Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители (6)

Валентина Степановна постави на масата в кабинета на директора чиния със сандвичи, фруктиера с пирожки и три бутилки нарзан. Като видя това, Николай Николаевич почна нервно да оправя маншетите си, които бяха съвсем както трябва. В отношението си към тях винаги се проявяваше неговото настроение.

— Е, не е педагогично, нали? — обърна се той към завеждащата педагогическата част. — Че той не идва в бюфет, а в театър. Детинщина някаква!…

— Ами ако е гладен? — каза Иван Максимович. — От път идва човекът! Аз помолих Валентина Степановна…

— Цветя, сандвичи, шампанско — всичко това след премиерата, скъпи мои! Ако тя, разбира се, излезе успешна. А такива аванси… Изобщо, Иван Максимович, аз бих искал пак да подчертая: не ние трябва да сме щастливи, че той пристига, а той трябва да е благодарен, че сме го поканили. Кой от великите е започвал с Шекспир? Дори не мога да си припомня. Според мен просто никой.

В този момент в стаята се втурна Зина.

— Посрещнахме го! — възкликна тя. — Тук всичко в ред ли е? Наистина прекрасен момък!

— Ето на̀!… — Николай Николаевич безнадеждно махна с ръка и седна на стола, небрежно постави крак върху крак и уморено отпусна глава назад. Той се приготви за срещата.

— Представете си — продължаваше Зина, — той от всичко се възхищава!

— Лакировчик, а? — пошегува се Николай Николаевич.

— Лакировчиците са фалшиви хора. А той — от все сърце! И гарата много му хареса, и това, че го посрещнахме… „Колко, казва, всичко това е прекрасно!“ В момента се възхищава на рибите.

По начало възторжените натури дразнеха Зина с това, че понякога изопачаваха истинските събития на живота, сякаш ги „пригаждаха“ към своето възприятие. Но младият режисьор не я дразнеше. Напротив, по пътя от гарата до театъра той през цялото време сякаш изостряше и Зинините възприятия: караше я да се радва на неща, които тя по навик отдавна вече просто не забелязваше. На прага се показа Андрей Лагутин. Той беше с куфарче, с пуловер и кецове.

Като го видя в лице, рядко усмихващата се Валентина Степановна се усмихна. И Иван Максимович се усмихна. Лицето беше доверчиво и приветливо.

— Здравейте, аз пристигнах — каза Андрей.

Един миг всички мълчаха, като чакаха пръв да заговори в отговор Николай Николаевич. Но тъй като той се бавеше, Зина каза високо:

— Ние толкова ви чакахме! Запознайте се, моля…

Разбрал, че в присъствието на Зина паузите са твърде опасни, Николай Николаевич стана и пръв подаде ръка. Представи се и каза:

— Чувах, че у нас ви харесва?

— Много! — отговори Андрей. — В купето с мене пътуваха трима мъже. Най-младият от тях беше към петдесетте. Но всички казваха: „Нашият ТМЗ!“. Това е прекрасно! Аз бях горд, че са ме поканили тук.

— Нашият град е прочут с металургичния си завод, с курорта, в който се лекува ревматизъм, и с ТМЗ — съобщи Иван Максимович.

— Аз съм уверен, че ще издържите сериозния изпит, който ви предстои. С наша помощ, разбира се — пак се намеси в разговора Николай Николаевич.

— Всички изпити той вече е взел в института — каза Зина.

Костя, който стоеше зад гърба на Андрей, я погледна с изразителния поглед на един от своите персонажи. Зина и сама разбираше, че първата среща трябва да бъде безконфликтна и радостна. „Не се стърпях!“ — с досада си помисли тя.

— Първият спектакъл винаги е изпит — каза Андрей. — Какво има да се говори? Разбирам.

Валентина Степановна с жест на гостоприемна стопанка посочи чинията и фруктиерата.

— Именно Николай Николаевич предложи млад режисьор да постави този спектакъл — каза Иван Максимович. — Вярно ли е?

— Вярно — каза Зина.

— Имал съм късмет! — възкликна Андрей и взе един сандвич.

Насърчен от директора, Патов си наля малко нарзан, отпи една глътка и с чаша в ръка започна:

— Аз много съм мислил за тази трагедия. И по-рано, и сега, знаейки, че ще трябва като по-възрастен другар от време на време да ви подавам ръка за помощ!

