Клифърд Саймък
Проектът (25)

24.

Всичко беше както предишния път — широкият, лелеян и възпяван от хилядолетия друм, облян в светлина, който се простираше в безкрая, възвисяваше се сред сияйни висоти далеч, далеч напред. Тя се намираше високо над него, в пустото, лишено от всякакъв живот мъртвило. Мъчеше се да го преодолее, устремена към светлата диря, напрягайки всеки мускул, всяка фибра, за да достигне колкото се може по-бързо тези заветни висини.

Този път, рече си тя, ще се концентрирам по-добре. Ще запечатам в паметта си всяка забележителност, всеки знак, за да зная къде се намирам. После ще им кажа къде съм била и ще мога да им предоставя неопровержими доказателства за съществуването на Рая. Защото те не ми повярваха, но този път ще са принудени да го сторят. Координати, бе казал Екюър. Но какво представляват координатите? Как да открия координатите, които да ги убедят. Може да няма никакви други, освен тези на вярата, затова ще трябва да повярват в тях. Този път трябва да им донеса вяра, която да приемат безпрекословно. Така ще запомнят навеки, че аз съм тази, която им откри Рая.

Зная какво искат, каза си тя. Искат да им занеса пътна карта, после ще задействат смешните си машини и ще ме последват в Рая. Глупци, помисли си тя, едновременно вбесена и натъжена от глупостта им — тези безумци вярваха, че могат да се озоват физически в Рая, без да знаят, че за смъртните Рая е — как го беше нарекъл онзи идиотски лекар? — състояние на ума. Но той греши, помисли си жената, той с дежурно усмихнатото си любезно лице и превзетата си преданост към науката. Защото Рая не е просто състояние на ума, а състоянието на Божие просветление. И аз единствена сред всички тях бях осенена от него и затова съм способна повторно да се пренеса в Рая.

Състоянието на благодат, постигнато така мъчително, и все пак може би не в резултат на усилия, защото в него липсваше изнурителното напрягане, имаше стремеж — съкровен порив към святост, към подчиняване на личността на Божията власт. Понякога, понесена на крилете на порива, тя успяваше да се докосне до светостта, ала никога не съумяваше да я постигне докрай. Друг път пропъждаше мисълта за собственото си аз и тогава откъснатата, гърчеща се, непокорна мисъл за собствената й личност плахо пропълзяваше обратно в съзнанието й, за да застине сред пустотата, на която сама я бе осъдила. Никога не съм успявала да постигна заветната цел, припомни си тя, ала все пак се бях приближила до нея в достатъчна степен, за да поема по славната диря, простираща се пред мен.

Преодоля пустото пространство и й се стори, че краката й докосват опора, макар тя не приличаше на нито един познат й досега друм. Той беше гладък, сияен, и трептеше пред нея в ореола си, далеч в безкрайността. Може би е прекалено далеч, помисли си тя, и няма да успея да стигна дотам. И какво да правя, какво бих могла да направя, ако поради крайно изнурение и безсилие рухна насред път, преди да съм зърнала бляскавите, огромни кули?

Ала изглежда нямаше да изпита затруднения, защото не й се налагаше да върви. По необясним начин тя се носеше над светлия друм, без да прави нито крачка. Химни и песнопения се лееха навред около нея и за миг се запита дали силата на сладкогласната песен не я тласка напред.

Струваше й се, че е изпаднала в странна немощ, отвсякъде я обгръщаха мъгли, затова виждаше само дирята пред себе си и мекия блясък в далечината, макар че изнурението й бе примесено с всепоглъщаща радост. Движеше се натам без да прави и най-малко усилие, сякаш се бе оставила на нежен прилив, който я тласкаше към далечен бряг. Музиката ставаше все по-прекрасна, а блясъкът — по-ярък. Тя притвори клепачи да не бъде ослепена и нечие свято присъствие — наистина ли беше такова? — я обгърна и подкрепи.

После, неочаквано музиката затихна, възцари се тишина и тя отново стъпи на краката си. Вече никаква сила не я носеше, не я крепеше, нозете й тежко се тътреха. Отвори уплашено очи и видя, че блясъкът се бе усилил стократно и се бе превърнал в сияние, сред което се издигаха могъщи кули на фона на лазурносиньо небе. Кулите — толкова много на брой! — бяха девствено бели и изпъкваха на синевата. Девствено бяло и девствено синьо… Някъде далеч откъм кулите ромолеше музика, подобно водопад. Всяка капчица с отделен свой тон, сливащ се в общия хор.

Вдигна взор, за да види ангелите, но не съгледа никого. Може би, помисли си тя, те се реят толкова високо, че очите на смъртните не могат да ги съзрат.

На съвсем малко разстояние от мястото, където стоеше, започваше стълба — широка, стръмна, направена от самородно злато. Тя възхождаше към кулите и се губеше в далечината, прилично на тънък щрих, положен със златен молив.

