига там за месец или дори за по-кратко време. Нямам представа колко пъти по скоростта на светлината прави това. Този стар кафез е снабден с инерционен двигател, за наличието на какъвто човек не би и предположил в такава развалина. Иначе е безопасно транспортно средство. Просто си прекосява празното пространство. Корабът прави шест курса отиване и връщане на година, което означава, че транспортира впечатляващ брой поклонници. Капитанът е загадка. Вероятно биха му поверили управлението на най-луксозните междузвездни лайнери, има ценз за това. Но ето, че е тук — превозва поклонници, които всъщност не може да понася.

— Да, но печели страшно много пари. Каза ми, че ще поработи още пет години и после ще се оттегли на планета, наречена Ябълков цвят.

— Да, и на мен ми каза същото. Очевидно го казва на всеки. Не зная доколко да му вярвам.

— Вероятно е така — рече Тенисън. — Хората са способни на странни неща, за да изпълнят онова, за което са мечтали.

— Знаеш ли, Джейсън, ти много ми допадна. Направо те харесвам. И знаеш ли защо?

— Заради честността и надеждността ми — отвърна той. — Заради човечността, съчувствието и откровеността…

— Не, нито едно от изброените досега. Харесвам те, защото ме гледаш, без да трепнеш. Приела съм го за себе си и бих желала и другите да го сторят.

— Почти не забелязвам тумора — заяви той.

— Ти си един очарователен лъжец. Забелязваш го и още как! Нима някой би могъл да не го забележи?

— Шокът, първоначалният шок — прекъсна я той, — произтича от факта, че иначе си толкова красива. Като изключим тумора на бузата, притежаваш класически черти. Едната част от лицето ти е неустоимо привлекателна, а другата — дамгосана.

— Дори можеш да говориш спокойно за това и звучи добре. Не ме съжаляваш. Дори не ми съчувстваш. Сякаш е в реда на нещата да бъда приемана такава, каквато съм. Това много помага. Толкова лечения опитах. Посетих безброй клиники. Преглеждаха ме толкова много специалисти. И винаги една и съща присъда. Капилярен хемангиом — доброкачествен тумор от новообразувани и разширени кръвоносни съдове. Нищо не може да се направи. Един дерматолог — можеш ли да си представиш?! — ми предложи да нося маска, половин маска, която да покрива поразената част от лицето ми. Убеждаваше ме, че може да ми бъде направена пластична протеза…

— Ако търсиш маска, ти вече притежаваш най-добрата възможна — това, че си приела себе си.

— Наистина ли мислите така, докторе?

— Разбира се, че мисля така.

— Бутилката, моля — оживи се тя. — Нека пием за това.

И те пиха, тържествено, един след друг.

— Имам въпрос — обади се накрая той. — Не просто да сменя темата. Въпросът ми е практичен. След като се озовем в Края на Нищото, ще намерим ли къде да отседнем? Що за квартира ще бъде това?

— Имам резервации — отвърна Джил — за място, наречено Човешката къща. Не зная нищо за него, освен това, че е доста скъпо удоволствие — ако това въобще е някакъв критерий.

— Може ли първата вечер, когато пристигнем, да те заведа, на вечеря? За да забравим вкуса на корабна храна.

— О, благодаря ви, сър! Колко любезно от ваша страна.