— Той предварително е уверен, че Андрей ще затъне? — пошепна Зина на ухото на Костя. Готовността да се притече в защита на доверчивостта и добротата не я напускаха ни за минута.

Андрей взе втори сандвич.

— И ето интересното — продължаваше Николай Николаевич, — тази повест, от която няма „по-печална на света“ е била известна дълго време преди Шекспир. Нали той я е написал в… — Патов се запъна.

— Около 1595 година — подсказа Андрей.

— Имало два варианта. Те се различавали помежду си… е, да речем — за да разберете всички тук! — като „Ханц Кюхелгартен“ на Николай Василевич Гогол от неговия „Ревизор“ или от „Мъртви души“. Като фейлетоните на Антоша Чехонте от творенията на Антон Павловия Чехов!

Николай Николаевич назоваваше винаги великите хора по малкото и бащиното им име.

— Както виждаме, дори гениите не изведнъж са намирали себе си. И почти винаги с тях е имало придружвачи, които са им помагали да намират пътя си.

— Струва ми се, той иска да каже Андрей да напише „Ревизор“ с негова помощ — пошепна Зина на ухото на Костя.

— Стига само да се получи „Ревизор“! — отговори Костя.

— И ето интересното — продължаваше Патов, — ако днес в една пиеса синът не уважава баща си и в друга синът не уважава баща си, почват да обвиняват авторите в липса на оригиналност. Че дори и в плагиатство! А някога, през епохата на Възраждането например, традиционността на сюжета се е считала за голямо достойнство. Как ви се струва?… Простете, не зная бащиното ви име!

— Просто Андрей.

— Не е много удобно: вие ме наричайте…

— А вие мене — просто Андрей!

— Та как ви се струва, Андрей, защо на оригиналността на сюжета по-рано не са придавали такова голямо значение?

— Не зная.

— Защото много по-голямо значение са придавали на средствата за художествено изразяване! От това, че сюжетите си приличали, произведенията не почвали да си приличат едно на друго. Защото художниците в онова време били наистина самобитни!

„Ама той нарича на малко и бащино име само ония велики хора, които отдавна вече са умрели…“ — изведнъж си помисли Зина. Тя искаше да сподели това свое наблюдение с Костя. Но се стърпя.

Николай Николаевич още веднъж глътна от вече обезгазирания нарзан. И сякаш подкрепен, продължи:

— Пръв този толкова близък сега на нашия колектив сюжет е обработил Мазучо. Това е било около…

Патов се запъна.

— През втората половина на петнайсети век — каза Андрей.

— Като на изпит! — възкликна Зина.

Патов я погледна, както се поглежда зрител, който изведнъж е заговорил по време на представлението. Останалите зрители мълчаха. Макар по всичко да си личеше, че и на Валентина Степановна много се искаше да заговори, тя няколко пъти се повдигаше от стола си. Патов не обръщаше на това никакво внимание.

— Но героите на Мазучо имали други собствени и фамилни имена — продължаваше той. — А ето че у Луиджи да Порто в „История на двамата благородни любовници“ ние вече срещаме Ромео и Жулиета. Представяте ли си, ако днес в две пиеси имаше не само еднакви сюжети, но и едни и същи имена на действащите лица?!

— Не мога да си представя — каза Андрей.

— А по-рано това било възможно! Поради обстоятелството, за което вече говорих… И у Данте, както всички вие помните, фамилиите на враждуващите семейства са Монтеки и Капулети! В „Чистилище“… Е, разбира се, както почти във всяка история със странстващи сюжети, не е минало без куриози. Джироламо дела Корта в известната си „История на Верона“ представил стария сюжет за истински. Или както се казва сега, за документален! А след това вече изградили във Верона една явно фалшива гробница на Ромео и Жулиета. Никой ли от вас не е бил във Верона?

Валентина Степановна не се стърпя.

— Лично аз не съм била — каза тя.

— И аз, колкото и да е странно, също — добави Зина.

— Но защо иронизирате? Сега има толкова туристически екскурзии в чужбина! На мене ми се случи… Така че на всички туристи сега показват тази гробница. Аз видях Верона! И после ще ви разкажа на вас, Андрей, и на художника на спектакъла за непосредствените си впечатления.

