Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (11)

На другия ден Зина решително настоя Иван Максимович, Андрей и Костя да се съберат в директорския кабинет. Иван Максимович я погледна и попита:

— Завещание ли трябва да напишем?

— Засега покушението се извършва срещу мене! — отговори Зина. Втренчено вгледана в Андрей, тя каза: — Все пак режисьорът трябва да има опит. Сега аз не се съмнявам в това! Нима Пьотр Василевич можеше да си позволи, без да се е посъветвал с една актриса, да я предлага за главната роля?

Андрей искрено и спокойно се учуди. После погледна към Иван Максимович и Костя в очакване те да го подкрепят.

— Но Пьотр Василевич е бил главен режисьор — каза той. — Пък аз — поканен за една постановка. И затова трябваше първо да поговоря с Николай Николаевич. Ами ако те бях поканил, а той след това откажеше?

— Той тъкмо това направи! — каза Зина. — И правилно. Твърде рядък случай: аз да бъда в съюз с Патов!

— Извини ме, моля ти се — продължи Андрей. — И не се обиждай.

— Аз никога не се обиждам!

— Но нали относно работата със старите спектакли също най-напред поговорихте с главния режисьор, а после вече с мене.

— Има голяма разлика! — възкликна Зина. — Ти можеш да реставрираш тези спектакли, а аз не ще мога да играя Жулиета. За нищо на света!

— Защо мислиш така, а? — заинтересува се Иван Максимович.

— Какво ви прихвана… подигравате ли се с мен, какво? Какво общо има между мене и Жулиета?

Иван Максимович бавно изтегли чекмеджето, извади оттам един том с елегантна корица и отвори страницата, на която беше сложил хартийка.

— Аз предвиждах твоите възражения, и се подготвих — каза той. — Ето чуй какво казва за себе си Жулиета: „Бих искала приличие да спазвам… но късно е! Прощавайте, преструвки!“^[1]. А ти казваш: „Какво общо има между мене и Жулиета?“.

— Ако сте решили да ме превземате с цитати, и аз мога. Я ми дайте книгата!

Иван Максимович без желание й подаде гиздавия том.

— Четете, моля! Буквално на всяка страница… Дори ей това: „Тя факлите край нея учи как да осветяват околния мрак и върху плюша на нощта сияе, като че ли брилянтна обица е, висяща на ухо на чернокож!“. Сега погледнете мене!…

— Тази сцена — спокойно усмихнат, започна Андрей — доказва тъкмо, че между вас има нещо твърде общо… Иван Максимович е прав!

— Да ти дам ли книгата? — попита Зина.

— Тази трагедия я знам наизуст. Парис казва на Жулиета: „Но твоето лице повяхва в сълзи!“. А тя какво му отговаря? „Сълзите няма да му навредят — то никога не е било красиво.“ Тя за Ромео е прекрасна! Разбираш ли?

— Тя просто е скромна.

— Като тебе!

— Аз съм травести! — викна Зина. — Умея да играя само момичета.

— А Жулиета не е ли момиче? Тя е била на четиринайсет години — радостно рече Андрей.

— Момичета на такава възраст Валентина Степановна не пуска на някои представления — каза Иван Максимович.

— Представите за женската възраст изобщо се измениха — каза Андрей. — Някои немлади актриси идваха при мене: искаха да играят ролята на майката на Жулиета. А тя е била на двайсет и седем — двайсет и осем години…

— Какво е ставало в тази Верона! — възкликна Зина.

— С една дума, така… Четиринайсетгодишните в нашия театър играеш само ти — ясно и спокойно обобщи Костя Чичкун.

— И съотношението на силите излиза много вярно! — продължи да я убеждава Андрей.

— Какво съотношение?

— Жулиета е значително по-решителна и по-смела от Ромео. Нали тя предлага да се венчаят незабавно. И тя решава да вземе сънотворното… И ти си значително по-решителна и смела от мене. Както виждаш, всичко се схожда!

— Но нали аз се готвя да участвам в спасяването на спектаклите на Пьотр Василевич? — залови се за последния аргумент Зина.

— И Андрей ще прави и едното, и другото — възрази й Иван Максимович.

— Той окончателно ли е съгласен?

— Отстъпи пред неизбежността. И ти ли се предаваш?

— А Николай Николаевич? Той съгласен ли е?

— Ние много го молихме. От името на дирекцията. И на обществените организации… — Иван Максимович се срамуваше, че беше упражнил такъв натиск върху главния режисьор. Като си спомнеше за това, той страдалчески се мръщеше и с две ръце се хващаше за голямата си, неугледна глава. — А какво можеше да се направи? Аз му предложих: „Тогава хайде да съберем художествения съвет. Нека той реши…“.

— А той?

— Каза: „Е, щом проблемите на изкуството искате да решавате с гласуване, аз отстъпвам“.

— Значи все пак отстъпи! — възкликна Зина.

Директорът я погледна тъжно и укорително.

