Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (5)

И на художествения съвет предложението на комсомолците беше одобрено. Всички стигнаха до извода, че щом трябва да се говори с учениците за любов, то да е любов огромна, велика.

— Аз съм „за“ — каза завеждащата педагогическата част Валентина Степановна, — но само при условие че на това представление за великата любов Иван Максимович няма да вкарва първокласници от служебния вход.

Валентина Степановна считаше, че ТМЗ не е един, а три театъра в едно помещение: един — за най-малките, друг — за по-големите и трети — за юношите. По-точно казано, така считаха и всички останали, но тя особено често подчертаваше това.

— Спомнете си своето детство — както обикновено помоли тя членовете на художествения съвет.

— Че кой може да го забрави? — замислено рече уважаваната от всички Анна Гавриловна — ветеран на театъра, която на времето е играла момчета, а сега баби.

— Кой го забравя ли? Дирекцията! — възкликна Валентина Степановна. — Една година в нашата възраст, това са дванайсет месеца. А всяка година в детството…

— … е епоха! — завърши фразата й Иван Максимович. — Съгласен съм с вас.

— Теоретически! А на практика всяка вечер ходатайствате за ония, които трябва да ходят на театър сутрин.

Всички в театъра разговаряха с Иван Максимович като „равни с равен“. И не защото си позволяваха това, а защото към това ги предразполагаше и характерът на директора, и лицето му, и неговата тромава, стеснителна походка. Но по-непосредствено и по-рязко от другите се изказваше Валентина Степановна, защото беше дошла в театъра заедно с него, преди двайсетина години. И още затова, че убеждаваше всички: „Ще видите, когато излезе в пенсия, всичко ще свърши!“.

Членовете на художествения съвет съчувстваха на Тонечка Гориловска: този път тя нямаше да работи с автора над текста на произведението, което много обичаше да прави. И на отиване поздравиха Костя Чичкун за хубавата идея.

— Тя не е моя. Тя е на другарите — с мрачен вид отговори доволният Костя.

Иван Максимович помоли да останат главният режисьор, Костя и Зина.

— Сега ще позвъним в Москва и ще разберем как стои работата с младите режисьори!

— По-добре да поканим съвсем млад — каза Николай Николаевич, като проверяваше и оправяше замислено маншетите си. — Някой, който сега се дипломира!

— Такъв по-лесно се ръководи! — пошепна Зина на седналия до нея Костя.

— Ще помолим за помощ Терешкина от министерството — каза Иван Максимович и набра номера на междуградската линия.

— Терешкина от министерството!… — с ирония каза Николай Николаевич.

Зина скочи от стола.

— Познавате ли Сусана Романовна?

— Толкова съм слушал за нея, че струва ми се, ще я позная, ако я срещна на улицата.

— Ако я срещнете, предайте й моите поздрави!

— Разпорежда се със съдбините на детския театър?

— Тя не се разпорежда. Тя помага…

— Терешкина ще ни помо-огне! — мрачно потвърди Костя Чичкун. — Тя оби-ича да ни помага! — Костя погледна часовника си и добави: — Сега, наистина, е обедно време…

— Тя не обядва — каза Иван Максимович.

Сусана Романовна се случи на мястото си.

Когато Иван Максимович й изложи молбата на театъра, тя възкликна:

— Тъкмо навреме позвънихте!

— През обедната почивка ли?

— Не се шегувам. Има един прекрасен момък, Андрей Лагутин!… Той постави „Ромео“. Това беше дипломната му работа.

— Дипломант? Това, което иска Николай Николаевич?

— На̀, видите ли… Тъкмо навреме позвънихте. За Андрей се бият!

Иван Максимович рядко се обръщаше за помощ към Терешкина. Но когато и да стореше това, тя непременно възкликваше: „Тъкмо навреме позвънихте!“. Създаваше се впечатлението, че Сусана Романовна седи и чака неговото позвъняване, като се мъчи отнапред да разбере какво именно ще е нужно на неговия театър.

— Вярно, Андрей има едно малко условие…

— Навярно квартира, а? Квартира нямаме. Помолете го да не настоява за квартира.

— Той може да спи във вестибюла. Или във вашия кабинет. Това не го интересува. Но има едно условие, което моля да изпълните. Той сам ще ви обясни всичко.

— Е, щом министерството ни моли…

— Моля аз.

— Толкоз повече!

Иван Максимович постави слушалката и тържествено съобщи:

— Има режисьор. И тъкмо дипломант! Терешкина ще го изпрати. Тя ни помоли да изпълним едно негово малко условие. Ще го изпълним, нали?

Николай Николаевич нервно оправи маншетите си.

— Начеващ режисьор с условие? Ние, доколкото си спомням, започвахме не с условия, а с благодарност, че са ни поканили.

— Ние не знаем с какво ще започне той — каза Зина. — Иван Максимович разговаряше със Сусана Романовна…

— А какво друго съобщи тя за него? — сякаш не беше чул Зинините думи, Николай Николаевич се обърна към директора.

— Каза: „Прекрасен момък!“.

— Изчерпателна характеристика за един режисьор!