Джеф Линдзи
Декстър в мрака (7)

5.

Някой някога е казал, че злото не знае покой, и почти със сигурност е говорил за мен, защото няколко дни, след като пратих милия малък Зандър на заслужено възмездие, бедният упорит Декстър наистина беше много зает. Докато френетичното планиране на Рита набираше скорост, работата ми следваше примера му. Явно се бяхме натресли на някое от периодичните заклинания, които се случват от време на време в Маями, при които убийството просто изглежда добра идея, и аз цели три дни бях затънал до лактите в пръски кръв.

На четвъртия ден нещата дори малко се влошиха. Бях донесъл понички, както правя понякога — особено в дните след срещите ми за игра. По някаква причина няколко дни след като със Странника сме имали среднощна среща, се чувствам много по-отпочинал, но и доста гладен. Сигурен съм, че този факт е изпълнен с психологическо значение, но много повече ме интересува да се погрижа да си взема една-две понички със сладко, преди свирепите хищници от лабораторията да ги разкъсат на парчета. Когато става дума за понички, значението може да почака.

Но тази сутрин едва успях да грабна една поничка с малинов пълнеж — при това имах късмет да не изгубя някой пръст. Целият етаж жужеше от подготовката за отиване на местопрестъпление и от тона на жуженето отгатнах, че е някое особено отвратително, което не ми хареса. Това значеше повече работа, забутан някъде далеч от цивилизацията и от кубинските сандвичи. Кой знае какво щях да обядвам. И като се имаше предвид, че ме бяха прекарали с поничките, обядът можеше да се окаже много важно хранене, а май щеше да се наложи да работя и през обедната почивка.

Грабнах готовия си набор за работа с пръски кръв и излязох с Винс Масуока, който въпреки дребния си ръст бе успял да награби две от особено ценните понички с пълнеж, както и тази с баварския крем и шоколадова глазура.

— Справил си се повече от добре, велики ловецо — казах му и кимнах към заграбената плячка.

— Боговете на гората бяха благосклонни — каза той и отхапа голям залък. — Племето ми няма да гладува тази зима.

— Но аз ще — казах.

Той ме дари с ужасната си изкуствена усмивка, която изглеждаше така, сякаш я е научил от някой издаден от правителството учебник по физиономии.

— Законите на джунглата са сурови, скакалецо — каза ми.

— Да, знам — казах. — Първо трябва да се научиш да мислиш като поничка.

— Ха — каза Винс. Смехът му беше още по-неестествен от усмивката и звучеше, все едно четеше на глас фонетично изписан смях. — Ха-ха-ха! — каза той. Бедният човечец май се преструваше във всичко човешко, досущ като мен. Но не беше толкова добър. Нищо чудно, че се чувствах добре с него. Това и фактът, че той доста често ме сменяше и носеше понички.

— Трябва ти по-добра маскировка — каза той и кимна към ризата ми — хавайски десен в яркорозово и зелено, допълнен от разголени девойки. — Или поне по-добър вкус.

— Беше намалена — казах.

— Ха — повтори той. — Е, съвсем скоро Рита ще ти избира дрехите. — И после рязко изостави ужасната си изкуствена веселост и добави: — Слушай, мисля, че намерих идеалния човек за кетъринга.

— Прави ли понички с желе? — попитах; наистина се надявах, че цялата тема за надвисналото ми брачно блаженство просто ще изчезне. Но бях помолил Винс да ми стане кум и той приемаше работата на сериозно.

— Много е добър — каза Винс. — Прави наградите на Ем Ти Ви, всичките партита в шоубизнеса и тъй нататък.

— Звучи очарователно скъпо — казах.

— Е, той ми дължи услуга — каза Винс. — Мисля, че можем да свалим цената. Някъде към сто и петдесет долара на куверт.

— Всъщност, Винс, надявах се да можем да си позволим повече от един куверт.

— Писаха за него в списание „Саут Бийч“ — каза той малко обидено. — Поне трябва да говориш с него.