— Прекрасно! — възкликна Андрей.

— И чак след това сюжетът стигнал в Англия. Появила се поемата на Артър Брук „Ромео и Жулиета“. Представяте ли си, ако беше сега… Изобщо какво да говорим! Има разни мнения за това, от къде е взел сюжета Уилям Шекспир. Но аз съм уверен, че той го е взел от поемата на Брук. Известно е обаче, че от един и същ камък един изсича статуетка, а друг — чудеса! Когато вие, Андрей, сте чели поемата на Брук, навярно сте забелязали…

— Аз не съм я чел.

— И нищо, както се казва, не сте загубили. Но ето кое е интересното: у Брук действието продължава девет месеца, а у Шекспир — от неделя до петък. Тоест всичко пет дни. Как мислите, защо той е скъсил толкова времето на действието?

— А вие как мислите? — попита Зина.

— Аз мисля, че той е искал напрежението и стремителността на събитията да са в унисон с напрежението на младежките чувства!

— Може би — каза Андрей. Той погледна с добродушните си, доверчиви очи всички присъстващи, сякаш се съветваше с тях.

„По нещо прилича на Зина Балабанова — помисли си Иван Максимович. — Но по какво именно?“ И си отговори: „В него също има нещо детско! И се усмихва чистосърдечно, както нашите по-малки зрители…“.

Андрей пак обърна поглед към Николай Николаевич:

— Но все пак тази любов трябва да изглежда на зрителите вечна. Без начало и край… — Той се обърна към Валентина Степановна. — Как мислите вие?

„Преди малко същият въпрос — «Как мислите вие?» — зададе Николай Николаевич. Но Патов изпитва — помисли си Зина. — Макар да не му е нужен ничий отговор. Той сам знае всичко предварително. А този се съветва… Интересно му е да знае мнението на Валентина Степановна!“

— Мисля — каза завеждащата педагогическата част, — че вариантът на нашия театър на трагедията трябва да бъде преди всичко химн на първата любов, каквато именно сега, в този момент, изпитват нашите по-големи зрители. Не можем да ги учим да обичат. Не можем да ги накараме да подражават на чуждите чувства, но да се възхищават от силата и красотата на тези чувства — те просто са длъжни!

— Да… — замислено рече Андрей, — бих искал да се възхитят!

— Вашата задача се облекчава от това, че нашите по-големи зрители са много възприемчиви — каза Валентина Степановна. — Макар че за разлика от малките те се стесняват да го показват.

Като почувства, че престава да бъде център на разговора, Николай Николаевич стана — представителен, елегантен, красив. И всички пак се обърнаха към него.

— Вие знаете ли, че Белински и Пушкин са писали за тази трагедия?

Зина като на урок вдигна ръка:

— Може ли аз?

— Моля — тихо, предвиждайки лошия номер, рече Николай Николаевич.

— Не зная какво е писал Пушкин, но зная, че има опера на Гуно — „Ромео и Жулиета“, а също фантазия на Чайковски и балет на Прокофиев със същото име.

— Е, това вече е цяла детинщина!… — рече с досада Патов. — Ние водим сериозен, професионален разговор…

— Може би ти ще дойдеш на репетицията? — пошепна Костя Чичкун на Зина.

— Самичък няма да го оставя тук!

— Уверен съм — каза Иван Максимович, като се изправи зад масата и примирително разпери ръце, — абсолютно съм уверен, че във всичко, което се отнася до същността на бъдещия спектакъл, вие, Андрей, ще намерите с Николай Николаевич общ език.

Патов реши да се изкаже незабавно за същността на бъдещия спектакъл.

— Аз виждам всичко това… като разказ за една смела и горда личност, която къса оковите на закостенелите средновековни норми.

— Казаното навярно съвпада и с вашето гледище, Андрей, а? — с надежда попита Иван Максимович. Погледът му сякаш молеше Николай Николаевич и Андрей: „Хайде де, подайте си ръка!“.

— На мене ми се струва, че оковите на средновековието не тегнат на днешните зрители — каза Андрей. — И въпросът за закостенялостта на средните векове не ги вълнува.