— Аз ще кажа следното… Беше ми жал за него — тихо рече Костя. — Но си помислих: колко деца всяка вечер идват в нашия театър! Седемстотин и петдесет. Следователно на месец — над двайсет хиляди. А годишно, ако не броим летните месеци, около двеста хиляди! Та ето, помислих си аз, трябва да избираме между тези деца и Николай Николаевич!

— И избра децата? Браво, Костя! — Зина го потупа по рамото. — И ние не току-тъй сме те избрали!

Николай Николаевич влезе в директорския кабинет и за пръв път не поздрави. Той нервно оправяше маншетите си.

Иван Максимович с неловка бързина се измъкна от масата и подаде стол на главния режисьор. Но Патов не забеляза това.

— Днес се проваля втората ми беседа от цикъла „Моите срещи с велики режисьори“! Макар че този цикъл беше утвърден от художествения съвет, на който вие, Иван Максимович, придавате такова голямо значение. Оказва се, че за нашите артисти срещата с Андрей Лагутин е по-интересна, отколкото с Всеволод Емилиевич Майерхолд, за когото днес исках да разкажа.

— Просто с този работят…

— За да постигнат поне някакви успехи с този, те трябва да знаят за оня. Какво става? В репетициите участват пет души, а в залата седи цялата трупа!

— Домъчняло им е… — тихо рече Иван Максимович.

— За Андрей Лагутин?

— За работа… Вие ме извинете, разбира се.

— Работата на артиста се формира от много компоненти. И един от най-главните е: непрекъснатото проникване в опита на корифеите. Без това в актьорския организъм настъпва авитаминоза!

— Но нали колкото повече човек взема витамини, толкова повече му се ще да ходи, да се движи, да действа…

— Не мислех, че ще ме разберете толкова буквално. С такава Балабановска праволинейност! Впрочем балабановщината изобщо удави нашия… или, по-точно казано, вашия театър. „Служенето на музите не търпи суета!“ — това е известно дори на малкото дете. А тук всички тичат, сноват насам-натам: от салона — в репетиционната. И обратно… „Без бързане, човече! С бавен ход се стига по-далече.“ Между впрочем това е стих от „Ромео и Жулиета“.

— Какво да се прави? Дотегна им да бездействат… Застояха се! Простете ми за грубия израз.

— И какво, моите беседи изобщо се отменят?

— Видите ли, след трапезата…

— Каква „трапеза“?

— Така у нас в театъра наричат репетициите, които стават около масата.

— И вас не ви ли оскърбяват тези ресторантски термини?

— Свикнах с тази дума. Може би не е точна. Но не в нея е работата. Работата е… наистина… В работата. Комсомолският комитет ме помоли репетициите на „Ромео“ и работата над старите спектакли да вървят паралелно. В двете наши зали. Сутрин и вечер.

— Имам едно предложение. Съвсем рационализаторско — скръсти ръце на гърдите си и каза Николай Николаевич.

— Какво? Слушам ви.

— В афишите и програмите пише: „Главен режисьор — Н. Патов“, а малко по-долу: „Секретар на комсомолската организация — К. Чичкун, заместник-секретар — З. Балабанова“. Нима този ваш комитет играе в живота на театъра такава колосална роля. Кой му е доверил тази роля?

— Петруша — тихо отговори Иван Максимович. — Той обожаваше младежта.

— Че кой не я обича?

Николай Николаевич, без да каже довиждане, напусна директорския кабинет.

Иван Максимович се усмихна с щастлива усмивка. „Върна се!…“ — помисли си той.

Почти целият театър цитираше Шекспировата трагедия.

Иван Максимович забелязваше това с радост. „Ето и Николай Николаевич не се стърпя — и той започна да цитира!“ — помисли си той. И сякаш се опомни, угрижено се свъси: „А с беседите не е добре, че става така…“.

Тези дни председателят на местния комитет обърна внимание на директора за настроението на Патов и каза:

Тез навици ще му докарат гибел,

ако съвет разумен от страни

причината за тях не отстрани.

„Причината за това негово раздразнение е спасителна котва за нашия ТМЗ“ — помисли си Иван Максимович. Но пред другарите не каза нищо.

… Няма нужда

да търсим, който иска да се скрие!

С този цитат отговори на директора завеждащата трупата, когато той й поръча бързо да намери актьор, който трябваше да смени друг, ненадейно разболял се.

В защита на актьора, в чиито способности решително се беше усъмнила Зина, Костя Чичкун бавно, припомняйки си в момента, също произнесе два стиха от трагедията:

С прекрасни свойства всички те блестят:

различно всеки с нещо е богат.

Самата Зина, разбира се, най-често прибягваше сега към авторитета на Шекспир. Искайки прямота и яснота в отношенията с Патов, тя възкликна:

По-ясно, чадо! Трудно се лекува

болникът, който с лекаря хитрува.

И най-сетне, дежурната, която седеше на вратата на служебния вход, като коментираше спречкването между двама млади зрители, каза на Иван Максимович:

— Нахвърлиха се един срещу друг като Монтеки и Капулети. А защо? И сами не знаят.

Като чу това, директорът пак си помисли: „Върна се!“.