— Честно казано — казах, което, разбира се, значеше, че лъжа, — мисля, че Рита иска нещо семпло. Като бюфет.

Винс — вече определено се цупеше — повтори:

— Поне говори с него.

— Ще го обсъдя с Рита — казах и си пожелах така всичко да изчезне. По време на пътуването до местопрестъплението Винс не каза нищо повече по въпроса, така че може и да беше изчезнало.

Местопрестъплението се оказа много по-лесно за мен, отколкото бях очаквал, и когато стигнах, доста се ободрих. На първо място, беше в студентското градче на Университета на Маями, моята мила стара алма-матер, и в пожизненото си старание да изглеждам като човек всеки път, когато попаднех тук, си напомнях да се преструвам, че изпитвам към това място топла пухкава привързаност. На второ място, изглежда, имаше твърде малко прясна кръв, с която да работя, което значеше, че мога да приключа с нея в разумен срок. Освен това значеше свобода от противното мокро червено нещо — наистина не обичам кръв, което може да изглежда странно, но е така. Намирам обаче огромно удовлетворение в организирането й на местопрестъпленията, като я карам да влезе в сносен модел и да се държи прилично. В този случай, както научих по пътя, това нямаше да е кой знае какво предизвикателство.

Така че с обичайното си ведро настроение бавно се запътих към жълтата полицейска лента, уверен в очарователната интерлюдия на един трескав работен ден…

И се заковах на място, прекрачил лентата с единия крак.

За миг светът пламна в яркожълто и усетих гадното чувство, че се нося в безтегловност във въздуха. Не виждах нищо, освен острието на блясъка. Откъм мрачната задна седалка се чу тих звук, чувство на подсъзнателно гадене, смесено със сляпата паника на касапски нож, който изскърцва по черна дъска. Втурване, нервност, дива увереност, че нещо е адски ужасно объркано, и нито намек какво е и къде е.

Зрението ми се върна и се огледах. Не видях нищо, което не очаквах да видя на местопрестъпление: малка тълпа край сигналната лента, няколко униформи, охраняващи периметъра, малко детективи с евтини костюми и моя екип, нещастниците от лабораторията, които преравяха храсталаците на четири крака. Всичко беше съвсем нормално за невъоръженото око. Така че се обърнах за отговор към непогрешимото си напълно въоръжено вътрешно око.

„Какво има?“ — попитах безмълвно, като отново затворих очи и потърсих някакъв отговор от Странника за тази безпрецедентна проява на неудобство. Бях свикнал на коментари от Мрачния си другар и доста често първият ми оглед на някое местопрестъпление биваше спорадично прекъсван от лукав шепот на удивление или забавление, но това — това очевидно беше звук на нещастие и не знаех как да го разбирам.

„Какво?“ — попитах отново. Но нямаше отговор, освен тежкото шумолене на невидими криле, така че се отърсих от него и отидох до мястото.

Двете тела очевидно бяха изгорени другаде, тъй като наоколо нямаше и следа от достатъчно голямо барбекю, което да изпече така добре два средни по размер женски индивида. Бяха оставени до езерото в студентското градче на Университета, точно до пътеката, която го обикаля, и бяха открити рано сутринта от двама души, тичащи за здраве. Заради състоянието на малкото количество доказателствен материал под формата на кръв, който открих, заключих, че главите са били отстранени след като жените са били изгорени.

Една дребна подробност ме накара да застина. Телата бяха разположени спретнато, почти почтително, овъглените им ръце бяха сгънати на гърдите. И на мястото на отрязаните глави над всеки торс внимателно бе поставена по една керамична глава на бик.

Точно такова любовно отношение винаги води до някакъв коментар от страна на Мрачния странник — общо взето развеселен шепот, кикотене, дори жегване на завист. Но този път, когато Декстър си помисли: „Аха, глави на бик! Какво мислим за това?“ — Странникът отвърна незабавно и енергично с…

Нищо?

