Джеф Линдзи
Декстър в мрака (27)

25.

В продължаващото ми цял живот изучаване на човешките същества съм открил, че колкото и да се мъчат, те още не са намерили начин да предотвратят настъпването на понеделник сутрин. Те, разбира се, опитват, но понеделник винаги идва и всички работливи пчелички трябва да се свият обратно в мрачния си работен живот на безсмислено бъхтене и мъка.

Тази мисъл винаги ме развеселява и защото обичам да пръскам щастие навсякъде, където отида, допринесох малко за смекчаването на неизбежната понеделнишка сутрин, като отидох на работа с кутия понички, които изчезнаха до една в нещо, което може да се нарече само крайно сърдито безумие, още преди да си стигна до бюрото. Сериозно се съмнявах, че някой има по-добра причина от мен да е кисел, но това не личеше, като ги гледах как грабят поничките и ми сумтят.

Винс Масуока явно споделяше всеобщото чувство на минорно терзание. Влезе в малкия ми офис с изражение на ужас и удивление — изражение, което сигурно показваше нещо много трогателно, защото изглеждаше почти истинско.

— За бога, Декстър — каза той. — Боже господи!

— Опитах се да ти запазя една — казах с мисълта, че може да е така изтерзан единствено заради празната кутия от понички. Той обаче поклати глава.

— О, господи! Не мога да повярвам. Той е мъртъв!

— Сигурен съм, че няма нищо общо с поничките — казах.

— Божичко, а ти се канеше да говориш с него. Успя ли?

Във всеки разговор настъпва момент, когато поне единият от говорещите трябва да разбере за какво иде реч, и аз реших, че този момент е настъпил.

— Винс — казах, — искам да си поемеш дъх, да започнеш отначало и да се престориш, че двамата говорим на един и същи език.

Той ме зяпна, все едно беше жаба, а аз бях чапла.

— Мамка му — каза. — Ти още не знаеш. По дяволите!

— Езиковите ти умения западат — казах. — Да не си говорил с Дебора?

— Той е мъртъв, Декстър. Намерили са трупа късно снощи.

— Е, значи сигурно ще си остане мъртъв достатъчно, за да ми кажеш за кого по дяволите говориш.

Винс примига, очите му изведнъж станаха огромни и влажни.

— Мани Борк! Убит е.

Ще си призная, че изпитах смесени чувства. От една страна, определено не съжалявах, че някой е изкарал онова джудже от картинката по начин, по който аз бях неспособен по етични причини. Но от друга страна, сега щеше да се наложи да търся храна за сватбата другаде, а и сигурно да пиша доклад за разследващия детектив. Раздразнението се бореше с облекчението, но после си спомних, че и поничките бяха свършили.

Така че реакцията, която спечели, беше раздразнението от всички главоболия, които щеше да причини това. Все пак Хари ме беше обучил достатъчно добре и знаех, че когато човек чуе за смъртта на познат, това не е приемлива реакция. Така че се постарах да накарам лицето си да изрази нещо като шок, загриженост и тъга.

— Леле — казах. — Не знаех. Знаят ли кой го е направил?

Винс поклати глава.

— Той нямаше врагове — каза явно без да осъзнава колко невероятно звучи това за всеки, който е срещал Мани. — Всички направо благоговееха пред него.

— Знам — казах. — Беше по списанията и така нататък.

— Не мога да повярвам, че някой би могъл да го убие!

В интерес на истината и аз не можех да повярвам, че някой би могъл да го убие чак сега, но не ми се стори дипломатично да го кажа.

— Ами, сигурен съм, че ще разрешат случая. Кой работи по него?

Винс ме погледна, все едно го бях попитал дали мисли, че слънцето изгрява сутрин и от изток.

— Декстър, главата му е отрязана. Точно като на трите трупа в университета.

Когато бях млад и се мъчех да стана човек, известно време играх футбол и един път ме удариха силно в корема и няколко минути не можех да дишам. Сега почувствах нещо подобно.

— О — казах.

— Така че, естествено, го дадоха на сестра ти.

— Естествено. — Осени ме внезапна мисъл, но защото съм доживотен поклонник на иронията, попитах: — Не са го сготвили, нали?

Винс поклати глава.

— Не.

Станах и казах:

— По-добре да говоря с Дебора.

Когато стигнах в апартамента на Мани, Дебора хич не беше в настроение за приказки. Стоеше наведена над Камила Фиг, която снемаше отпечатъци около краката на масата до прозореца. Не ме погледна, така че надникнах в кухнята, където Анхел Батиста се беше навел над трупа.

— Анхел — казах и за миг не повярвах на очите си, така че попитах: — Това женска глава ли е?

Той кимна и боцна главата с химикалката си.

