Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (8)

„Книгите и филмите, ако са талантливи, не губят от времето своите достойнства — разсъждаваше Зина, когато се върна в къщи. — Те са създадени сякаш веднъж завинаги… Създателите им умират, а те продължават да съществуват все в същото първоначално качество — нито една мисъл не умира, нито един ред не се изменя. Опитай се да разместиш дори един препинателен знак в някакво знаменито стихотворение! А спектакълът е като жив човек: името и фамилното име са все същите, но характерът може с времето да се измени. И всеки път на сцената той нещо придобива или нещо губи. Нашите спектакли губят… Аз се досетих за това, но твърде смътно: от сцената не виждаш спектакъла така ясно, както ако си в салона. Андрей го видя именно от салона. И каза истината… А пък някога с тези спектакли се гордеехме! За тях говореха и пишеха не само в нашия град. Сусана Романовна пращаше на техните прегледи млади режисьори — да се учат!“

Зина взе да се вглежда в снимките, които бяха окачени на стената. Тя сякаш молеше от Петруша прошка, задето не беше опазила ценностите, които той й остави. И още молеше да й отговори на следния въпрос: „Защо се случи така? Същите актьори, които все така обичат своя театър и все така се стараят…“.

Пьотр Василевич нямаше време да я слуша: той се хващаше за главата, запушваше ушите си, викаше. Той репетираше. Нямаше време. Зина все по-втренчено се взираше във фотографиите и започваше по-ясно да разбира какво става… Отдавна вече в празния салон, където както на масата на писателя или на композиторския роял се създават произведения, никой не се хващаше за главата, не запушваше ушите си и не викаше.

„Ако не се създава нещо ново, то и старото посърва — помисли си Зина. — Навярно е така? Умира творчеството… Ето къде е причината. И все пак Петрушовите спектакли трябва да се спасят! Отново да се репетира… В празния салон. С режисьор, който ще се хваща за главата…“

Зина бързо вземаше решения. И като ги вземеше, започваше веднага да ги изпълнява.

Още на другия ден сутринта тя домъкна Костя в кабинета на Иван Максимович.

— Репертоарът, с който по навик се гордеем, е в аварийно състояние — каза тя.

Костя, като човек, който живееше в съседство с вулкан, в сеизмично опасен район, беше свикнал с подземните трусове. Затова спокойно и мрачно попита:

— Кой ти каза това?

— Зрителят.

— Е, знаеш ли — проточи глас Костя, — на всички не можеш да угодиш!

— А на този трябва да угодим.

— Момче или момиче? — като се надигна от стола си попита директорът.

— Мъж.

— Е, знаеш ли… А ние сме театър за младия зрител — не много уверено, някак по инерция възрази Костя.

— Нали възстановихме три стари работи на Пьотр Василевич — тъжно каза директорът.

— Ремонтирахме ги… и ги показахме! — подкрепи го Костя.

— С ръцете на асистентите ремонтчици ли? — облещила очи срещу Костя, извика Зина. — Произведенията на изкуството не се ремонтират. Тях ги ре-ста-ври-рат! Разбра ли? И това умеят да правят само художниците.

— Николай Николаевич няма да се съгласи да стане реставратор — каза Иван Максимович.

— Той просто не ще може! — отсече Зина.

— Те с Пьотр Василевич имат различни почерци… — замислено рече директорът.

— Съвсем различни — съгласи си Зина.

— Значи така… Първо ние с вас трябва да решим: нужно ли е изобщо да се прави това? — бавно се намеси в разговора Костя. — Ето вие, Иван Максимович, често се интересувате от мнението на младите зрители. След представленията… Какво казват те?

— Казват: „Много ни хареса“ — тъжно отговори директорът.

— И по-рано казваха: „Много ни хареса“.

— И по-рано. Но… по-иначе.

— А какво искаш да отговорят, щом ги пита директорът на театъра?! — намеси се Зина. — Интелигентни станаха зрителите.

Иван Максимович излезе пред масата. И като стъпваше още по-тежко, отколкото преди, взе да ходи из кабинета.

— Не — възрази той, — по очите им човек винаги може да разбере. И по гласа… Думите не са чак толкова важни.

