Клифърд Саймък
Проектът (3)

2.

След доста време един от плъхоподобните членове на екипажа го откри в малкото като килер сервизно отделение. Беше се сврял там, за да се скрие. Плъхоподобното го измъкна и го заведе при капитана, който беше сам в пилотската кабина, удобно разположил се в едно от трите кресла. В момента не беше необходимо да прави нищо. Корабът беше на автопилот.

— Кого си ми довел? — попита капитанът.

— Пътник без билет — отговори плъхоподобното. — Измъкнах го от малкото предно сервизно отделение.

— Добре свършена работа — рече капитанът. — Остави го тук и си върви.

Гризачът понечи да тръгне.

— Чантата ми, моля — обади се Тенисън.

Плъхът отново се обърна, все още стиснал лекарската чанта.

Капитанът се намеси:

— Дай чантата на мен и изчезвай.

Плъхът му я подаде и побърза да излезе.

Капитанът замислено проучи съдържанието й, после вдигна глава и каза:

— Значи Джейсън Тенисън, така ли? Лекар?

Тенисън кимна:

— Да, аз съм доктор Тенисън.

Капитанът остави чантата на плота до себе си.

— Натъквал съм се на немалко пътници без билет откакто съм на тази служба — подхвана той. — Ала никога не съм попадал на лекар. Докторе, кажете ми, какво става?

— Това е дълга история — отвърна Тенисън, — предпочитам да не говоря за нея.

— Стояли сте в този килер часове — продължи капитанът. — Предполагам, че сте се промъкнали в Гътшот. Защо изчакахте толкова дълго?

— Тъкмо щях да изляза — каза Тенисън. — Вашият плъхоподобен приятел ме изпревари.

— Той не ми е приятел.

— Грешката е моя.

— Тук няма много земляни — рече капитанът. — Колкото по-далеч отивате, толкова по-малко от тях ще срещнете. Налага ми се да използвам всякаква измет, за да набера екипаж за кораба. А трябва да прекарвам цели товари от друга измет до Края на Нищото и…

— До края на какво?

— Края на Нищото. Тъкмо там отиваме. Само не ми казвайте, че не пътувате за там.

— До този момент — призна Тенисън, — никога не съм чувал за това.

— Тогава сте бил твърдо решен да напуснете Гътшот.

— Предположението ви е правилно, капитане.

— Някакви неприятности ли сте имали там?

— Бягах, за да спася живота си.

— И се промъкнахте в първия кораб, който излиташе?

Тенисън кимна.

— Седнете, човече — рече капитанът. — Не стърчете така. Ще пийнете ли нещо?

— Би било прекрасно — отвърна Тенисън. — Да, бих изпил с удоволствие едно питие.

— Можете ли да ми кажете — погледна го капитанът, — видя ли ви някой, че се качвате на кораба?

— Не, мисля, че никой не ме е видял.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Ами, вижте, влязох в един бар. Едно от заведенията на летището. Когато си тръгвах, изглежда съм взел чуждо сако и чужда шапка. Доколкото си спомням, малко бързах…

— Значи, ето какво се е случило с шапката и сакото на Дженкинс. Дженкинс е моят първи помощник-капитан.

— Ще му върна сакото и шапката — заяви Тенисън. — Оставих ги в сервизното.

— Струва ми се странно, че не сте се постарали да разберете накъде пътува корабът. Вие очевидно нямате желание да отидете до Края на Нищото.

— На което и да е място, само далеч от Гътшот — изрече Тенисън. — Те бяха навсякъде. Е, може и да не е така, но имах такова чувство.

Капитанът се протегна към бутилката на масичката до него и я подаде на Тенисън.

— Сега ще ви кажа нещо, господине — започна той, — подписал съм декларация, че съм длъжен да ви запозная с инструкциите. В точка 39, подточка 8, е записано, че всеки пътник без билет, трябва да бъде задържан и по-късно върнат, колкото е възможно по-скоро на летището, където се е качил, и предаден на летищните власти. Междувременно, докато пътникът е на борда, той е длъжен да изпълнява задачите, поставени му от капитана — независимо дали са черна работа, — за да покрие разноските по пътуването. Запознат ли сте с тези разпореждания, сър?