Ни шепот, ни въздишка?

Пратих раздразнено искане за отговори и не получих повече от тревожно суетене, все едно Странникът се снишаваше зад всичко, което можеше да го скрие, и се надяваше бурята да отмине, без да го забележат.

Отворих очи — стреснах се, не за друго. Не помнех друг път Странникът да не е имал какво да каже по някой пример на любимата ни тема, но ето че сега беше не просто усмирен, а дори се криеше.

Погледнах двете овъглени тела с ново уважение. Нямах представа какво може да означава това, но след като не се беше случвало друг път, нямаше да е зле да разбера.

Анхел Батиста клечеше на пътеката и много внимателно разглеждаше някакви неща, които не виждах, а и не ме интересуваха.

— Намери ли го вече? — попитах.

Той не вдигна очи.

— Кое? — попита.

— Нямам представа — казах. — Но сигурно е някъде тук.

Той посегна с пинсетите и изскубна стръкче трева, вторачи се в него и го натъпка в едно найлоново пликче. После каза:

— Защо му е да слага керамични бичи глави?

— Защото шоколадът е щял да се разтопи — отвърнах.

Той кимна, без да вдига очи.

— Сестра ти смята, че е сантерия.

— Така ли? — казах. Тази възможност не ми беше хрумнала и малко се вкиснах. Все пак бяхме в Маями — всеки път, когато се натъкнехме на нещо, което прилича на ритуал и включва животински глави, сантерия беше първото, което ни идваше наум. Афро-кубинска религия, която съчетава анимизма на йоруба с католицизъм, сантерия е широко разпространена в Маями. Жертвоприношенията на животни и символизмът са често срещани сред последователите й, което би обяснило бичите глави. И въпреки че относително малко хора практикуваха сантерия, в повечето домове в града имаше по една-две малки свещи със светци или гердани от раковини, купени в някоя botanica^[1]. Преобладаващото отношение в града беше, че дори да не вярваш, нищо няма да ти стане, ако покажеш известно уважение.

Както казах, би трябвало да ми хрумне веднага. Но заварената ми сестра, вече сержант в отдел „Убийства“, се бе сетила първа, макар че аз би трябвало да съм умният.

С облекчение разбрах, че случаят е поверен на Дебора, понеже това значеше минимум сковаващо костите скудоумие. Освен това се надявах, че така тя ще си намери по-добро занимание, отколкото напоследък. Денонощно кръжеше около повреденото си гадже Кайл Чътски, който бе изгубил два незначителни крайника в скорошната си среща с един побъркан хирург на свободна практика, който се бе специализирал да превръща човешки същества в пищящи картофи — същият негодник, който изкусно бе подкастрил толкова много ненужни части на сержант Доукс. Не бе имал време да приключи с Кайл, но Дебс прие всичко много лично и след като простреля фатално добрия чичко доктор, се посвети да обгрижва Чътски, за да го върне към крепката мъжественост.

Сигурно беше събрала безброй червени точки на етичната дъска, без значение кой ги броеше, но в действителност отпуската не й беше помогнала с отдела и дори по-лошо, бедният самотен Декстър много страдаше от незаслуженото пренебрежение от страна на единствената си жива роднина.

Така че като цяло беше чудесно, че случаят е възложен на Дебора. По-нататък по пътеката тя говореше с началника си, капитан Матюс: сигурно му даваше муниции за продължаващата му война с пресата, която просто отказваше да го снима откъм хубавия профил.

Всъщност фургоните на пресата бяха пристигнали и бълваха екипи, запрятащи ръкави, за да снимат общи кадри на района. Няколко от местните кръвожадници бяха тук, стиснали тържествено микрофоните и опяващи печално за трагедията на така брутално отнетите два живота. Както винаги, се почувствах почтително благодарен, че живея в свободно общество, където пресата има свещеното право да показва материали за умрели хора във вечерните новини.

