Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (7)

В жилищния блок, в който живееше Зина, на първия етаж имаше актьорско общежитие. Иван Максимович освободи там за Андрей една малка стая — от девет квадратни метра.

— Девет метра ли? Това е дворец! — възхищаваше се Андрей.

След вчерашното представление те със Зина се връщаха заедно в къщи.

— Салонът ви е прекрасен! — продължаваше да се възхищава Андрей. — Човек се чувства в него като в театър и като у дома си: с мярка подредено и с мярка скромно.

— Ами представлението?

— Беше превъзходно.

— Днес… или някога?

Зина се спря и в очакване втренчи в Андрей немигащите си очи.

— Аз си го представям такова, каквото е било навярно на премиерата.

— А днеска то, значи, изглеждаше като някогашна хубавица? Защо? Обясни.

Още сутринта те с Андрей някак незабелязано преминаха на „ти“.

— Ти игра осмокласничката превъзходно! Децата, които седяха до мене през цялото време се мъчеха да разберат на колко си години.

— Навярно не са от нашия град. Целият град знае, че съм на двадесет и седем.

— И Анна Гавриловна през цялото време сравняваха с класната си ръководителка. В полза на Анна Гавриловна! Но помисли си: ти, момичето, влизаш в сражение за учителката, която иска да напусне училището… поради създалите се там ненормални условия. Режисьорът, който е поставил спектакъла, е искал да покаже, че става трагедия. Че да се разделиш с учениците е почти равносилно на смърт. Но учениците, които днес ходеха по сцената около тебе, според мен трудно могат да бъдат обикнати с такава сила. Актьорите са подвели режисьора… Не могат да се издигнат до неговия замисъл.

— Преди се издигаха. Спектакълът се играе две и половина години.

— Много от децата, които бяха в салона, вече са го гледали. Забелязах това… Те обясняваха на съседите си какво ще стане по-нататък.

— Нищо не може да се стори… Нашият град не е чак толкова голям. А не може безкрай да се дават премиери!

— Не се обиждай, моля… Но това винаги е било традиция… — Андрей помълча в търсене на някаква дума — традиция на не столичните театри.

Зина помисли, че ще е трудно да се поддържа тази традиция с Патов.

— Но ако всички актьори бяха на нивото на режисьорския замисъл — продължаваше Андрей, — децата, струва ми се, нямаше да преразказват на глас съдържанието на пиесата. Те щяха да гледат към сцената!

Зина мълчеше. Това беше нейният любим спектакъл. При това негов сюжет беше станала истинска история, която Пьотр Василевич беше открил в едно училище в града. Той беше колекционер на истински случки.

— От местен автор ли е написана пиесата? — за да наруши мълчанието попита Андрей.

— Да.

— И така е станало, че там в центъра е тъкмо едно четиринадесетгодишно момиче?

— На мене ми върви почти във всички съвременни пиеси. От местни и не местни автори… Защото тези пиеси са подбирани и „организирани“ от Тонечка Гавриловна.

— Коя е тя?

— Нашата завеждаща литературната част и моя съквартирантка.

— Ти не се обиждай, моля ти се…

— Аз никога не се обиждам — прекъсна го Зина. И повтори своята отдавнашна мисъл. — Говори ли добър човек, трябва да се вслушваш в думите му. А говори ли лош… За какво да му се обиждаш?

— Мене за какъв човек ме смяташ?

— По думите на Терешкина от министерството трябва да те считаме за „прекрасен момък“!