Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (1)

На ъгъла, до театъра, имаше стъклена телефонна будка. В нея нямаше телефон: бяха го извадили по молба на Иван Максимович. Разговорите по телефона му се струваха лекомислени и затова не можеха да стават в съседство с детския театър.

Иван Максимович влезе в будката и почна да наблюдава как децата отиват на театър. Той често правеше това преди започване на представленията. Будката, според Иван Максимович, го отделяше от онова, което ставаше на площада: той можеше да преценява събитията някак отстрани, а децата можеха да се държат непосредствено — те не знаеха, че директорът на театъра ги гледа скришом. Освен това те не знаеха, че Иван Максимович е директор на театъра. Затова опасенията му изобщо бяха напразни… Но той се боеше да не би дори за миг да убие детската непосредственост — качество, което Иван Максимович ценеше много у другите и ненавиждаше у себе си: то му носеше голямото уважение на колектива и още по-големи неприятности.

Стъклената телефонна будка беше известна. Наричаха я „наблюдателен пункт“, „кабинет на директора“, „барокамера“ и още някак.

Иван Михайлович успяваше да наблюдава събитията, които ставаха на площада „някак отстрани“, винаги не повече от две или три минути. А после ставаше нещо, което го караше да напусне наблюдателния си пункт и да се превърне в участник на тези събития.

„И все пак сега, в ранна есен, нашият ТМЗ^[1] не е какъвто е през зимата, когато рано се стъмва и светлините посрещат децата!…“ Не беше успял Иван Максимович да помисли за това и вече видя едно единайсет-дванайсет годишно момиче, което изскочи от театъра, сякаш го преследваха. То се огледа нервно, хукна към ъгъла на жилищния блок, където беше служебният вход и долепило ръце и лице до пожарната стълба, се разрева…

Сюжетите на трагедиите, които се разиграваха край театъра или във вестибюла му, бяха почти винаги едни и същи. Затова Иван Максимович изтича към момичето и го попита:

— Какво, не те ли пускат?

Момичето вече не вярваше, че някой на света може да му помогне и затова не отговори.

Иван Максимович го погали по потрепващата глава.

— В кой клас си?

— В пети — глухо отвърна то, без да се откъсва от стълбата.

— А пускат от осми! Така е написано и на билетите. Да беше казала, че си в осми!

— Тя няма да повярва…

— А ти защо си тръгнала през главния вход, където стои тя? Да беше минала отстрани, където е само контрольорката.

Момичето още по-силно се долепи до стълбата.

— Мини тихичко през вратата, дето е отстрани. А аз ще погледам отдалеч.

— Тя ме запомни. Аз й казах…

— Какво й каза?

— „Нима не ви е жал за хората?“

— А тя?

— „Жал ми е… — казва. — Затова иди и продай билета.“

Затишието, което настъпва в не излетия детски плач, винаги е само кратка пауза. Кой знае дали момичето мислеше сега вече за театъра и за представлението. В душата му господстваше чувството на несправедлива обида.

— Аз я попитах: „Какво ще стане, ако гледам тази пиеса? Кажете де, какво ще стане?…“.

— А тя?

— „Един ден ще разбереш!…“ А аз никога няма да го разбера.

Момичето се поотдръпна от стълбата, но пак се притисна към стъпалата й.

— Аз ще те преведа през служебния вход — каза Иван Максимович.

Момичето се разделяше без желание със своите преживявания.

Той й обясни, че през служебния вход минават артистите и главният режисьор, и той самият, директорът на театъра. При тия думи момичето се отдръпна от стълбата и го погледна недоверчиво — той не приличаше на директор: ни по ръст, ни по външност, ни по увереност в движенията.

Той разбра погледа му. И тихо каза:

— След петнайсет минути започва. Да вървим, а?

Те минаха край дежурната. Лицето й почти никога не се виждаше: само челото и очилата. Тя винаги четеше вестник и съобщаваше на минаващите край нея последните новини.

— Четохте ли? — питаше тя. — Една перуанка родила четири!

