Клифърд Саймък
Проектът (39)

38.

Тенисън се събуди преди зазоряване. Джил лежеше до него. Спеше, дишането й бе леко и равномерно. Той изправи възглавницата до таблата над главата си и се облегна на нея. Беше тъмно и тихо. Слаба предутринна светлина се процеждаше през прозорците на всекидневната. Щорите бяха спуснати и в спалнята не можеше да се промъкне светлина. Хладилникът бръмчеше тихичко в кухнята.

Той погледна към Джил, за да види дали бузата й е все така гладка, без ужасния тумор, ала тя я бе опряла във възглавницата. Дори и да не беше така, рече си той, вероятно пак нямаше да бъде сигурен — светлината във всекидневната беше много слаба.

Тази мисъл не го напускаше часове, след като всичко се бе случило и той продължаваше да изпитва недоверие. И все пак имаше доказателства, запазили се през всичките тези часове — грозният тумор го нямаше. Ако поради някаква неизвестна причина това се окажеше явление с краткотраен ефект, то със сигурност туморът трябваше отново да се появи след време.

Тенисън вдигна дясната ръка съвсем близо пред лицето си и се взря в нея. Тя бе потънала в сянка, различи само формата й. Ръката му в никакъв случай не беше по-различна. Не светеше в тъмното, беше си такава, каквато е била винаги.

И все пак изпитваше особено усещане…

Потрепери, обзет от внезапна студенина, макар че нощта беше топла. Опита се да си спомни какво бе станало там, на другото място, в света на уравненията. Уравненията го бяха уловили в главоломен въртоп, бяха проникнали в него. Беше сигурен, че някои от тях се бяха разположили в тялото му и останаха там. По едно време, към края на епизода, който си спомняше, му се струваше, че самият той бе приел формата на уравнение — дали се бе свил, или бе пораснал, не знаеше? Опита да си спомни какъв тип уравнение бе станал — ако, всъщност, това въобще някога му бе известно. Със сигурност не беше едно от онези тлъсти, чудовищни уравнения, всяващи ужас със сложността си — беше виждал такива, докато лежеше погребан в тръпнещото, пихтиесто море. Може би е бил много просто уравнение — недвусмислен израз на самия себе си. Когато диаграмите изградиха къща за него, той си спомни, че беше се шмугнал вътре и бе останал там, без да знае какво представлява, но твърде доволен от новото си състояние. Питаше се дали диаграмите бяха направили това убежище, за да го предпазят от опустошителния танц на уравненията, които проблясваха и се въртяха вън от него, обкръжавайки убежището от всички страни?

После изведнъж, без никакво предупреждение, той се бе оказал вън от света на уравненията — беше свободен, после осъзна, че стои във всекидневната, обърнат с гръб към огъня. Беше свободен, но не съвсем, защото бе донесъл нещо със себе си от онзи загадъчен свят, някакво качество, някаква способност, каквато по-рано не бе притежавал. Вече имаше доказателство за новата си способност. Щяха ли да се проявят още? Какво съм аз, питаше се Тенисън, какво съм аз — нескончаемо повтарящият се въпрос, който си бе задавал, докато лежеше свит в къщата, изградена от диаграмите.

Още ли съм човешко същество? Колко на брой извънземни представи могат да бъдат привнесени в човека и той все още да продължава да бъде човешко същество?

Нима съществата от света на уравненията, питаше се той, бяха почувствали, че е лекар, лечител? Бяха ли ограничили попълзновенията си спрямо него — ако те можеха да се окачествят като повторно изграждане на същество му — само с единствената цел да го направят по-добър лечител? Или бяха променили и други аспекти на живота му?

Помисли за това и почувства уплаха и колкото повече мислеше, толкова по-силен ставаше страхът. Беше се намесил в нещо, в което нямаше право да се намесва и не се бе отървал невредим. Беше променен, а не желаеше настъпилата промяна. При всички обстоятелства промяната е нещо неприятно, а промяната в съществото му беше нещо ужасяващо.

И все пак защо трябваше да изпитва такъв ужас? Благодарение на промяната, каквато и да бе тя, без значение колко ограничена или мащабна, без значение какви щяха да бъдат последствията от нея в бъдеще, Тенисън успя да направи на Джил подарък — наистина несъзнателно, но все пак бе й подарил такъв подарък, какъвто никое друго човешко същество не би могло да й направи.

