Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (4)

На заседанието на комитета Зина не взе думата. Пък и изобщо освен Николай Николаевич там фактически не говори никой.

Само в началото Костя разказа за анкетата, показа последния брой на областния комсомолски вестник със заглавие на половин страница: „Зрителят гласува за любовта“, и запозна главния режисьор със замисъла на комсомолците.

Николай Николаевич го подкрепи веднага, без да се замисли ни за минута. Той оправи маншетите си, стана и протегна ръце срещу членовете на комитета, сякаш искаше да ги обхване в прегръдките си.

— Това е прекрасна, прекрасна идея! Именно такъв спектакъл може да стане визитна картичка за младежта в нашия театър. И ето интересното: Шекспир е написал тази трагедия, когато също е бил млад. Това е едно от ранните му творения. — Николай Николаевич седна и се замисли. — Казваме, че днешните деца се развиват по-рано. Смешно! Лермонтов е написал „Маскарад“ на двайсетгодишна възраст. Добролюбов — философът! — е умрял на двайсет и пет. Писарев се е удавил на двайсет и седем… Жулиета нямала и четиринайсет! А съвременните деца „се развивали по-рано“. Смешно…

Зина отдавна беше забелязала, че съвременните деца дразнеха главния режисьор. Той не им прощаваше нищо: нито гръмкия смях, нито изпуснатия в салона номер от закачалката, нито странния, както му се струваше, стремеж непременно да огледат във фоайето фотографиите, а някои да ги попипат с ръце, непременно да пийнат плодов сок в бюфета, непременно да влязат в тоалетната.

— Струва ми се, че представлението никак не е най-важното за тях — каза той веднъж на Зина.

— Вие били ли сте дете? — попита го тя.

Николай Николаевич се замисли, сякаш си припомняше.

— Такова не съм бил — отговори той. — А този техен маниер да надничат в салона преди звънеца?

Когато Николай Николаевич изрази съжалението си пред комитета, че съвременните деца се развиват не чак толкова рано, Зина каза:

— И правилно постъпват. За къде да бързат?

— И все пак колкото по-скоро се приобщят към големите философски мисли и големите човешки преживявания, дори към големите страсти, толкова по-добре! — възкликна Николай Николаевич. — Толкова по-скоро ще станат хора!…

Той често говореше за това, че децата с годините трябва да станат хора. Веднъж Зина му възрази: „Те отдавна вече са хора, Николай Николаевич!“. Но на заседанието на комитета тя не каза ни дума.

А Николай Николаевич заговори за ранната трагедия на Шекспир. Той знаеше имената на всички актьори, които някога с успех бяха изпълнявали ролите на Жулиета и Ромео, а с някои от тях дори беше лично познат. Имената на великите английски и италиански актьори той произнасяше така, както се произнасят в Англия и Италия, затова Зина или се сещаше с мъка за известните й имена, или изобщо не се сещаше.

Членовете на комитета притихнаха: беше интересно да слушат Николай Николаевич. „Той би бил прекрасен екскурзовод!“ — помисли си Зина.

— И само с едно ваше предложение аз не мога да се съглася — каза в заключение Николай Николаевич. — Макар че не е лесно да се откаже човек от него… Да, не е лесно, но нека в бъдещия спектакъл всички бъдат млади: автор, герои, актьори… И режисьорът! Че защо така безпощадно да се подчертава моето възрастово откъсване от всички вас?

„Защо се отказа да постави този спектакъл? — размишляваше Зина по пътя за вкъщи. — Какво го плаши? Може би не какво, а кой? Нима все още не се решава да влезе в съревнование с Пьотр Василевич?“

Зина си спомни думите, които беше казал в нейно присъствие един млад журналист: „Най-добрият редактор на списание е този, който не пречи на колектива да прави списанието!“. Тези думи се сториха на Зина цинични и тя отговори на журналиста нещо такова, след което той цялата вечер я наричаше „блажената“. Прякорите с невероятна бързина стават популярни: още след една седмица мнозина взеха да наричат Зина „блажената“.