— Има си хас! Наоколо афиши, полилеи, снимки и аквариуми… Разпоредителни със сини костюми. Нали всичко това действа! — Зина погледна Костя: — А нима ти самият не го чувстваш от сцената? — Тя махна ръка. — Макар че зрителите на „Червената шапчица“ и „Златното ключе“ винаги са във възторг!

— Изобщо аз забелязах — с мъка изрече думите Костя, — че нашите артисти… престанаха да пеят. По-рано идваха на репетиции много преди началото и по пътя непременно пееха. Особено младите… А сега вървят тихо. Някои дори закъсняват. Само Анна Гавриловна идва по-рано…

— Ветераните не влизат в сметката! — каза Зина.

— Ще трябва да отидем на някое и друго представление да проверим…

— Да проверим ли?! — Зина закрачи бързо-бързо из кабинета. Блъсна се в Иван Максимович. Той се извини… А тя не седна, а падна на стола, също като подкосена. — Ако си говорим съвсем откровено, знаете ли какво правим ние?

Иван Максимович и Костя притихнаха. Когато Зина се готвеше да говори „съвсем откровено“, трябваше да се очаква най-страшното.

— Ние предаваме Петруша… Извинете, Пьотр Василевич! Той не може сега вече да защитава своите творения. Той ги повери на нас. А ние ги изоставихме на произвола на съдбата!

— Е, ти май прекаляваш… — рече Костя.

— Тя е права — каза Иван Максимович. — Ние можем търпеливо да чакаме, докато Николай Николаевич пристъпи към осъществяването на своята заветна мечта. Но сме длъжни да поддържаме в ред старите спектакли. А?… Съгласни ли сте?

 

 

Всички актьори знаеха, че всяка вечер на седмия ред седи младият режисьор, който ще поставя Шекспир.

Когато полилеят в залата почваше да гасне, а завесата се вдигаше (Пьотр Василевич обичаше в театъра да има завеса), Андрей, както през детството, впиваше поглед в сцената. Той най-внимателно гледаше, по-силно от всички се заливаше от смях и по-дълго от всички ръкопляскаше. Той вече се отнасяше към ТМЗ така, както се отнасят към близък човек, чиито недостатъци забелязват и преживяват по-силно от недостатъците на другите хора, но от това не престават да го обичат и да му се възхищават.

Когато Андрей най-после изгледа всички спектакли, настроението на актьорите се развали: от седмия ред изчезна най-благодарният и отзивчив зрител.

— Какъв мил млад човек! — каза Анна Гавриловна. — Знаех, че не изпуска ни един мой жест. Много способен зрител!

Анна Гавриловна цял живот считаше, че зрителите, както и актьорите, могат да бъдат способни и неспособни.

— Кога да е аз непременно ще се срещна с вашия Петруша — каза Андрей на Зина. — Сега познавам този човек. Той ми е нужен. Аз го обичам! И струва ми се, отгатвам главното му качество: той е дете. Както ти, както Гайдар… Чист и добър. И при това мъж: умен и твърд. Не съм ли сбъркал?

— Не си сбъркал. И затова именно ти трябва да бъдеш реставратор.

— Какъв?

Зина не отговори нищо: тя се понесе към директора.

 

 

Същата вечер Зина реши да намине у Патови, за да си поговори с Ксения Павловна. „Нали тя обеща да бъде добър посредник между мене и Николай Николаевич — разсъждаваше Зина. — Дойде време да се възползвам от нейната помощ!“

Вратата отвори Лера. Тя имаше навика веднага, без да е поздравила, да съобщава за онова, което я вълнуваше в момента.

— Зубря — каза тя. — И изпадам в ужас, като си помисля колко детайли има в човешкия организъм! И всеки може да се развали, да откаже да работи… Как всички ние сме живи и здрави? Просто човек не може да разбере.

— Навярно е голям запасът на здравината? — предположи Зина. И веднага, вярна на маниера си да пренася всичко върху работите в театъра, си помисли: „И на нашия ТМЗ запасът на здравината е колосален, щом и досега не е рухнал. Благодаря на Петруша!…“.

— За мнителните хора е цяло наказание да учат медицина. Те намират в себе си признаците на всички болести.

— Но ти нали не си мнителна.