Това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да се плаши и да изпада в ужас. В крайна сметка всичко, което го засягаше, се свеждаше до Джил. Ако в бъдеще не го очакваше нищо друго — ако всъщност в бъдеще му се наложеше да страда за това — Тенисън нямаше да съжалява. Всяка цена, която бъдещето щеше да му поиска, си струваше онова, което беше направил. Беше получил всичко в онзи миг, когато постави дланта си върху бузата й.

Тенисън усети как го обзема спокойствие. Остана седнал в леглото, отказа да си легне, взирайки се в сребристата светлина на зората. Мислите му отново се върнаха в света на уравненията, опитвайки се да отговорят на въпроса как беше успял да се озове там лично. Не изпитваше никакво съмнение, че не той самият, а Шептящия го беше завел дотам. За да разбере как Шептящия бе постигнал това, трябваше да знае много повече неща за него, отколкото знаеше сега.

Бавно обърна глава и огледа стаята, търсейки доказателства, че Шептящия е тук — проблясване в ъгъла, искрици във въздуха. Не видя нищо такова. Потърси го в себе си, защото той може би още не го бе напуснал. Ала от него нямаше и следа, макар че на това не можеше да се разчита — в света на уравненията Тенисън не бе доловил присъствието на Шептящия.

Тенисън се протегна, за да се разсъни, защото чу странен, почукващ шум. Почукването спря за миг, после отново се повтори. То не идваше от точно определена посока, като че долиташе от всякъде. Вслушвайки се внимателно, Тенисън разбра — на вратата имаше някой. Той скочи от леглото, седна на ръба, краката му затърсиха пантофите, които изглежда бяха изчезнали някъде.

Джил се размърда, издавайки въпросителен възглас.

— Всичко е наред — каза й той. — Остани тук. Някой чука на вратата.

Не успя да си намери пантофите и тръгна без тях, заобиколи леглото и отиде във всекидневната. Затвори вратата на спалнята след себе си. Почукването бе престанало за миг, но сега започна отново — дискретно, не настоятелно.

Без да запалва светлината, Тенисън прекоси всекидневната, заобикаляйки столове и маси. Отвори вратата и за миг не можа да разпознае човек, постепенно осъзна, че е Екюър.

— Джейсън, съжалявам, че така, по никое време…

— Няма нищо — прекъсна го Тенисън. — Просто си лежах и мислех разни неща. Бях готов за ставане.

— Можеш ли да ми налееш едно питие? Ако имаш малко бренди.

— Да, разбира се — отговори Тенисън. — Седни пред огъня. Ще сложа още една цепеница.

Затвори вратата и огледа по-внимателно Екюър. Той беше облечен в сако и памучни панталони.

— Станал си прекалено рано? — попита Тенисън. — Или въобще не си лягал?

— Въобще не съм се доближавал до леглото — каза Екюър, отиде до канапето пред огъня и се отпусна на него.

Тенисън намери брендито и донесе чаша на Екюър, която щедро беше напълнил.

— Изглеждаш изтощен — отбеляза той.

— Така е — потвърди Екюър. — Случи се нещо ужасно. Никога по-рано не е ставало така. Поне аз не мисля, че се е случвало подобно нещо.

Тенисън постави още една цепеница в огъня, върна се при канапето, седна до Екюър и вдигна босите си крака върху масичката за кафе. Започна да мърда пръстите на краката си. Топлината от огъня им действаше добре.

Екюър отпи голяма глътка от брендито.

— Няма ли да пиеш с мен?

Тенисън поклати глава.

— За мен е прекалено рано.

— А, добре — измърмори Екюър, — тъй като аз не си лягах тази нощ… — и той отпи още от брендито.

— Дойде да ми кажеш нещо — напомни Тенисън, — нужно ти е много време, за да се решиш. Ако…

— Не, просто ми трябва време. Това е нещо, което трябва да узнаеш. А то е болезнено.

Тенисън не каза нищо. Екюър продължи да отпива от брендито.

— Ето какво стана — започна накрая той. — Все отлагах да разгледам втория куб за Рая. Знаеш, че не бързах, нали? Ти все ме разпитваше за него. Ти гледа ли първия куб за Рая?

— Не. Изпитвах някакво странно нежелание. Може би и малко страх. Чувствах неудобство при мисълта за това. Зная, че би трябвало да го гледам. Можеше да открия нещо, което щеше да ми помогне при лечението на Мери.