„Списание без редактор? — мислеше си Зина по пътя за вкъщи. — Не зная… Според мене чиста глупост! И театър, уверена съм, без режисьор не може да съществува, както децата без майка. Ако нямат родна майка, друга става такава… осиновителката. Интересно кой ли ще стане наша осиновителка?“

След разговора с Иван Максимович Зина си зададе и друг въпрос: „Нима никой освен мене не изпитва тревога? Поне Ванечка или Костя?“. И сама си отговаряше: „Трево-о-жат се… Но те просто имат по-голямо търпение от мене! Искат да намерят общ език…“.

От вчера Зина чувстваше належаща потребност да се срещне с Ксения Павловна и Лера. Тя искаше да им каже всичко, което беше казала на Иван Максимович и Костя, за да не излезе, че действа тайно от тях. Снощи у Патови нямаше никого…

Като се качи на третия етаж, Зина отиде до вратата на Патови. По навик надзърна в отвора на пощенската кутия. Там се белееше нещо. Но това не можеше да е писмо до Пьотр Василевич: всички приятели на Петруша отдавна вече знаеха новия му адрес.

Ксения Павловна беше сама в къщи. Тя посрещна Зина с някаква особена тревожна радост.

— Влезте! Скоро ще си дойде Николай Николаевич. Извикаха го на заседание на комсомолския комитет…

— Поканиха го — поправи я Зина.

— Да, да… Разбира се, поканиха го. Аз се тревожех… Аз винаги се тревожа, когато го извикат някъде. Докато не ми позвъни, място не мога да си намеря!

Зина гледаше смутената, трогателно беззащитна Ксения Павловна и си мислеше, че за нищо на света не може да стане злия гений на тази жена. „Защо ли взех да нападам Николай Николаевич? — изведнъж си помисли тя. — Та още нищо не е известно. Иван Максимович има много по-голям опит в общуването с главни режисьори от мене. И той чака… Надява се. А мене както винаги ме прихващат дяволите!“

— Я да идем в моята стая — предложи тя на Ксения Павловна. — Нищо особено нямам в къщи. Но има чай с бонбони и курабии. Възприех от скъпите си зрители вкуса към евтините бонбони и ментовите курабии. На тях им е все едно дали бонбоните ще са обикновени или шоколадови, да има там нещо сладко!

— И на мене ми е все едно — каза Ксения Павловна. — Но скоро ще си дойде Николай Николаевич… Бихме могли да си поседим и тримата заедно. Би било сюрприз за него!

— Не се съмнявам — каза Зина. И веднага си помисли: „Защо аз пак?…“.

— Много искам вие да сте приятели — почти с молба рече Ксения Павловна.

— Аз зле се учех по математика — каза Зина. — Но някои формули запомних за цял живот. Например: две величини, поотделно равни на трета, са равни помежду си! Ние с Николай Николаевич ви обичаме поотделно и това е гаранция за бъдещите ни дружески отношения.

— Зная… вие се отнасяте добре с мене — тихо и благодарно каза Ксения Павловна.

— Затова я да идем у нас да пием чай.

— Ами ако се върне Николай Николаевич? Той от сутринта нищо не е ял! Ще забода на вратата една бележка…

— Не е нужно. Аз веднага долавям стъпките, които се насочват към тази врата.

Зина обичаше, когато Ксения Павловна се отбиваше при нея. В такива вечери й се струваше, че тя подценява своята стая: не забелязва колко е уютна, как предразполага за почивка и спокойствие.

— Ако бях мъж, бих се оженила само за вас — каза Зина и сложи на масата съдинката за хляб с белите, сякаш посипани с брашно ментови курабии и купичка с „Театрални“ бонбони. — Николай Николаевич е щастливец!

Ксения Павловна се зарадва, че Зина спомена за Патов: на нея много й се искаше той да стане главна тема на техния разговор.

— Пък аз, ако отново започнех живота си, пак бих се омъжила за него. Пак! Повярвайте ми: той е идеален съпруг.

— Идеалният мъж — това понятие не е толкова положително. Ако си спомним класиката на чуждата драматургия! — каза Зина. И като погледна нежно към Ксения Павловна, добави: — Шегувам се. И не много сполучливо!

— Между приятели минават всякакви шеги — каза Ксения Павловна. — Важното е да се знае, че този човек ти е приятел, тогава вече думите нямат значение.