Капитан Матюс внимателно приглади с длан и без това идеалната си коса, потупа Дебора по рамото и се запъти да говори с журналистите. А аз се запътих към сестра си.

Тя стоеше там, където я беше оставил Матюс, и гледаше гърба му, докато той започваше да говори с Рик Сангре, един от лидерите в репортажите от типа „щом има кръв, значи е водеща новина“.

— Е, сестричке — казах. — Добре дошла в истинския свят.

Тя поклати глава и каза:

— Хип-хип ура!

— Как я кара Кайл? — попитах, понеже тренингът ми подсказа, че това е правилното нещо, за което да питам.

— Физически ли? — каза тя. — Добре е. Просто се чувства непотребен. А ония задници във Вашингтон не му дават да се върне на работа.

Трудно ми беше да преценя способността на Чътски да се върне на работа, след като никой така и не беше казал какво работи. Знаех, че по някакъв начин е свързан с някаква част от правителството и че е нещо нелегално, но друго нищо не знаех.

— Е — казах, търсех подходящото клише, — сигурен съм, че просто трябва малко време.

— Да бе — каза тя. — Сигурно. — Обърна се към мястото, където лежаха двата овъглени трупа. — Както и да е, това е прекрасен начин да се поразсея.

— Мълвата ми донесе, че смяташ, че е сантерия — казах и главата й светкавично се обърна към мен.

— А ти мислиш, че не е?

— О, не, възможно е — отвърнах.

— Но? — рязко каза тя.

— Няма „но“ — казах.

— По дяволите, Декстър — каза тя. — Какво знаеш за това?

Вероятно беше справедлив въпрос. Знаеше се, че от време на време правя доста добри догадки за някои от най-страховитите убийства, по които работехме. Бях си спечелил известна репутация за интуицията си за начините, по които мислят и действат извратените убийци маниаци — съвсем естествено, след като — неизвестно за всички освен Дебора — аз самият бях извратен убиец маниак.

Но макар че едва наскоро бе разбрала истинската ми природа, Дебора не се свенеше да се възползва от нея, за да й помагам в работата й. Нямаше значение — радвам се да помагам. За какво иначе е семейството? И всъщност не ме беше грижа дали колегите ми чудовища плащат обществения си дълг, докато чакат да ги изпържат на електрическия стол — освен, разбира се, ако не ставаше дума за някой, когото пазех за собствено невинно удоволствие.

Но в този случай нямах нищичко за казване на Дебора. Всъщност дори се надявах, че тя може да ми даде някоя трошица информация, нещо, което да обясни странното и необичайно спотайване на Мрачния странник. Това, разбира се, не беше от нещата, които се чувствах удобно да споделя с нея. Но каквото и да кажех за това двойно изгорено жертвоприношение, тя нямаше да ми повярва. Щеше да е сигурна, че имам информация и по някаква причина не искам да я споделя. Единственото по-подозрително нещо от сестра е сестра, която е ченге.

Съвсем както се очакваше, тя беше убедена, че крия нещо от нея.

— Хайде, Декстър — каза. — Изплюй камъчето. Кажи ми какво знаеш за това.

— Скъпа ми сестричке, аз съм в пълно недоумение — казах.

— Глупости — каза тя, явно не беше усетила иронията. — Криеш нещо.

— Никогаж — казах. — Бих ли излъгал собствената си сестра?

Тя ме изгледа гневно.

— Значи не е сантерия?

— Нямам представа — казах колкото можех по-успокоително. — Изглежда като добро начало, но…

— Знаех си — отсече тя. — Какво „но“?

— Ами — започнах. И наистина ми беше хрумнало току-що и вероятно нищо не значеше, но вече бях отворил уста, така че продължих: — Чувала ли си някога някой сантеро да използва керамика? И то бикове — те не си ли падаха по кози глави?

Тя ме гледа втренчено цяла минута, после поклати глава.

— Това ли е? Само това ли можеш да кажеш?

