Клифърд Саймък
Проектът (44)

43.

— Изглежда съвсем ясно какво се е случило — каза Тенисън. — Декър е улучен в горната част на гръдния кош. Белият дроб е засегнат. Вероятно е починал скоро след това. Но преди да умре, е уцелил Хюбърт. Куршумът е засегнал робота в окото и е откъснал горната част на черепната му кутия. Мозъкът на робота е в пълно безредие. Плетеница от разрушени електронни схеми. По всяка вероятност е загинал в момента, когато е бил улучен.

— Едно не мога да разбера — подхвана Екюър. — Защо са стреляли един срещу друг? При това Хюбърт! Защо тъкмо Хюбърт? Той беше малко, плашливо създание. Имаше своите недостатъци като иконом, ала общо взето се справяше добре със задълженията си. Аз наистина го харесвах. Той живееше с мен от години. По дяволите, не мисля, че някога е виждал Декър. Естествено, знаеше кой е, но… Всички в Края на Нищото знаеха кой е Декър.

— Пушката, която е използвал Хюбърт — намеси се Джил, — е една от онези, които е носел докторът, когато е тръгнал на лов за Старите. Може да се окаже интересно да научим откъде Хюбърт се е добрал до това оръжие.

— Сигурно не би било трудно за никого да го вземе — каза Екюър. — Роботите не биха вдигнали шум по този повод. Те сигурно са прибрали пушката, след като са я донесли с хората, убити от Старите. Никой не би обърнал внимание на някаква си пушка. Роботите не използват оръжие.

— Един от тях е използвал — изрече Тенисън с горчивина. — По дяволите, какъв срам. Декър беше добър човек. Харесвах го. Беше ми приятел. Лошото е, че може би знаеше къде се намира Рая.

— Бих приел тезата ти — рече Екюър. — Само не мога да повярвам, че Хюбърт е бил обвързан с теолозите. Не зная какво е мислел по този въпрос. Никога не съм разговарял с него за това. Но той не беше такъв робот…

— Може да е чул, когато сме приказвали — напомни Джил. — Винаги се криеше зад някой ъгъл и подслушваше. Може да е дочул как някой от нас казва, че има възможност Декър да ни покаже пътя към Рая.

— Да, това е вярно — потвърди Екюър. — Той винаги подслушваше. Попиваше информация. Беше страхотен сплетник, пък и Ватикана е една огромна фабрика за сплетни. Но той от години живееше с мен, Джейсън, преди да ти го преотстъпя. Кълна се, че беше безобиден.

— Грешал си — обърна се към него Джйл. — Далеч не е бил така безобиден.

— Погледнете на нещата по този начин — заговори Джейсън. — Двата куба с Рая изчезнаха — според мен това означава, че са били откраднати. Декър беше убит и когато претърсихме хижата му, не открихме нищо, което можеше да ни подскаже, че е знаел нещо за Рая. Някой — може би Хюбърт или някой друг, е претърсил хижата преди нас и или е намерил нужното доказателство, или не го е намерил. Ако не са го намерили, има вероятност Декър да го е укрил някъде другаде. Ако е постъпил така, вероятността някога да го открием е много малка. Ако някой го е открил в хижата, няма никакъв шанс да го видим отново. Доказателството вероятно е било унищожено, което по всяка вероятност се е случило и с кубовете. А щом кубовете ги няма, доказателството на Декър липсва и самият Декър е мъртъв, не съществува никаква възможност някой да стигне до Рая.

— Може би Мери — предположи Джил.

— Не мисля, че ще може — отвърна Тенисън. — Тя е в кома. Може да не доживее до сутринта. Изпадна в шок след излизането й пред тълпата фанатици. Направо рухна и трябваше да я внесат обратно до леглото.

— А това ни оставя с празни ръце — заключи Джил.

— И засилва позициите на теолозите — добави Екюър. — По-лесно ще провъзгласят Мери за светица, когато е мъртва, отколкото ако продължава да живее. Има нещо фалшиво в жив светец. Но след като умре, могат да наложат канонизирането й. Ватикана ще има своята първа светица, всички спорове за Рая ще утихнат, защото първата светица го намери и…

— Но кардиналите могат да осуетят канонизирането й, нали? — попита Джил. — Сигурна съм, че мнозина са против. За Теодосий зная със сигурност.

— Предполагам, че биха могли — каза Екюър, — ако желаят да предизвикат всеобщ бунт. Биха могли да се противопоставят, убедително при това, но подобен акт от тяхна страна ще хвърли Ватикана в безредици. Това е недопустимо. Разбирате ли, Ватикана е място на съвършен покой, от него лъха на святост. Каквото и друго да правят, кардиналите трябва да съхраняват тази атмосфера на свещенодействие.

— Ако теолозите победят — започна Тенисън, — а сега по всичко личи, че изходът ще е именно такъв, това ще означава край на Информационната програма, а без нея…

— В такъв случай — продължи Екюър — кардиналите ще погледнат на тези събития в дългосрочна перспектива. Винаги постъпват така. Ще приемат, че това е моментна пречка и през следващите столетия ще работят за налагането на гледната си точка. Времето не означава нищо за един робот. Той разполага с всичкото време на Галактиката.

— Трябва да вземете предвид — отбеляза Тенисън, — че кардиналите, които са настроени благосклонно към Информационната програма, може би никога няма да успеят да променят курса на Ватикана. Поне не и докато сте живи. Трябва да победите сега или ще ви стъпчат завинаги.