Ще се изкачвам дълго, рече си тя. И все пак трябва да го сторя — стъпка по стъпка, докато достигна кулите. Там, на върха, ще ме посрещне фанфарен ек, възславящ в химни Бог.

Когато понечи да направи първата стъпка, мъглата, която я обгръщаше, започна да се разсейва. Пред очите й се разстла гледка и тя видя сганта на стан от двете страни на широкия друм. Имаше шатри, колиби и бордеи. Тук-там сред мизерията се възвисяваха храмове и сред всичко това се тълпеше сган — безчет създания, каквито никога по-рано не бе виждала. Поради незнайна причина, тя не можеше да ги види ясно, ала доби впечатление за ужасни форми и цветове, за наплив от отблъскващи фигури, оплетени в отвратително смешение.

Тя се втурна, обзета от безпаметен ужас, по огромната стълба нагоре, тичайки с отчаяна решимост, която я караше да се задъхва и я изтощаваше до смърт. Накрая се препъна, строполи се и остана да лежи така на стъпалата, притискайки се към гладкия камък, обсебена от страх, че може да се подхлъзне и да се озове в онази геена.

Постепенно възстанови равномерния ритъм на дишането си и треперещото й тяло се успокои. Внимателно се изправи, за да погледне надолу по стъпалата. Отново се стелеше мъгла. Сганта в подножието на стълбата не се виждаше.

Мери бавно се изправи и отново пое нагоре. Музиката зазвуча по-високо, макар все още да личеше, че се носи от много далеч. Белите кули блестяха на фона на синьото небе. Обзе я вътрешен мир. Ужасът, който изживя, когато в първия миг съзря тълпата, отстъпи неусетно.

Кулите й се сториха безкрайно далеч. Цялото това трескаво изкачване, пъпленето нагоре, като че не я бяха приближили до тях. В този миг, някъде нагоре по стълбата, Мери съгледа точица, която потрепваше в златиста светлина. За миг замря, загледана натам, опитвайки се да разбере какво може да бъде това. Отначало си помисли, че зрението й изневерява. Ала точицата си беше там, танцуваше на светлината, отразявана от златните стъпала.

Някой идва да ме посрещне, помисли си тя. Някой слиза по златните стълби, за да ме въведе в Рая!

Забърза нагоре с удесеторени сили, за да стигне по-бързо до този, който бе дошъл да я приеме. Точицата стана по-голяма, престана да трепти и Мери видя, че тя има човекоподобна форма и пристъпя от крак на крак. Уви, беше безкрила. Това слабо я разочарова, ала тя си напомни, че не всички в Рая имат криле. Когато тази мисъл се стрелна в ума й, Мери с изумление осъзна колко малко знаеше за обитателите на небесните селения. Винаги си бе представяла Рая с ангели, а онова човекоподобно същество, което слизаше по стълбите, със сигурност не беше ангел.

Когато наближи, Мери успя да го види по-добре. Не, не беше човек, а човекоподобно същество, при това с нищо небесно у себе си, дори беше черно.

Разтревожена, тя забави изкачването си и накрая спря, изправена на стъпалата, взирайки се към онзи, който слизаше към нея. Ушите му бяха дълги и заострени, лицето — тясно като лисича муцуна. Устните — тънки, а устата — широка. Очите му бяха дръпнати, жълти като на котка, без никакво бяло. Беше толкова черен, че блестеше като лъсната обувка.

Мери не забеляза нито какво беше тялото му, нито с какво е облечен. Беше се вцепенила, вперила хипнотизиран поглед в отвратителното му лице.

Вече беше на две стъпала от нея. Вдигна ръка и назидателно заклати показалец, както би сторил родител или учител в желанието да вразуми палавник. Гласът му изтрещя като гръм:

— Ах, ти, проклетнице! Проклетнице, проклетнице…

Тя се обърна и побягна стремглаво надолу по стълбите. Тази единствена дума кънтеше в ума й. Препъна се, падна и започна да се търкаля. Опита се да се задържи, да възстанови равновесието си, ала нямаше начин да овладее набраната инерция. Продължаваше да се търкаля, отскачайки от стъпало на стъпало, едно подир друго, в яростен, шеметен бяг.

После изведнъж престана да пада, полежа и изумена се надигна. Беше стигнала подножието на стълбата. Мъглата се бе вдигнала и тя отново видя тълпата, в плътен шпалир от двете страни на небесния друм, сякаш, невидима преграда я възпираше. Сганта се хилеше, дюдюкаше, подиграваше й се, правеше й мръсни жестове.

Мери се изправи и се обърна с лице към златната стълба. Непознатият, който бе излязъл да я посрещне, стоеше на последното стъпало. Той все още размахваше показалец и крещеше:

— Проклетнице! Проклетнице, проклетнице…