Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (15)

В отсрещния апартамент Зина и Ксения Павловна, както винаги, пиеха чай. По-точно казано, чаят беше налят в чашите им, но отдавна вече беше изстинал.

— Но защо направихте това? — за кой ли път питаше Зина.

„Не зная“ — й отговаряше до този момент Ксения Павловна. А сега тя сякаш беше обмислила и разбрала всичко, беше събрала сили, та каза:

— Аз почнах да изобразявам там… просто себе си.

— И прекрасно!

— Но трябва, както казваше нашият професор в ГИТИС, още „плюс нещо“. Инак актриса може да стане всяка жена, която има сърце. Трябва да има „плюс нещо!“ А този плюс го нямаше… Чувствах това и на репетициите. Андрей също ми даваше да разбера… Нали казваше: „Вие, Ксения Павловна Патова, не можете да преживявате всичко точно така, както Елена Ивановна Кручинина. Вие трябва да се заставите да станете като нея…“. А пък аз не можех да се заставя. За това не е достатъчно само желание. Но днешният преглед не беше напразен!

— Какво искате да кажете?

— Човек трябва кога да е да се прости с мечта, която е нереална. Инак тя може да го съсипе.

— Какво приказвате? — Зина закрачи бързо-бързо из стаята. — Няма да се предаваме!

— Понякога предаването е необходимо. Безсмислените атаки водят само към безсмислени жертви.

Зина никога не беше виждала Ксения Павловна такава: навярно това беше един от най-важните дни в живота й. Като разбра, че Зина не може да я познае, Ксения Павловна се сети и рече:

— Николай ще е много разстроен. Повярвайте ми, той не искаше аз да се разделям с театъра. Но не можеше да нарушава правилата…

— Според мен има правила на поведението, а има и правила на живота. Това не е едно и също. (Ксения Павловна я погледна уморено и въпросително.) Ако главният режисьор не разрешава на жена си да изпълнява главните роли в своя театър само защото му е жена, той е верен на правилата на поведението. А ако освен това я лишава от нейните мечти и призвания, тогава нарушава правилата на живота. Които, според мене, са много по-важни.

„Днес би трябвало да я пожаля — помисли си Зина. — Но друг ден няма да мога да се изкажа така ясно, а тя няма да ме разбере.“

— Знаете ли кое правило на живота считам сега за най-важно?

— Кое?

— Човек трябва да бъде на мястото си! Ако това правило се нарушава, става нещастие. И още… Човек, който не е на мястото си, винаги се мъчи да изглежда не такъв, какъвто е в действителност! Той играе чужда роля.

Ксения Павловна не разбра или се направи, че не разбра Зина.

— Николай ще е много разстроен — повтори тя.

А на Зина кой знае защо се стори, че Патов ще ликува, като научи за нейния неуспех.

— Не вярвате ли, че той ще се разстрои? — попита Ксения Павловна.

— Я дайте да налея горещ чай — каза Зина. И си помисли: „А аз се научих да премълчавам. Помъдрявам! Помъдрявам!…“.

 

 

Зина и Лера бързаха за репетиция.

— Той каза на мама… още там, в Драматичния театър: „Извинете, моля ви се, че стана така!“. А какво беше виновен той? На него трябваше да кажат: „Извинете, моля…!“. И хълбокът го заболя.

— Снощи слязох в общежитието — каза Зина. — Но Андрей вече спеше. Поне стаята му не светеше.

— И ти какво?… Трябвало е да почукаш… Да го събудиш! Да му кажеш да не се вълнува. Че не е виновен за нищо. Абсолютно за нищо! — Лера погледна часовника си. — Вече е десет и половина! Нима досега никой не му е казал това?

— Сега ще му го кажем — успокои я Зина. — След пет минути!

— И мене си ме бива! — продължаваше Лера. — Не се решавах да се отбия в общежитието, в стаята му… Защото, както казва татко, „не е редно“. Нима не е все едно какво ще си помисли по този повод Галя Бойкова? Цяла вечер вземаше участие в изясняването на семейни истории, които и без това са съвсем ясни.

— Сутринта се отбих, но той вече беше отишъл в театъра — каза Зина.

Те стигнаха до театъра, свиха зад ъгъла, където беше служебният вход… И видяха колата за „Бърза помощ“.

Лера се спря.

— За него е… — каза тя.

— За кого? — машинално попита Зина, макар да разбра за кого става дума.

И двете хукнаха към театъра.