— Така е — съгласи се Зина. — Смешно е да се обиждаш на приятели. Аз изобщо не обичам хората, които се обиждат. В повечето случаи това са ограничени хора. Те не разбират, че ако ти говори добър човек, трябва да се вслушваш в думите му. Пък ако е лош… тогава защо да му се обиждаш?

От страх да не изпусне главната тема Ксения Павловна възкликна:

— Николай Николаевич умее да стои над обидите!

„И изобщо над всичко, което става около него!“ — си каза наум Зина. Изглежда, Ксения Павловна беше първият човек, който я караше да произнася мислено, за себе си, някои неща.

— Знаете ли защо дойдохме в този град? — попита Ксения Павловна.

— Николай Николаевич е пожелал да опита силите си на сцената на ТМЗ!

— Не е съвсем така… И все пак нашето идване е свързано с неговата обич към децата.

— Интересно! — каза Зина и погледна втренчено с немигащите си очи Ксения Павловна.

— Юра, нашият син, отиде да се учи в Ленинград: той е с ярко изразени математически способности. И постъпи във физико-математическия.

— Правилно!

— Кое?…

— Че човек с математически способности отива в математическия факултет! А не в биологическия например…

Ксения Павловна погледна Зина с недоумяващ поглед. И продължен:

— Това беше удар за Николай: той не може да си представи живота без децата. Без нашите деца! После дойде време и Лера да постъпи в институт. Тя мечтаеше да стане лекар. От дете!… Представяте ли си, обичаше да боледува.

— За да не ходи на училище?

— Не-е!… За да дойде при нея жена в бяла престилка. Тя задаваше на лекарите толкова най-различни въпроси, че ми ставаше неудобно… В нашия град нямаше медицински институт. И тъкмо тогава един наш приятел от института предложи да дойдем тука. Той се занимава с театрите тук, в отдела за култура.

— В управлението — уточни Зина.

— Е, да… Аз не ги разбирам много тия названия= Николай научи, че във вашия град има медицински институт. И това имаше решаващо значение.

— Така си и мислех!

— Така сте си мислили? — учуди се Ксения Павловна.

— Разбирах, че Николай Николаевич…

Със Зина ставаше нещо невероятно: тя търсеше думи? „Мила, наивна Ксения Павловна — мислеше си тя. — Как да ви обясня всичко?…“

— Радвам се за децата ви — каза тя. — Те имат призвание. И ще му служат.

— Безусловно!… На това ги учеше баща им. Той се стремеше те да разберат какво искат от живота.

— А какво вие искахте, той разбра ли? Тогава, след завършването на театралния институт.

— Той не е виновен, че се случи така. Той никога не е нарушавал принципите си… Това е достойно за уважение. Повярвайте ми, Зиночка!

Тя го защитаваше, както майките защитават децата си. „Човек, когото защитават така, навярно е достоен за тази защита! — помисли си Зина. — Дали пък не съм догледала нещо в него!“

Тя искаше да припомни на Ксения Павловна, че те още преди една година бяха съставили подробен план за нейното връщане в театъра. В театъра на възрастните, където главният режисьор не беше неин роднина. Зина искаше да попита защо Николай Николаевич и досега не й е помогнал да подготви някаква сцена за проба в театъра. Но попита съвсем друго.

— А какво той самият иска… в дадения момент?

— Да отдаде всичките си знания…

— ТМЗ не е лектория — каза Зина. — Нужно е още…

— Той всичко ще отдаде!

— Важното е да има какво да отдава… — замислено каза Зина.

— Какво имате предвид, Зиночка? Кажете ми. Аз ще му подскажа… Аз винаги съм била негов приятел!

— Посъветвайте го по-скоро да постави спектакъл за младите зрители. Защото нашият театър така се и нарича: Театър за младия зрител.

— Той ще го направи! Аз искам само да сте приятели.

„Кой дявол ги прати да живеят срещу мене на една площадка! — мислеше си Зина. — Сега през цялото време ще се мятам между съвестта и Ксения Павловна…“

— Нашите възнамеряват да поставят „Ромео и Жулиета“ — каза тя. — За мене в тази трагедия няма роля. Но аз не мога да не мисля за този спектакъл. Николай Николаевич можеше да го постави… А той отказа. Впрочем, чувам стъпките му.