— Е-е, какво приказвате? — стеснително каза Иван Максимович и посочи момичето. И обясни: — Аз такова… искам да вкарам тази моя роднина.

— Минете, моля — разреши дежурната.

Те минаха по дългия служебен коридор и се озоваха във фоайето.

Децата не могат да отминат без внимание нищо неочаквано или необичайно: те с удивление гледаха мъжа и момичето, които прекосиха фоайето с шлифери.

Като слязоха във вестибюла, Иван Максимович каза:

— Е, дойдохме… Дай шлифера си на гардероба. И всичко е наред.

Той облекчено въздъхна, обърна се… и видя нея.

Това беше завеждащата педагогическата част Валентина Степановна. Момичето също я видя и примря, втрещи се. Иван Максимович разпери ръце, сякаш искаше да каже: „По-добре мене не пускайте!“. Валентина Степановна разбра отчаяния поглед на момичето.

— Свали си шлифера и върви в салона — меко каза тя, — щом директорът ти е разрешил.

— Да, аз мисля… — започна Иван Максимович.

— С вас ще си поговорим после! — тихо, но сериозно каза завеждащата педагогическата част.

Разговорът стана веднага щом момиченцето се скри от погледа им.

— Аз отговарям за възпитателното въздействие на нашите спектакли, Иван Максимович. Това въздействие може да бъде със знака плюс или със знака минус. И тук съответната възраст играе колосална роля!

— Благодаря Ви, Валентина Степановна, от името на дирекцията… Задето винаги сте си на поста.

— Не искайте да се отървете с шега, приятелю мой. Законите на педагогиката не могат да се заобикалят от служебния вход!

Той покорно сведе глава, като знаеше, че още никой не си е отивал от нея, без да е изслушал всичко, което тя е искала да каже.

— В театъра за възрастни, Иван Максимович, година или дори десет години нямат съществено значение. Разбира се, не може да се каже, че човек на трийсет и седем години разбира повече от човек на трийсет и четири години. Но в детската възраст всяка година е цяла епоха! И вашата доброта в дадения случай може да се обърне на жестокост.

Той меко и в съгласие кимаше в такт с резките думи на Валентина Степановна, а през цялото време мислеше, че момичето, което плачеше по стълбата, вече е горе.

— Защо се усмихвате? — попита Валентина Степановна.

Без да отговори нищо, той тръгна към кабинета си. По пътя продължаваше да се усмихва. Имаше този навик — да се усмихва сам — на мислите си или на спомените си.

До кабинета спря едно момче и го попита:

— Ти за пръв път ли идваш в нашия театър?

— За пръв — отговори момчето.

Това го огорчи. И той попита другото момче, което стоеше до него.

— И ти ли за пръв път идваш в нашия театър?

— Какво говорите! — отвърна момчето.

Поолекна му. Погледна с нежност момчето.

— А колко пъти си бил в нашия театър?

— Тази година ли?

Той беше готов да разцелува момчето.

— Не, изобщо…

— Във вашия театър съм гледал всичко.

— Слушай, не искаш ли да пиеш нещо? Имам нарзан^[2].

— Какво говорите! Вече би звънецът…

— А нашите аквариуми харесват ли ти?

— Аз винаги храня вашите рибки!

— Виж това не бива да правиш. За тях е опасно.

— Купих от бюфета пирожка и я натроших.

Иван Максимович знаеше, че театралният бюфет обслужва сега и рибите, които плуваха в големите кълбовидни аквариуми във фоайето.

Представлението започна. И веднага на вратата се почука.

— Влезте, Николай Николаевич! — викна директорът. Той знаеше, че с почукване при него в кабинета влиза само главният режисьор на театъра.

Иван Максимович стана и приглади възрижите си коси около голямото си плешиво теме.

В стаята влезе висок, възрастен човек с красиво и малко уморено лице. Беше с черен официален костюм и бяла, колосана риза, която блестеше.

Иван Максимович закопча всички копчета на поизвехтялото си сако. И пак ги разкопча.