— Зная — отговори Екюър. — Мислех си… — Той се обърна към Джил: — Джейсън ми каза нещичко, не много, но спомена преди известно време за същество, наречено Шептящия, за това как той отишъл в света на уравненията. Разбрах, че ти също си ходила там. Ето къде си била, когато те търсехме.

— Помислих си, че ще бъде добре да му съобщя — каза Тенисън на Джил. — Сега Декър е мъртъв и можем да не се отнасяме към съществуването на Шептящия като към негова тайна.

— Предполагам, че трябва да бъде така — потвърди Джил. — Може би никога не е съществувала убедителна причина присъствието на Шептящия да бъде държано в тайна.

— Може би Декър е имал много тайни — рече Екюър. — Той беше много сдържан човек. Но откакто Джейсън ми разказа, започнах да се питам…

— Ако си мислиш, че Шептящия може да ни заведе в Рая — прекъсна го Джил, — моето мнение е, че не е в състояние да го стори. Той отведе Джейсън в света на уравненията, защото Джейсън беше гледал куба. Аз не бях го гледала, но Шептящия ме заведе дотам, защото знаеше пътя, тъй като вече бе ходил веднъж. Джейсън му бе показал пътя и Шептящия го бе запомнил.

— Но той не се нуждае от координати.

— Не, не се нуждае. Светът на уравненията няма координати, но след като Шептящия чу спомените на Джейсън за него, вече бе в състояние да отиде там. Сигурно използва нещо друго, различно от онова, което ние възприемаме като координати.

— Тогава защо не отиде в Рая?

— Защото трябва да проникне в ума на някого, който е гледал куба за Рая — отговори Тенисън.

— В ума? Значи това е начинът, по който го прави?

— Точно така.

— Тогава защо не проникне в ума на Мери? Дори и тя да се намира в състояние на кома.

— Защото докато се намира в кома, не би могла да запази спомените си. Умът е изпразнен от всичко. Съществува голяма вероятност Мери да бъде нащрек, ако е в добро състояние и тогава Шептящия няма да може да проникне в ума й.

— Искаш да кажеш, че не може…

— Виж, Пол, макар че Шептящия беше много близък с Декър, той не можа да проникне в ума му.

— Но той прониква в твоя и в ума на Джил. Какво ви прави толкова различни?

— Не зная. Опитвах се да си отговоря. Повечето хора дори не могат да видят Шептящия. Зная, че ти не можеш. Шептящия се опита да се запознае с теб. Той се е показвал пред теб, но ти дори не си го забелязал.

— Откъде знаеш това?

— Той ми каза. Имам чувството, че е опитвал с много хора в Края на Нищото, но резултатът е бил все един и същ. Никога не е опитвал с роботи. Каза ми, че имали различен ум, може би различни сетива. Дълго време се е навъртал около Ватикана, опитвайки се да измъкне някаква информация. Целта на живота му е да натрупа познания и да се опита да разтълкува закономерностите във Вселената. Извлякъл е определени сведения от Ватикана, ала не много. Работил е упорито за онова, до което се е добрал.

— Ватикана се догаждаше, че някой слухти наоколо — отбеляза Джил. — Като мишка, която гризе тон сирене. Така се изрази Теодосий. Ала те никога не открили нито кой го прави, нито какво представлява този някой. Това ги е тревожело много. Очевидно са имали само косвени доказателства.

— Значи няма никаква възможност — заключи Екюър.

— Сигурен съм, че няма — рече Тенисън.

— Намираме се в безизходица — заговори Екюър. — Седим си тук и се примиряваме. Божичко, като си помисля за всички неща, които се случват край нас. Цялата Вселена е пред очите ни с тайните си. И всичко, което сме открили, ще бъде погубено заради някакво си идиотско търсене на истинската религия.

Тенисън неспокойно се размърда в креслото си.

— Щеше ми се да можех да помогна с нещо. Мисля, че и Джил изпитва същото. Имам чувството, че не оправдавам очакванията ти.

— Въобще не е така — заяви Екюър. — Това не е твой проблем.

— Разбира се, че е мой. — Той засяга и Ватикана, и хората. Може би засяга всички живи същества. Не зная. Ако можехме да получим отговори на въпросите си, това може би щеше да обогати живота на цялата Вселена.

— Може да измислим някакъв начин и да отидем — намеси се Джил. — Не смятам, че трябва да се отказваме. Аз мога да поговоря с моя благ кардинал.

— Да, и от това ще има невероятна полза — иронизира я Екюър. — Ще разсее всичките ти грижи с мънкането си. Ще ти каже, че правото е на тяхна страна — не се тревожи за това, дете. В края на краищата всичко ще бъде наред.

Тенисън се изправи.

— Ще отида да видя как е Мери.

— Ще дойда с теб — каза Екюър, после се обърна към Джил: — Ти искаш ли да ни придружиш?

Джил потръпна.

— Не. Не мисля. Ще направя нещо за вечеря. Би искал да вечеряш с нас?

— Не, благодаря. С радост бих го сторил, но имам много работа.

Когато излязоха навън, той погледна Тенисън.

— Не исках да те питам пред нея, но какво наистина се случи с лицето й?

— Някой ден — обеща Тенисън, — ще ти разкажем всичко.