— Сестра ти казва, че тря’а да е момичето от музея Лоу. Сложили са я тук, щото тоя е пълен bugero.

Погледнах двата среза — единия точно над раменете, другия точно под брадичката. Този на главата пасваше на това, което виждахме досега, направен чисто и внимателно. Но този на тялото, което се предполагаше, че е на Мани, беше много по-груб, сякаш убиецът беше бързал. Ръбовете на двата среза бяха притиснати един към друг, но разбира се, не съвпадаха добре. Дори без мрачното вътрешно мълвене виждах, че това е някак различно, и тъничкият леден пръст, който полази по врата ми, ми подсказваше, че разликата може би е много важна — може би дори за сегашните ми главоболия. Освен този смътен и незадоволителен призрак на загатване обаче за мен тук имаше само безпокойство.

— Има ли друг труп? — попитах, като си спомних за бедния малтретиран Франки.

Анхел вдигна рамене, без да вдига поглед.

— В спалнята. Само са го наръгали с нож. Оставили са му главата. — Изглеждаше малко обиден, че някой ще си даде толкова труд и ще остави главата, но май нямаше какво да добави, така че се махнах и отидох при сестра ми, която клечеше до Камила.

— Добро утро, Дебс — казах с веселост, каквато изобщо не чувствах, и явно не бях единственият, защото тя даже не ме погледна.

— По дяволите, Декстър. Ако нямаш нещо наистина добро за мен, стой настрана, мамка ти!

— Не е чак толкова добро — казах. — Но онзи в спалнята се казва Франки. Този тук е Мани Борк, появяваше се в лъскавите списания.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами, малко е неловко, но може да съм един от последните хора, които са го видели жив.

Тя се изправи.

— Кога?

— В събота сутринта. В десет и половина. Точно тук. — И посочих чашката кафе, която все още беше на масата. — Това са моите отпечатъци.

Дебора ме гледаше невярващо и клатеше глава.

— Ти си го познавал? Бил ти е приятел?

— Наех го за кетъринга на сватбата. Казваха, че бил много добър.

— Аха — каза тя. — И какво си търсил тук в събота сутринта?

— Той ми вдигна цената. Исках да го накарам да я свали.

Тя огледа апартамента и погледна през прозореца към гледката за милион долара.

— Колко взимаше? — попита.

— Петстотин долара на куверт — отговорих.

Тя рязко обърна глава към мен.

— Мама му стара! За какво?

Вдигнах рамене.

— Не искаше да ми каже и не искаше да свали цената.

— Петстотин долара за куверт?

— Височко е, нали? Или трябва да кажа беше?

Дебора задъвка долната си устна, без да мига, после ме хвана за лакътя и ме издърпа встрани от Камила. Все още виждах един малък крак да стърчи от кухненската врата, където скъпият покойник беше срещнал преждевременния си край, но Дебора ме отведе чак в другия край на стаята.

— Декстър — почна тя, — закълни се, че не си го убил.

Както вече съм споменавал, нямам истински емоции. Упражнявал съм се дълго и упорито да реагирам като човешко същество в почти всички възможни ситуации — но тази ме свари неподготвен. Какво е правилното изражение, когато сестра ти те обвинява в убийство? Шок? Гняв? Неспособност да повярваш? Това май го няма в учебниците.

— Ами… — казах. Не беше извънредно умно, но беше всичко, за което се сетих.

— Защото няма да ти се размине, ако си ти — каза тя. — Не и за нещо такова.

— Никога не бих… Това не е… — Поклатих глава и наистина ми се стори ужасно несправедливо. Първо Мрачният странник ме бе напуснал, а сега сестра ми и съобразителността ми очевидно също бяха избягали. Всички плъхове бягаха, докато бедният кораб Декстър бавно потъваше сред вълните.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да организирам екипажа да изгребе поне малко вода. Дебора беше единственият човек на света, който знаеше какъв съм наистина, и въпреки че все още свикваше с тази мисъл, си бях мислил, че разбира поставените от Хари изключително внимателни граници и че разбира, че никога не бих ги прекрачил. Явно бях сбъркал.

— Дебора — казах, — защо ми е да…

— Стига глупости — сопна се тя. — И двамата знаем, че може да си го направил. Бил си тук точно по време на убийството. И имаш доста добър мотив да се измъкнеш и да не му платиш петдесет хиляди. Или е така, или вярвам, че го е направил някой от затвора.

Понеже съм изкуствено човешко същество, през повечето време съм и с изключително ясна мисъл, необременена от емоции. Но се чувствах, сякаш се опитвам да гледам през плаващи пясъци. От една страна, бях изненадан и малко разочарован, че тя мисли, че бих могъл да направя нещо толкова мърляво. От друга, исках да я уверя, че не съм. Исках да й кажа, че ако бях аз, тя никога нямаше да разбере, но това не ми се стори особено умно. Така че отново си поех дълбоко дъх и се примирих.