„Ама какво си намислил да правиш?“ Такова възклицание не се изтръгна от Иван Максимович, но сякаш се изписа на лицето му. Директорът се отпусна в креслото.

— Тогава какво ли? — с добродушно удивление попита Андрей. — В едно велико произведение всеки открива нещо свое.

— И какво открихте вие? — уморено прокара ръка по тежките си гъсти коси и попита Николай Николаевич.

— Аз бих искал да поставя спектакъла съвременно.

— Нов прочит?… Това сега е моден термин. Но да добавяте себе си към Шекспир… Удобно ли е?

— А нима само в средновековието е могло да има такава битка за истинското и мнимото? Такава схватка на любовта и доброто с омразата, фарисейщината и лицемерието.

— Любов и омраза — да, помня. Но фарисейщина? Лицемерие?… Че кой там е носител на тези качества?

— Кой ли?… — Андрей изгледа всички с добродушния си поглед, сякаш питаше: „И вие ли не помните?“.

Зина веднага откликна на този въпрос.

— Ами враждуващите семейства! — възкликна тя. — Които дори не помнят заради какво е възникнала тяхната вражда, но се правят, че в злобата си са страшно принципни!

— Аз мисля, че на нашите по-големи зрители този аспект действително е по-близък — каза Валентина Степановна.

— Може би напразно подхванахме този разговор? — каза Николай Николаевич. — Такива проблеми не се решават на форуми. Ние ще се съберем двамата и ще изработим обща концепция… Аз, струва ми се, ще ви бъда полезен, Андрей, и в подбора на кандидатурите за главните роли. Например аз вече определено виждам в нашата трупа две нелоши Жулиети и един нелош Ромео…

— А на вас нима не са ви казали за моята молба? — попита Андрей.

— За молба ли? — учуден вдигна вежди Николай Николаевич.

— Сусана Романовна предупреди, че имате някакво малко условие — каза Иван Максимович. — И ние обещахме да го изпълним. Нали така? — обърна се той към Патов.

— Лично аз със Сусана Романовна не съм разговарял.

— А какво е условието? — попита Иван Максимович.

— Ромео бих искал да играя самият аз.

— Да не сте завършили актьорския факултет? — попита Николай Николаевич.

— Не, режисьорския. Но в своя дипломен спектакъл играх Ромео.

— Струва ми се, че ролята на режисьора на спектакъла е толкова голяма, че едва ли има нужда още от една роля. — Доволен от своя афоризъм, Николай Николаевич сведе глава, сякаш очакваше аплодисменти.

— Андрюша… вие настоявате ли на това, а? — попита директорът.

— Аз просто много бих искал.

— Известни са случаи, когато големи артисти са ставали велики режисьори. И после са карали едновременно двете професии — каза Патов. — Всеволод Емилиевич Майерхолд, например. Или Константин Сергеевич Станиславски… Но голям режисьор да се е прославил в роля?… Такова нещо не мога да си спомня.

— Той още не е голям! — каза Зина.

Патов закрачи из кабинета в търсене на аргументи. И изведнъж се спря по средата.

— За какъв Ромео може да става дума? Нали вие сте тук, при нас… временно?

— Ако моят Ромео се хареса, аз мога да остана повечко. А после ще подготвя дубльор.

— Значи така… — мрачно се намеси в разговора Костя Чичкун. Това беше толкова неочаквано, че всички трепнаха и се обърнаха към него. Костя стигаше до решенията си бавно и с много мислене. Но почти никога не ги променяше. Той се изказваше така, сякаш теглеше черта под дискусията. А всъщност теглеше черта на собствените си размишления и съмнения. — Аз ето какво искам да кажа. В един младежки спектакъл трябва да има експерименти. Така че трябва да опитаме.

— Това би било интересно, а? Как мислите вие, Николай Николаевич? — попита директорът.

— Не е позволено… според мене.

— От кого не е позволено? — попита Зина.

Без да й отговори, Патов се обърна към Андрей:

— Добре де, а Жулиета, Парис, Тибалд и дойката?… За изпълнителите на тези роли ще се посъветвате ли с мене?

— Че как иначе? Само че отначало трябва да се запозная с всички актьори.

— Ние ще ви уредим среща с трупата — предложи Иван Максимович.

— По-добре просто аз да видя всички ваши спектакли!