— Какво приказваш? Това е единствената черта, която съм наследила от татко. Като не се счита, разбира се, лицето!

Зина знаеше, че Патов постоянно профилактично гълта хапове и безброй пъти мие ръцете си и ги бърше с книжни салфетки, каквито винаги носеше в джоба си.

— Но мнителността на лекаря, мисля, е полезна — каза Лера. — Ако той я разпростира и върху пациентите си. Пък то дойде, знаеш, едно такова бодро старче и току каже на болния: „Нищо! В неделя ние с вас ще идем да ловим риба. Коремът ли ви боли? Кого не боли? Пийнете салол с беладона…“. А през нощта на пациента му се спуква язвата.

— Но и да се всява у човечеството страх навярно също няма полза — възрази й Зина. — Всички хора са пациенти.

— Не! — решително заяви Лера. — По-добре да живееш, вслушан в себе си, отколкото да умреш, уверен, че си абсолютно здрав. Аз ще се презастраховам!

От стаята излезе Ксения Павловна. Беше невъзможно човек да я завари неподготвена: тя винаги беше красиво вчесана и красиво облечена, сякаш се готвеше да отиде на гости. Макар по-голямата част от живота си да беше прекарала в къщи.

— Знаете ли кои професии са най-опасни? — попита Лера майка си и Зина. — При които не бива да се греши. Летецът изпитател например. Или лекарят! Ако актьорът не е изпълнил както трябва ролята на Градобоев от комедията на Александър Николаевич Островски „Горещо сърце“, ще развали настроението на зрителите… Та какво от туй? Друг актьор ще я изпълни иначе. И ще поправи настроението на зрителите.

„И тя назовава великите хора по малко и бащино име — забеляза Зина. — Но с ирония, сякаш пародира Николай Николаевич.“

— Сега сравнявайте! — продължаваше да разсъждава Лера. — Хирургът е направил операцията на болния не така както трябва. Дори обикновена операция… Изваждане на жлъчката. Страхувам се, че този болен може изобщо никога вече да не види комедиите на Александър Николаевич Островски.

— Права си… Лекарят няма право да прави не така както трябва — съгласи се с нея Зина.

— Затова отивам да зубря! — Тя изчезна в стаята си. После отново се появи: — Ти нали, както винаги, идваш при мама?

— Честно казано, да.

— Поне веднъж да беше казала нечестно! — Лера пак изчезна.

„Съчетанието на Ксения Павловна с Лера в едно семейство е завидна режисьорска находка“ — помисли си Зина. Тя обичаше съзвучието на нежните и резките цветове.

Зина пак се учуди на новите тапети, на грижливо изцикления паркет и от устата й едва не изскочи фразата, която тя винаги мислено си казваше в коридора на Патови: „Я да идем в кухнята: да поговорим за изкуството!“.

— Да идем в нашето тихо кътче — предложи Ксения Павловна.

Петруша обикновено отрупваше кухнята с пиеси, които в изобилие му доставяше Тонечка Гориловска. Върху кухненската маса, върху табуретките винаги лежаха ескизи, стояха макети; стаите бяха заети от многобройните членове на режисьорското семейство. Сега кухнята беше пълна с лавици и лавички, с буркани и бурканчета. Всичко блестеше с чист, безукорно бял цвят. И всеки път Зина си мислеше: „Ако бях мъж, бих се оженила само за Ксения Павловна!“.

— Е, какво има у вас в театъра? — попита Ксения Павловна.

Всички се обръщаха към Зина с този въпрос, защото знаеха, че тя няма никакъв друг живот. И не само защото беше фанатично предана на своята професия, но и защото така се бяха стекли обстоятелствата.

— Тъкмо затова исках да си поговорим!

— Да, да… Готова съм да слушам.