В този момент вратата се разтвори и на улицата се изсипаха актьорите, объркани, без палта и шапки. Показа се санитар с бяла престилка, облечена върху палтото. Санитарят държеше за предните дръжки носилка, на която лежеше Андрей. Той се мъчеше да се усмихва, но от това не излизаше нищо. Отзад носилката държеше друг санитар. А отстрани на носилката се беше вкопчил Иван Максимович… Той се задържа на вратата и с мъка се провря.

— Андрюша — каза Лера. — Виждаш ли ме? Аз съм тук…

— Ние сме тук! — потвърди Зина.

Той надви болката и все пак се усмихна.

— Всяко зло за добро — каза той. — Човек трябва малко да полежи и да помисли. И от проклетия апендицит трябва кога да е да се отърва! А вие през това време репетирайте…

Качиха носилката в колата.

— Отивам с него — каза Лера. — Аз съм лекар…

— Но там няма място — възрази шофьорът, който затваряше задната врата.

— Отивам с него! — повтори Лера.

Шофьорът я погледна и махна с ръка.

Край колата се въртеше тромаво Костя Чичкун. Сякаш се канеше да вдигне „бързата помощ“ на ръце и да я отнесе заедно с Андрей.

Хубавата бяла кола с червени кръстове отстрани тихо забръмча и тръгна.

— Какво ще правим сега… без него? — попита една млада актриса.

— Сега ще му направят операция — каза Иван Максимович. — Довечера ще идем да го видим…

— Аз ще ида още сега! — възрази Зина.

— Струва ми се, че той отдавна, отдавна вече е в нашия театър… — каза Валентина Степановна, която също стоеше на улицата без палто и само се намяташе с шала си.

 

 

До бялата колона седеше възрастна жена с очила с бяла престилка и бяло боне, което с младежката си кокетност дисонираше на спокойния, безразличен израз на лицето на дежурната. Жената плетеше и сякаш беше дълбоко и всецяло погълната в тази работа.

Понякога устните й почваха да мърдат.

„Сякаш учи роля“ — помисли си Зина, която често на улицата също тъй си шептеше и предизвикваше учудване и лека уплаха у минувачите.

Дежурната броеше бодовете.

От време на време звънеше телефонът. Тя, без да промени израза на лицето си, вдигаше слушалката, поглеждаше в списъка и отговаряше: „Състоянието е удовлетворително… Състоянието е тежко“. Съобщаваше температурата. Би рекъл човек, че в тези минути тя беше далеч от мисълта, че на другия край на жицата чакат със затаен дъх отговора й.

„Свикнала е…“ — помисли си Зина.

Дежурната поставяше ударението само върху цифрите; номера на отделението, номера на стаята, температурата.

Няколко пъти Зина ходи при дежурната и тя й съобщаваше:

— Лежи в следоперационното отделение. Сведения няма.

После от дългата бяла пейка ставаше Костя и дежурната му съобщаваше същото. После ставаше Иван Максимович. Това не учудваше и не дразнеше дежурната. Тя, без да прекъсва плетивото, отговаряше:

— В следоперационната… Сведения няма.

Най-после Зина не издържа.

— Но нали вчера казахте, че операцията е минала добре!

— А нима казвам, че е зле? — като броеше бодовете, отговори дежурната.

— Тогава защо няма сведения?

— Ще има. Поседете спокойно.

Само Валентина Степановна не напускаше бялата пейка. Тя през цялото време говореше на отвлечени теми. Когато някой от съседите й по пейка отидеше при дежурната, тя внимателно се вслушваше. И продължаваше своя прекъснат монолог… Не за Андрей, не за болестите, а за това, как на последната конференция на младите зрители изведнъж дошъл Патов и взел да обяснява какво е театър.

„Търси аудитория!“ — помисли си Зина.

— Беше полезно — каза Валентина Степановна. — Вярно, не обсъдихме представлението, което малко преди това бяха гледали децата… Но му задавахме въпроси. Впрочем, от кой клас ще пускаме на „Ромео и Жулиета“? От осми или от девети?

— Трябва първо да видим какъв ще излезе спектакълът — отговори Иван Максимович. — Ще се посъветваме с Андрей… Нека той реши.

След едно от позвъняванията дежурната не отговори нищо, записа нещо и като сложи слушалката, спря да плете.

Зина подскочи към бялата колона.

— Вие каква му се падате? — без да дочака въпроса попита дежурната.

— Ние сме артисти… — каза Зина.

— И той ли е артист?

— Режисьор и… и артист. А какво се е случило?

Този въпрос Зина не изрече, а сякаш го издуха от устата си.