— Заклевам се.

Сестра ми ме изгледа продължително и изпитателно.

— Наистина — казах.

Накрая тя кимна.

— Добре. Дано да казваш истината.

Наистина не е честно, нали? Животът като цяло, искам да кажа. Все още се защитавах от обвинение в убийство — от собствената ми заварена плът и кръв! — и в същото време ме караха да разгадая престъплението. Трябваше да се възхитя на умствената гъвкавост, която позволяваше на Дебора да изпълни този мозъчен акробатичен номер, но също така трябваше да си пожелая тя да насочи изобретателното си мислене към някой друг.

— Не знам кой го е направил — казах. — И не… не получавам никакви… идеи за това.

Тя ме изгледа наистина изпитателно.

— Защо да ти вярвам?

— Дебора — казах и се поколебах. Това ли беше моментът да й кажа за Мрачния странник и настоящото му отсъствие? В мен се плискаше много неловка поредица от усещания, нещо като при началото на грип. Възможно ли беше това да са емоции, разбиващи се в беззащитния бряг на Декстър като огромни приливни вълни токсична мътилка? Ако беше така, нищо чудно, че хората са такива нещастни създания. Преживяването беше ужасно.

— Слушай, Дебора — казах отново, мъчех се да реша как да започна.

— Слушам те, за бога! Но ти нищо не казваш.

— Трудно е — казах. — Никога не съм го казвал.

— Значи сега му е времето.

— Аз… имам едно нещо в мен — казах. Съзнавах, че говоря като пълен идиот, и чувствах как по бузите ми се разлива странна топлина.

— Какво имаш предвид? — попита тя. — Рак ли?

— Не, не, то е… чувам го… То ми казва разни неща. — По някаква причина трябваше да извърна очи от Дебора. На стената имаше снимка на гол мъжки торс.

— Господи — каза Дебора. — Чуваш гласове?! За бога, Декс!

— Не — казах. — Не е като чуването на гласове. Не точно.

— Тогава какво е, мътните го взели?

Трябваше отново да погледна голия торс, а после да издишам шумно, преди да я погледна пак.

— Когато получа някое предчувствие за… нали се сещаш. На някое местопрестъпление. То е защото това… то ми го казва.

Лицето на Дебора беше замръзнало, абсолютно неподвижно, все едно слушаше ужасно признание, както всъщност си беше.

— Значи то ти казва… какво? „Хей, това го е направил някой, който се мисли за Батман“?

— Нещо такова. Нали се сещаш. Дребните предчувствия, които имах.

— Които имаше?

Наистина отново трябваше да погледна встрани.

— То изчезна, Дебора. Нещо в цялата тази история с Молох го подплаши.

Тя дълго не каза нищо и не виждах причина и аз да го правя.

— Казвал ли си на татко за този глас? — попита тя накрая.

— Нямаше нужда — отвърнах. — Той знаеше.

— И сега гласовете ти са изчезнали.

— Само един глас.

— И затова не ми казваш нищо за всичко това?

— Да.

Дебора изскърца със зъби толкова силно, че я чух. После издиша шумно, без да отключва ченето си.

— Или ме лъжеш, защото си го убил — изсъска тя, — или ми казваш истината и си пълен психопат.

— Дебс…

— На кое според теб искам да вярвам, Декстър? А? На кое?

Не мисля, че съм изпитвал истински гняв, откакто бях пубер, а може би дори тогава не съм бил способен да го изпитам; наистина. Но без Мрачния странник, докато се хлъзгах по наклонената плоскост към същинската човечност, всички стари бариери между мен и нормалния живот избледняваха и сега почувствах нещо, което вероятно бе много близо до истинския гняв.

— Дебора — казах, — ако не ми вярваш и искаш да си мислиш, че съм го направил аз, значи хич не ми дреме на кое вярваш.

Тя ме изгледа ядосано и за първи път отвърнах със същия поглед.

Накрая тя каза:

— Все пак ще трябва да докладвам. Засега си временно отстранен от случая.

— Нищо не може да ме направи по-щастлив — казах. Тя ме изгледа, сви устни и се върна при Камила Фиг. Гледах гърба й известно време, после тръгнах към вратата.

Наистина нямаше смисъл да се мотая наоколо, особено след като ми бяха казали — официално и неофициално, — че не съм добре дошъл. Би било хубаво да кажа, че съм се обидил, но за своя изненада все още бях прекалено ядосан, за да се чувствам засегнат. В интерес на истината, винаги страшно съм се изненадвал, че някой може да ме харесва наистина, така че беше почти облекчение да видя Дебора да се държи разумно.

При Декстър това вършеше работа, но докато вървях към вратата и своето изгнание, кой знае защо, не го чувствах като особено голяма победа.