— Седнете, Николай Николаевич. — След поканата главният режисьор седна. — Вие винаги сякаш сте на премиера…

— Да-а… — без да бърза, се съгласи Николай Николаевич. — Вечер идвам в театъра като на театър. А не като на работа! Такъв си ми е навикът.

Той имаше дълбок, плътен баритон, който звучеше като че ли извинително: дето ще рече, не ми придирвайте толкоз, вари ме, печи ме — такъв съм си аз.

— Зад кулисите бяхте, разбира се?

— Както винаги… — пак като че ли се извини Николай Николаевич. — Няма как, не мога да не намина.

Преди всяко представление той отиваше зад кулисите, питаше актьорите как се чувстват и им пожелаваше успех.

— Искам да ви съобщя една новина — каза Николай Николаевич. Той прокара ръка по тежките си, гъсти коси. — Викат ме в комсомолския комитет.

— Защо?

— Искат да поговорят с мене.

— С вас? За какво?…

— Не зная точно. Но се съгласих веднага. И повярвайте ми: с удоволствие! Да разчиташ на младежта, значи да разчиташ на нещо сигурно. Може би ги интересува моята следваща лекция?

— На тема?…

— „За културата на театъра“. Това е една вечна тема. Вярно, предвиждам някои усложнения.

Иван Максимович стана, готов незабавно да помогне на главния режисьор.

— Видите ли, някои теоретични положения на моята лекция могат да влязат в противоречие с практиката на нашия театър.

— Какви именно положения? — Иван Максимович с цялото си късо, но тежко тяло се устреми към Николай Николаевич.

— Ние с вас мислим еднакво — полугласно, сякаш под секрет, каза главният режисьор. — Затова ще бъда напълно откровен. Видите ли, в своите лекции аз ще доказвам, че зрителят не може да бъде на „ти“ с театъра. Театърът е тайнство. Неговия праг прекрачват с благоговение. И артистите са вълшебници, с които човек не може да се среща ей тъй, фамилиарно, като със съседите си. И директорът на театъра е също тайнствена личност. Личност, която няма нищо общо с директора на училище или, да речем, с директор на библиотека. И изведнъж този тайнствен човек се появява във вестибюла след представлението и пита: „Е, какво? Хареса ли ви?“. Всичко се опростява… Вече няма никакво тайнство! Повярвайте на моя опит: не е прието. Аз говоря не за някакви официални нареждания, а за кодекса на традициите, за нещо такова… За свещените традиции на театъра!

За миг в очите на Николай Николаевич се появи смут: той забеляза, че левият маншет на ризата му се е скрил в ръкава на сакото, докато десният с достойнство блестеше с ахатовото си копче. Главният режисьор винаги внимаваше дали маншетите му са наред. Те трябваше да изглеждат като близнаци.

Николай Николаевич внимателно, без да бърза, оправи левия си маншет.

Иван Максимович харесваше тази подчертана акуратност. Той чувстваше, че тя неволно се предава и на другите и някак стяга, дисциплинира всички, които общуват с Николай Николаевич. Пък и изобщо Иван Максимович ценеше у хората онова, на което сам не беше способен.

Николай Николаевич закри лицето си с ръце. Връхчетата на пръстите потънаха за миг в посивелите му коси. Сякаш беше стигнал в разговора си до кулминацията, която изискваше от него решителност и някакво преодоляване.

— Иван Максимович, бъдете така добър… Седнете, моля ви се. Неудобно ми става, наистина.

Иван Максимович седна и в очакване се облегна върху масата с тежкото си тяло.

— Гледах как наблюдавате зрителите от телефонната кабинка. Това вече, извинете, е някаква детинщина! Разправят, че преди започване на представленията разговаряте със зрителите във вестибюла. И дори на улицата. Най-опасното в това знаете ли кое е?

— Кое?… — с напрегнато любопитство попита Иван Максимович.

— Това, че за тези разговори разказват с умиление. И дори с възторг. Актьорите не виждат в това нищо противоестествено. Те не разбират, че така не е прието… Че това противоречи на елементарните представи за театъра.