— Смътно — отвърна Тенисън. — Зная, че е незаконно да се пътува без билет. Но трябва да ви кажа…

— Все пак трябва да взема под внимание и друго съображение — обърна се капитанът към него. — Имам чувството, както съм се обградил с цялата тази пасмина, че при каквито и да било обстоятелства, човешките същества трябва да се поддържат. Тук сме съвсем малко на брой и мнението ми е, че трябва да се подкрепяме един друг, затваряйки си очите пред прегрешения, ако те не са прекалено сериозни.

— Вашето становище ви прави чест — заяви Тенисън. — Има нещо, за което се опитвах да ви кажа, ала досега нямах тази възможност. Знаете ли, сър, аз не съм пътник без билет.

Капитанът го погледна смутено.

— Тогава кажете ми кой сте. Ако не сте пътник без билет, какъв сте?

— Ами, нека приемем — заговори Тенисън, — че аз просто не разполагах с никакво време, за да уредя пътуването си по каналния ред. Поради нетърпящи отлагане причини, за които ви споменах, не можех да си позволя да изпусна вашия кораб, затова се озовах на борда по твърде нетрадиционен начин, промъкнах се край нищо неподозиращ член на екипажа, който ме взе за помощник-капитана и…

— Но вие се скрихте!

— Това, е лесно обяснимо. Боях се, че може да не ми дадете време да обясня положението, в което се намирам, и да се проявите като толкова стриктен, че да ме изхвърлите от борда. Затова се скрих и изчаках, докато ми се стори, че нямате друга възможност, освен да продължите курса си.

— Да разбирам ли от всичко, което казвате, че сте готов да заплатите за пътуването си?

— Да, държа да го направя. Трябва само да кажете цената.

— Е — рече капитанът, — с най-голямо удоволствие. При това няма да ви глобя.

— Изключително любезно от ваша страна, сър.

— Доктор Тенисън — каза капитанът. — Моля ви, пийнете най-сетне глътка. Досега не сте допрял бутилката до устата си. Ставам нервен, като ви гледам как седите и просто я галите.

— Съжалявам, капитане. Нямах намерение да ви изнервям. — И Тенисън надигна бутилката, отпи голяма глътка, и отново я остави.

— Прекрасно! — възкликна той. — Какво е това?

— Скоч — отвърна гордо капитанът. — За първи път е било направено на майката Земя.

— Имате предвид Старата земя?

— Точно така — кимна капитанът. — Родната планета на всички нас, човешките същества.

— Изпитвам голямо любопитство по отношение на Старата земя. Бил ли сте някога там?

Капитанът поклати глава.

— Малцина човешки същества са стъпвали върху свещената й пръст. Разпръснали сме се далеч-далеч в пространството и малко от нас се впускат на онова дълго пътуване, за което винаги си обещаваме, че някой ден ще предприемем.

— Да, така е — съгласи се Тенисън и повторно надигна бутилката.

— Да се върнем отново към предмета на нашия разговор — напомни капитанът. — Страхувам се, че не мога да ви предложа нещо кой знае какво. Малкото аерокаюти, с които разполагам, са пълни. Отстъпил съм дори собствените си владения на цяла орда ужасни люспести твари, предприели пътешествие, за да се поклонят в Края на Нищото. Когато пътуването приключи, ще трябва да дезинфекцирам помещенията, преди отново да се нанеса, и може би ще минат години, преди да се отърва от вонята им.

— Защо сте ги пуснали, тогава?

— Заради парите — отвърна капитанът. — Точно тази измет е червива от пари. Поискаха най-добрите възможни условия, без оглед на това, колко ще им струва. Така стоят нещата. Превозвам всеки един от тези негодници на тройна цена. Ала ми се струва, че сигурно ще дойде ден, когато ще съжалявам за алчността си. Помощник-капитанът и аз споделяме неговата каюта, като се въртим на смени да дежурим. Помощникът ми е луд по чесъна. Смята, че той го поддържа здрав. Само смъртна заплаха би ме принудила да се приближа до леглото му.

— Значи помощник-капитанът е единственото човешко същество, освен вас на борда?

— Да, само двамата сме. Екипажът се състои от онези плъхоподобни същества като онова, дето ви намери, и разни други противни твари. Долният салон за пасажери и аерокаютите са претъпкани с отвратителни поклонници до светите места.

— Щом като не харесвате извънземните до такава степен, защо се занимавате с този бизнес? Може би съществува възможност да превозвате товари.