— Казах ти, Дебс, нищо не мога да ти кажа. Беше само мисъл, нещо, което ми хрумна току-що.

— Ами — каза тя, — ако ми казваш истината…

— Разбира се, че ти казвам истината — запротестирах.

— Дрънци ми казваш — каза тя и пак се обърна към капитан Матюс, който отговаряше на въпросите със сериозната си мъжествена издадена напред долна челюст. — Което е съвсем малко по-малко от моите таратанци.

Досега не бях наясно, че дрънците са по-малко от таратанците, но винаги е хубаво да научиш нещо ново. И все пак дори това стряскащо откритие не ми помогна да отговоря на истинския въпрос — защо Мрачният странник се беше снишил и спотаил. В течение на работата си и на хобито си бях виждал неща, които повечето хора не могат и да си представят, освен ако не са изгледали доста от филмчетата за шофиране в нетрезво състояние, които показват в шофьорските училища. И при всеки случай, с който се бях сблъсквал, независимо колко зловещ, сенчестият ми спътник имаше някакъв съдържателен коментар по въпроса, дори да беше просто прозявка.

А сега, пред лицето на нищо по-ужасно от две овъглени тела и малко нескопосана керамика, Мрачният странник бе решил да побегне като уплашен паяк и да ме остави без напътствия — съвсем ново чувство за мен, и открих, че изобщо не ми харесва.

Но какво да направя? Не познавах човек, с когото да мога да поговоря за Мрачния странник — поне не и ако исках да остана на свобода, което много исках. Доколкото ми беше известно, освен мен нямаше експерти по въпроса. Но какво всъщност знаех за веселия си другар? Наистина ли бях наясно просто защото бях делил пространство с него толкова дълго време? Фактът, че той бе избрал да се скрие в килера, ме изнервяше силно, сякаш се разхождах из офиса си без гащи. Когато опреше до ядката на нещата, всъщност нямах представа какво представлява Мрачният странник или откъде се е взел, но пък това никога не ми се бе струвало важно.

По някаква причина сега ми се струваше.

 

 

Скромна тълпа се бе събрала до сигналната лента, която бяха опънали полицаите. Достатъчно хора, та Гледащия да може да застане насред групата, без да изпъква.

Гледаше със студен глад, който не личеше по лицето му — нищо не личеше по лицето му: то беше просто маска, която носеше в момента, начин да скрие свилата се в него сила. Но хората около него сякаш я усещаха някак си, поглеждаха го нервно, все едно бяха чули наблизо рев на тигър.

Гледащия се наслаждаваше на неудобството им, наслаждаваше се на това как зяпат в глупав ужас това, което бе направил. Всичко беше част от радостта от тази сила и част от причината, поради която обичаше да гледа.

Но точно сега гледаше с определена цел, внимателно и преднамерено, и докато ги гледаше как щъкат наоколо като мравки, усещаше как силата вътре в него се надига и се извива. „Ходещо месо — помисли си. — По-малко от овце, а ние сме овчарят“.

Докато се радваше тайно на жалката им реакция на изложбата му, усети как друго присъствие погъделичка крайчеца на хищническите му сетива. Бавно обърна глава покрай жълтата лента…

Ето. Това беше той, онзи с ярката хавайска риза. Наистина работеше в полицията.

Гледащия протегна внимателно пипало към него и когато то го докосна, видя как другият замръзва насред крачка и затваря очи, все едно задава безмълвен въпрос — да. Вече всичко се връзваше. Другият бе усетил едва доловимото докосване на сетивата. Беше силен, това беше сигурно.

Но каква беше целта му?

Гледаше. Другият се изправи, огледа се, после сякаш се отърси от усещането и пресече полицейската лента.

„Ние сме по-силни — помисли си. — По-силни от всички. И те ще го разберат за свое огромнейшо страдание“.

Усещаше как гладът нараства — но трябваше да научи още и щеше да изчака удобния момент. Да чака и да гледа.

Засега.