— И за детския?…

— Театърът си е театър! А дали е детски или за възрастни — няма значение. Според Станиславски той „започва от гардероба“, а не от разговорите във вестибюла. Станиславски е имал предвид, че дори гардеробът в театъра трябва да бъде не такъв, какъвто е навсякъде. Дори гардеробът трябва да хипнотизира зрителя: не да смъкне палтото си и да отмине, а с душевен трепет да го предаде в ръцете на служителката на изкуството. Да, да, гардеробиерката в театъра не е служеща, а служителка. Така е. Или трябва да е така… Повярвайте на моя опит.

Не може да се каже, че Иван Максимович не знаеше всичко това. Но както познато произведение, изпълнено от голям артист, звучи за нас често по нов начин, така и известните истини, произнесени от Николай Николаевич, нерядко му се струваха откровение.

— А вашите аквариуми? — продължаваше главният режисьор.

— Те успокояват… Настройват децата лирично.

— Но ги отвличат от главната цел на тяхното идване тук, в тази сграда. Струва им се, че са в зоомагазин… И най-сетне, последното! — Николай Николаевич сниши глас и се огледа, сякаш искаше да се увери, че в кабинета са само двамата. — Знаете ли, че вас в театъра ви наричат Ванечка?…

— Зная — отговори Иван Максимович.

— Честна дума, това е някаква детинщина! А моя предшественик, когото аз дълбоко уважавам, наричат Петруша…

— Но нали от това не преставате да го уважавате?

— Не преставам… Пьотр Василевич създаде интересен репертоар. Постави твърде своеобразно „Тримата мускетари“. И Катаевата „Самотна лодка“ се бялна у него някак по нов начин.

— Ами „От много ум“?

— Този спектакъл съм гледал в изпълненията на велики и най-велики. Затова към него имам особено отношение… Но общо взето Пьотр Василевич остави след себе си добър спомен.

— Петруша?… — Иван Максимович се вслуша в звука на своя глас. — Звучи много гальовно.

— И все пак аз не мога да си представя, че биха наричали Всеволод Емилиевич Майерхолд в неговия театър Севочка. Макар че също не звучи грубо. Или че Владимир Иванович Немирович-Данченко го наричат Володенка… Не мога да си го представя!

— Да, трудно е да си го представи човек.

— Според мен невъзможно! — Николай Николаевич стана и закрачи из стаята. От едната стена до другата той правеше не повече от три крачки. — Всички тези факти сами по себе си нямат голямо значение. Но събрани с други (подобни на тях), те създават атмосфера на клуб или на Дом на културата. С една дума, професионална, самодейна атмосфера. А самодейността относно професионалите знаете ли как се нарича?

— Интересно как?

— Дилетантство. Това е опасно заболяване.

— Струва ви се, че нашият театър е… болен?

— Не още. Но профилактиката на заболяванията винаги е за предпочитане пред лекуването им.

— Профилактиката трябва да започне от мен. Защото аз съм главният носител на вирусите…

Иван Максимович изрече тези думи сериозно, замислено.

— Аз никога не бих ви нарекъл така! Вие сте създател на този колектив и се ползвате, както се казва, напълно със заслужен авторитет. На вас ви подражават…

— На мене?

— На вас, Иван Максимович. На вас! И това, струва ми се, трябва да го имате предвид. Ето, Зина Балабанова, например… Великолепна актриса! Тя трябва да бъде кумир за зрителите. Загадка, непостижимост… А тя ги кани у дома си на чай и ги пита какви критически бележки имат да й кажат. Прави у дома си конференции на младите зрители. Зная, защото живея срещу нея. Това вече дори не е клуб. А Дом на пионерите… Детинщини!

— Да бяхте го казали на нея.

— Казах й.

— А тя?

— Отговори ми: „Не се съмнявам, че срещите със зрителите са нещо хубаво, а не лошо“.

— И толкоз?

— Толкоз!