Ксения Павловна се изчерви, развълнува се. „Колко много се тревожи за него! — помисли си Зина. — Защо? Чувства, че той не стои здраво на краката си? Или просто го пази като дете? Разбира се, лично за мене е много трудно да си представя Николай Николаевич като дете… Но казват, че зрението на любовта е развалено. Това трябва да се има предвид!“

Като си помисли така, Зина за миг се сепна. „Дали не твърде често напоследък с нещо се съобразявам и от нещо се въздържам?…“

Когато това й се случи за пръв път, тя го сподели с Петруша. „Ставаш възрастна — отговори й той. — Само не ставай докрай!… Че инак ще престанеш да си гениална актриса.“

Той често я наричаше гениална. И без каквато и да било усмивка. „Трябва да изразяваш онова, което чувстваш в момента — често повтаряше той. — Да контролираш правилността на думите е много опасно: това убива вкуса, цвета, аромата. Истинските чувства — любов или омраза — винаги са хиперболични.“

— Току-що говорихме за медицината — започна отдалеч Зина, макар че решително предпочиташе правата линия пред начупената. С Ксения Павловна тя не умееше да бъде праволинейна. — Ако приложим към театъра медицинските термини, може да се каже, че пулсът и сърцебиенето му се определят от репертоара. — „Колко красиво говоря!“ — ядосваше се на себе си Зина. И все пак продължи: — Нашият ТМЗ беше абсолютно здрав. И щастлив…

— Разбирам — каза Ксения Павловна.

— В човешкия организъм все още рядко сменят застарял детайл с нов, а в организма на театъра, това трябва да става непременно: репертоарът винаги се обновява. Николай Николаевич засега още само се готви за това… Тогава трябва да поизлекуваме сърцето, което така прекрасно ни служеше! Трябва да направим стария репертоар отново като млад.

— Ще се помъча да убедя Николай…

— Самият той няма да пожелае да стане режисьор доктор. Те с Пьотр Василевич имат различни творчески маниери. Разбирате ли? — Зина избърса челото си: ролята на дипломат не отговаряше на нейното амплоа. — А сега при нас дойде един млад режисьор.

— Чувах. Харесва ли ви той?

— Прекрасен момък! Ще поставя Шекспир. Но аз съм уверена, че не би се отказал едновременно… паралелно с основната постановка… Стига само Николай Николаевич да не възразява. Днес с него и с Андрей ще говори нашият директор. Ние бихме могли да натиснем и от страна на комитета. Но най-добре, все пак, е чрез вас.

В този момент се позвъни. Лера изтича да отвори.

От коридора се чу нейният глас:

— Ти какво така, както пише в моя учебник, да не си в състояние на стрес? Или просто казано, нервно настроен? Кажи! Аз мисля да ставам невропатолог.

— Пък аз вече трябва да ида при психиатър! — отхвърлил своя обичаен отмерен тон, сякаш задъхан, отговори Патов. Вместо обичайната му галантна ирония в гласа му звучеше открита злоба. — Тази новоизлюпен Немирович-Данченко се готви не само да поставя Шекспир и сам да изпълнява ролята на Ромео, но още и да възстановява… така да се каже, да галванизира творенията на моя предшественик. Току-що в подкрепа на инициативата на младите сили ми съобщи това директорът!

Ксения Павловна побледня. Тя искаше да предупреди, че в стаята са тя и Зина, и с това да спре мъжа си. Но не се решаваше… А Лера не спираше баща си.

— И още едно сътресение! — продължаваше непознатият на Зина глас на Николай Николаевич. — Нашият Немирович-Данченко предложи кандидатурата за ролята на Жулиета. Но не взе под внимание главното: зрителят трябва да повярва, че тази Жулиета може да се влюби! Знаеш ли кого предложи? Не можеш си представи… Балабанова! Вашата Зиночка… Тя издига него, а той издига нея!

Зина погледна Ксения Павловна, която беше близко до припадък и тихо каза:

— Аз не знаех за това. Честна дума. Андрей не ми е говорил за това… Вярвате ли ми, Ксения Павловна?

На прага на кухнята се появи Лера. Тя мълчеше, но погледът й питаше: „Тук всичко ли се чуваше?“.

— Не се тревожете, моля ви се — обръщайки се и към двете, каза Зина. — Нищо не се е случило!

Тя излезе в коридора и като погледна Николай Николаевич, който за пръв път пред очите й се беше стъписал, ясно, за да се чуе в кухнята, каза:

— Колкото до Жулиета, вие сте абсолютно прав. В дадения случай аз съм съгласна с вас!

И без да му даде да се опомни, отвори и затвори вратата след себе си.