— Вземете чехлите и се качете на третия етаж. При главния лекар… Палтата и чантите оставете на гардероба — каза дежурната така ласкаво, че Зининото чело стана мокро от пот.

Те се качиха на третия етаж. Секретарката на главния лекар, прилична на доцент или професор, с посивели коси и пенсне, с бързина, която от нея трудно можеше да се очаква, отвори вратата на кабинета. Главният лекар, невисок пълен мъж, който по нещо напомняше на Иван Максимович, веднага стана и подаде столове на Валентина Степановна и Зина.

Секретарката остана да стои на вратата, сякаш искаше да чуе какво ще каже главният лекар.

— Борим се за живота му — каза той. — Единият му бъбрек спря да работи. После и другият… Поставихме изкуствени. Това може да се случи след всяка операция. С бъбречно болните.

Никой нищо не попита.

— Вие поседете, моля, при мене — продължи главният лекар.

Никой не седна… Всички стояха прави. Зина потреперваше.

— Студено ли ви е? — попита секретарката. И затвори малкото прозорче.

— Не се тревожете… Там се борят за живота му! — каза главният лекар.

— Вече не се борят…

Това го каза Лера. Тя стоеше на вратата.

 

 

Андрей лежеше във фоайето на ТМЗ.

По стените, както винаги, висяха фотографии. В аквариумите, както винаги, плуваха риби.

Дойдоха всички… И декораторите, и гримьорите, и дори пожарникарят.

Андрей беше в кецове и с пуловер. Той излизаше същият, какъвто беше дошъл в този театър.

„За него вече никога нищо няма да съществува — мислеше си Зина. — Никога нищо…“ Това, както и другото, че Вселената няма начало и няма край, тя не можеше да проумее. „Какво ще правим сега… без него?“ — звучеше в ушите й въпросът на младата артистка.

Започна погребалната церемония. Зина не знаеше дали някой я беше подготвил предварително. Но пръв заговори Николай Николаевич.

— С чувство на дълбока скръб изпращаме в последния му път Андрей Лагутин… — каза Патов. — Той наскоро дойде в нашия театър, но мнозина вече го обикнаха. Всички заедно ще продължим и ще завършим работата, която той започна…

Той погледна Зина и млъкна. „Вие не можете да продължите и да завършите… Защото не го обичахте — него и това, което той правеше“ — прочете той в очите й. И се стресна, сякаш тя беше произнесла на глас тези думи. Огледа се, като че искаше да провери дали още някой не беше чул?

Тихо и бавно, въпреки желанието си, но подчинявайки се на някаква непреодолима сила, той каза:

— Думата има Зина Балабанова…

— Човек трябва да е на мястото си — каза Зина. — Всеки човек! Непременно… Мястото на Андрей беше тук сред нас. Може да ни се стори, че той успя да направи малко. Но той направи твърде и твърде много: той върна на всички ни радостта… която ние вече няма да изпуснем. За нищо на света! Той каза на Лера Патова… която беше редом с него: „Ако ненадейно нещо се случи, оставете ме тук. Аз съм дете на детския дом, нямам близки…“. Той ще остане тук! Ние ще напишем името му на афишите и на програмите на спектаклите, които той репетираше. И които ще бъдат такива, каквито той искаше да ги види. И лицето му ще бъде тук, в това фоайе… За да го гледат децата, които той много обичаше. И на които много приличаше…

Когато церемонията свърши, вдигаха ковчега и го понесоха надолу.

— По-внимателно… По-внимателно! Това е стълба — чу Зина предупреждаващия глас на Николай Николаевич.

Тя също искаше да носи… Но не можеше да се добере до ковчега.

— Облечи си палтото. На улицата е студено — глухо, нейде отгоре се чу гласът на Костя Чичкун.

Зина си спомни, че беше оставила палтото и шапката си на един стол в салона. Тя изтича натам.

На сцената поставяха декори. Галя Бойкова проверяваше микрофона: вечерта щеше да има музикален спектакъл.

Зина сграбчи палтото и шапката си и по стълбата, посипана с листа от венците, хукна надолу. От вестибюла, като обличаше набързо палтото си, тя видя, че всички вече се качват в автобусите. Пред театъра имаше много хора, сякаш преди започване на представление.

На пода във вестибюла се беше разположил художникът. Той рисуваше с четка върху голям бял лист думите, които някой беше надраскал набързо в бележника му: „Днес представлението се отлага. Билетите могат да се върнат в едноседмичен срок“.

Художникът вдигна глава и като видя Зина, обясни:

— Иван Максимович се разпореди. Току-що…