— Аз изпитвах същото нежелание с втория куб — призна Екюър. — Непрекъснато отлагах, все си намирах причини да не го гледам. Боях се от онова, което щях да преживея. Опивах се да анализирам чувствата си и не стигнах доникъде. И снощи реших — наложи се да реша — бях изгубил достатъчно дълго време.

— Значи накрая го гледа?

— Не, Джейсън, не съм.

— Защо не си, по дяволите! Отказа се в последния момент?

— Не. Кубът просто го нямаше.

— Какво искаш да кажеш с това „просто го нямаше“?

— Това, което казах. Не беше на мястото, където го оставихме. Аз и старият Езра. Ти го познаваш. Той е страж.

— Да, познавам го.

— Той спазва процедурата. Винаги го прави. Никога не пропуска и най-дребната подробност. Винаги прави онова, което трябва. Работя с него от много години. Бих му доверил живота си.

Тенисън почака и след няколко секунди Екюър продължи:

— Когато пристига нов куб, аз го предавам на Езра и той го прибира в сейфа. След като го прегледам аз, вече може да отиде във Ватикана, а когато те ни го върнат, го оставяме на съхранение в един от шкафовете. Често кубът не отива незабавно във Ватикана, понякога въобще не достига до там, ако преценим, че не представлява интерес — в такива случаи отново го оставяме на съхранение в металните шкафове. Езра си има своя система. Не зная какво точно представлява тя, защото е изцяло в паметта му. Разполагаме с хиляди кубове. Попитай го, за който пожелаеш и той незабавно ще ти го даде. Никога не се колебае. Веднага отива и намира търсения куб. Доколкото зная, досега не е създавана толкова ефективна система за съхранение, по някакъв начин Езра е в състояние да намери всичко, за което го попиташ. Има гаранции за сигурност.

Тенисън кимна.

— Езра е единственият, който знае всичко.

— Така е. Има няколко куба от по специален характер, които мога да намеря без помощта на Езра, ала техният брой не е голям.

— Но докато видиш новия куб, той остава в сейфа. А кубът с Рая не се е оказал там, това ли искаш да ми кажеш?

— Джейсън, точно това искам да ти кажа. Езра отвори сейфа и кубът го нямаше. Имаше три други куба, но не и този с Рая. Три, които не бях прегледал…

— Може би върху някой от тях е поставен етикет с погрешно изписано заглавие?

— Не. По-късно гледах и трите, за да се убедя. Никой от тях не е кубът с Рая. Просто материали, постъпили напоследък.

— Пол, кой друг може да отваря сейфа?

— Никой. Нито аз, нито който и да било друг. Само Езра.

— Добре. Значи Езра…

— Невъзможно! — прекъсна го Екюър. — Това хранилище е смисълът на живота на Езра. Цялото му съществуване е посветено на Информационната програма. Той би бил нищо без нея. Доверявам му се повече, отколкото на себе си. Той е свързан дори по-тясно с програмата, отколкото съм аз. Работил е по нея по-дълго от мен. Бил е предопределен за нея още в самото й начало, преди много векове.

— Но ако някой във Ватикана…

— Не е възможно. Дори и папата не би могъл. Езра дължи лоялност единствено на Информационната програма, не на Ватикана.

— Тогава някои сигурно е научил комбинацията. Възможно ли е това?

— Предполагам, че да. Някой външен.

— А не може ли кубът да не е бил поставен на определеното за него място?

— Не. Езра го остави в сейфа. Аз стоях до него, видях как го остави вътре и после заключи вратата.

— Ти какво мислиш, Пол?

— За Бога, Джейсън, не зная! Някой е откраднал куба.

— Защото не са искали да го видим?

— Предполагам, че е така. Има една теологическа фракция във Ватикана, онези, които подкрепят канонизирането на Мери.

— Онези, които искат да елиминират Информационната програма. Които искат да ви дискредитират.

— Не съм сигурен в това — отвърна Екюър, — не мога да повярвам, че биха искали да го сторят — ако имат такава възможност, разбира се.

Двамата мъже помълчаха за миг. Новата цепеница, която Тенисън бе хвърлил в камината, сега буйно гореше и пращеше. Светлината на утрото беше изпълнила стаята.

— Това не е всичко — каза Екюър. — Още не съм ти казал някои неща.

— Какво още имаш да ми кажеш?

— Първият куб за Рая също го няма. И той е изчезнал.