— Още пет години — изрече капитанът. — Само още пет години са ми необходими. Пари не се правят с превоз на товари. Транспортирането на тези проклети поклонници е печеливш бизнес, ако човек ги издържа. Пък аз се насилвам да го правя. Е, ще издържа поне още пет години. Дотогава ще съм се сдобил с достатъчно пари и ще се оттегля. Ще се установя на розовата планета, наречена Ябълков цвят. Глупаво име, разбира се, но напълно отговаря на планетата. Били ли сте някога на розовата планета, докторе? Няма много такива в Космоса.

— Не, никога не съм бил.

— Жалко — промърмори капитанът.

Откъм открехнатата врата долетя леко потропване. Капитанът се извърна, както си седеше в креслото.

— О, ето те и теб, скъпа — посрещна той новодошлата очевидно доволен.

Тенисън също се извърна. До вратата стоеше някаква жена. Беше доста пищна, с изваяни рамене и бедра. Имаше издължени очи и изразително лице. Устните й бяха сочни и меки, а косата й бе като лъчезарен ореол от злато.

— Заповядай, влез — кимна й капитанът. — Както виждаш, сдобихме се с още един пасажер на борда. Четири човешки същества за едно-единствено пътуване! Направо си е рекорд.

— Да не би да преча?

— Изобщо не пречиш — обърна се към нея капитанът. — Радваме се, че дойде. Джил Робъртс, това е доктор Тенисън, доктор Джейсън Тенисън.

Тя протегна ръка на Тенисън.

— Радвам се да се запозная с още едно човешко същество. Къде бяхте досега?

За миг Тенисън се вцепени. Обръщайки глава, жената бе открила другата си буза. Върху нея, от сляпото око до челюстта, обхващайки почти цялата дясна страна, червенееше грозно образувание, подобно на кожен тумор.

— Съжалявам, докторе — изрече тя. — Просто съм такава. Това ужасява приятелите ми от години.

— Моля, простете ми — каза Тенисън. — Като лекар…

— И като лекар сте безсилен. Не е възможно да се оперира. Никаква козметична хирургия няма да помогне. Нелечимо е. Трябва да живея с него, научих се да живея с него.

— Госпожица Робъртс — подхвана капитанът с равен глас, — пише статии за различни списания и е библиоманка.

— Какво ще кажете да оставите тази бутилка, щом не знаете какво да правите с нея — обърна се Джил Робъртс към Тенисън.

— Разбира се — рече Тенисън. — Само да я избърша. — И той изтри гърлото й в ръкава на ризата си.

— Изглежда, че на борда на това корито няма чаши — отбеляза Джил Робъртс. — Но всъщност, аз нямам нищо против. Да пиеш от бутилка след някой друг, е просто още един начин да разнесеш поредната доза микроби.

Тя взе бутилката и седна на единственото свободно кресло.

— Къде ще се настаните? — обърна се тя към Тенисън. — Капитанът май спомена, че всичките каюти са заети. Не ви е възложил задача по управлението на кораба заедно с извънземните твари, нали?

— Доктор Тенисън — заяви капитанът с официален тон, — пристигна малко късничко. Нямам къде да го настаня. Появи се доста неочаквано.

Джил приближи бутилката към устните си, надигна я и въпросително погледна Тенисън.

— Вярно ли е?

Тенисън се засмя.

— Капитанът се опитва да бъде учтив. Всъщност, аз съм нередовен пътник, без билет иначе казано. Що се отнася до нощуването, не се тревожете за това. Мога да се свия, където и да е. Просто се радвам, че съм на борда.

— Е, не е съвсем точно — намеси се капитанът. — Той наистина се е качил без билет, но сега настоява да плати разноските по пътуването. Практически погледнато, вече не е пътник без билет.

— Сигурно ужасно сте огладнял — предположи Джил. — Освен ако не си носите обяд.

— Дори не ми мина през ума — призна Тенисън. — Прекалено много бързах. Е, бих похапнал един бифтек.

— О, не чакайте бифтек на това корито — засмя се Джил. — Предлагат някакъв буламач, с който можете да си напълните стомаха. Какво ще кажеш да похапнем малко, капитане?

— Разбира се — съгласи се той. — Веднага. Сигурен съм, че нещо е останало.

Джил се изправи и стисна бутилката под мишница.

— Изпрати храната в каютата ми — каза тя на капитана, след което се обърна към Тенисън. — А вие елате с мен. Ще ви измия, ще ви среша, за да проличи истинският ви образ.