Докато чаках асансьора, ме изненада прегракнал вик:

— Хей!

Обърнах се и видях неприветлив и много ядосан старец: търчеше към мен по сандали и черни чорапи, които стигаха почти до кокалестите му старчески колене. Освен това носеше торбести шорти, копринена риза и изражение на напълно праведно възмущение.

— Ти полицията ли си? — попита той.

— Само част — отвърнах.

— А проклетият ми вестник?

Асансьорите са толкова бавни. Но се старая да съм учтив, когато е неизбежно, така че се усмихнах успокоително на стария кукундел.

— Не ви е харесал вестникът ви? — попитах.

— Не го получих проклетия вестник! — развика ми се той и стана бледовиолетов от усилието. — Обадих се да кажа на вашите хора и черното момиче на телефона ми каза да се обадя във вестника! Аз видях как хлапето ми го открадна, а тя ми затваря телефона!

— Хлапе е откраднало вестника ви? — попитах.

— Нали това ти казвам бе! — каза той вече леко пронизително, което не правеше чакането на асансьора по-приятно. — Защо, по дяволите, си плащам данъците? За да ви слушам да ми повтаряте думите ли? А тя и ми се смее на всичкото отгоре!

— Можете да си купите друг вестник — казах успокоително.

Което явно не го успокои.

— Какво значи това, по дяволите — да си купя друг вестник? Събота сутрин по пижама и да си купя друг вестник? Защо просто не хващате престъпниците бе?

Асансьорът издрънча приглушено, за да обяви, че най-накрая е дошъл, но аз вече не се интересувах от него, защото ми хрумна една мисъл. От време на време ми хрумват мисли. Повечето така и не успяват да изплуват до повърхността, вероятно заради дългогодишните опити да изглеждам като човек. Но тази бавно изплува и като мехурче газ, което изскача от калта, се пукна ведро в ума ми.

— В събота сутринта? Помните ли по кое време?

— Разбира се, че помня по кое време! Казах им, когато се обадих, в десет и половина в събота сутринта и хлапето ми крадеше вестника.

— Откъде знаете, че е било хлапе?

— Видях го през шпионката! — кресна той. — Мога ли да изляза в коридора, без да погледна, като не си вършите работата бе?

— Като казвате „хлапе“, каква възраст имате предвид?

— Слушай, господинчо, за мен всички под седемдесет са хлапета. Но този беше на двайсетина и имаше раница на гърба, каквито носят всичките хлапета напоследък.

— Можете ли да го опишете?

— Да не съм сляп? Стои значи с вестника ми и с една от тия проклети татуировки, дето всички ги носят сега, точно отзад на врата.

Усетих как тънки метални пръсти погъделичкаха врата ми и разбрах отговора, но все пак попитах:

— Каква татуировка?

— Някаква глупост, някакъв японски символ. Защо смачкахме японците — за да им купуваме колите и да татуираме проклетите им драсканици по децата си ли?

Той май засега само загряваше и макар наистина да се възхищавах на страхотната за възрастта му издръжливост, реших, че е време да го насоча към съответните власти в лицето на сестра ми, и в мен просветна леко задоволство, защото така тя не само получаваше по-добър заподозрян от бедния лишен от граждански права Декстър, но и й натрисах този очарователен стар скандалджия като малко отмъщение, че ме подозира.

— Елате с мен — казах на стареца.

— Никъде не отивам — каза той.

— Не искате ли да говорите с истински детектив? — попитах и часовете упражнения, които бях посветил на усмивката си, сигурно ми се изплатиха, защото той се намръщи, огледа се и каза:

— Е, добре де. — И дойде с мен до мястото, където сержант Сестра ми се зъбеше на Камила Фиг.

— Казах ти да стоиш настрана — каза ми тя с топлотата и чара, на които бях свикнал от нея.

— Добре — отвърнах. — Да взема ли и свидетеля с мен?

Дебора отвори уста, после я затвори и я отвори още няколко пъти, все едно че се опитваше да разбере как дишат рибите.

— Не можеш… Това не е… По дяволите, Декстър — каза накрая.

— Мога, това е и си права — казах аз, — но междувременно този мил възрастен господин има да ти казва нещо интересно.

— Кой си ти бе, че ми викаш възрастен? — възрази той.

— Никой. А това е детектив Морган — казах му. — Тя е главната тук.

— Момиче? — изсумтя той. — Нищо чудно, че не могат да хванат никого. Момиче детектив!

— Не забравяйте да й кажете за раницата — казах му. — И за татуировката.

— Каква татуировка? — попита тя. — За какво говорите, дявол ви взел?

— Внимавай какво говориш! — скастри я старецът. — Срамота!

Усмихнах се на сестра си и казах:

— Приятно прекарване.