Джеф Линдзи
Декстър в мрака (40)

38.

Никога не съм бил толкова щастлив. Радостта ме връхлетя като комета, пламтяща, огромна и тежка в тъмното небе и свистяща към мен с невъобразима скорост, въртяща се навътре, за да ме погълне и да ме отнесе в безбрежна вселена на екстаз и всезнаещо единство, любов и разбирателство — блаженство без край в мен и от мен и навсякъде около мен, завинаги.

И тя ме завъртя през девственото нощно небе, топло заслепяващо одеяло от ликуваща любов, и ме залюля в люлка от безкрайна радост, радост, радост. Докато се въртях все по-високо и по-бързо и още по-изпълнен с всевъзможно щастие, ме връхлетя страхотен трясък и отворих очи в малка тъмна стая без прозорци и с много твърд бетонен под и стени, без да имам представа къде съм и как съм се озовал там. Самотна лампа гореше над вратата и аз лежах на пода в мъждивата й светлина.

Щастието изчезна напълно и нищо не избликваше, за да заеме мястото му, освен чувството, че където и да съм, никой няма намерение да ми връща нито радостта, нито свободата. И въпреки че в стаята не се виждаха бичи глави, керамични или други, и по пода нямаше купчини староарамейски списания, не беше трудно да събера две и две. Бях последвал музиката, бях изпитал екстаза и бях загубил съзнателен контрол. А това значеше, че по всяка вероятност ме е хванал Молох, реален или митичен.

Все пак е по-добре човек да не взема нещата за даденост. Може би бях отишъл насън в някой склад и можех просто да отворя вратата и да изляза. Изправих се с известно затруднение — чувствах се замаян и малко нестабилен и предположих, че за да ме доведат тук, са използвали някакъв опиат. Останах неподвижен за миг и се съсредоточих върху това да накарам стаята да се укроти, и след като вдишах дълбоко няколко пъти, успях. Направих крачка встрани и докоснах стената — много солидни бетонни блокове. На допир вратата беше почти толкова дебела и беше здраво заключена — дори не изтрака, когато я блъснах с рамо. Обиколих малката стая — не беше по-голяма от широк килер. В средата имаше канал и това беше единственото обзавеждане. Това не ми се стори особено обнадеждаващо, защото означаваше, че или трябва да използвам канала за лични нужди, или не се очакваше да остана тук толкова дълго, че да ми дотрябва тоалетна. Ако последното беше вярно, ми беше трудно да повярвам, че бързото излизане ще е за добро.

Не че можех да направя нещо по въпроса, каквито и планове да се правеха за мен. Бях чел „Граф Монте Кристо“ и „Затворникът от Зенда“ и знаех, че ако успея да се докопам до нещо като лъжица или тока на колан, бих могъл лесно да прокопая път за бягство през следващите петнайсетина години. Но те небрежно бяха забравили да ме снабдят с лъжица, а и токата на колана ми явно беше отнета. Това поне ми казваше много за тях. Бяха внимателни, вероятно опитни и бяха лишени дори от най-примитивно чувство за скромност, тъй като май въобще не ги беше еня, че без колан могат да ми паднат панталоните. Обаче все още нямах представа кои са и какво искат от мен.

И това хич не беше добре.

Нищо не ми подсказваше какво мога да направя, освен да седя на студения бетонен под и да чакам.

Така и направих.

Казват, че размисълът бил добър за душата. През вековете хората са се стремили към мир и покой, време за тях самите, без да се разсейват, просто за да могат да размишляват. И ето че аз имах точно това — мир и покой и никакво разсейване, но въпреки това ми беше много трудно да се облегна в удобната си циментова стая и да оставя размислите да ме споходят и да сторят добро на душата ми.

Като начало не беше вярно, че имам душа. Ако имах, какво си мислеше, че ми позволяваше да правя такива ужасни неща в продължение на толкова много години? Дали Мрачният странник не заемаше мястото на хипотетичната душа, която би трябвало да имат човешките същества? И сега, когато него го нямаше, щеше ли да ми порасне истинска душа и да ме превърне в човек?

Осъзнах, че все пак размишлявам, но някак си това не ми създаваше истинско чувство на удовлетворение. Можех да си размишлявам, докато не ми опадат зъбите, но това нямаше да обясни къде е отишъл Странникът ми — или къде са Коуди и Астор. Освен това нямаше да ме измъкне от тази малка стая.

Станах отново и обиколих стаята, този път по-бавно, търсех дребни слаби места. В ъгъла имаше отвор за проветряване — идеален път за бягство, ако бях голям колкото пор. На стената до вратата имаше ключ за лампа. Това беше.

Спрях до вратата и я опипах. Беше тежка и дебела и не ми вдъхваше нито капчица надежда, че мога да я разбия, да отключа ключалката или да я отворя някак без помощта на експлозиви или фадрома. Пак се огледах, но не видях нито едното, нито другото да се търкаля в ъгъла.

Бях в капан. Затворен, заловен, отвлечен, в мрачен зандан — дори синонимите не ме облекчаваха. Долепих буза до вратата. Каква полза от надеждата? Надежда за какво? Да ме пуснат обратно в света, където вече нямах цел? Не беше ли по-добре за всички страни, ако Победеният Декстър просто изчезнеше в забвение?

През дебелата врата дочух нещо, някакъв висок шум, който се приближаваше. И докато ставаше все по-близък, разпознах мъжки глас, който спореше с друг, по-тъничък, настойчив глас, който ми беше много познат.

Астор.

— Глупак! — каза тя, когато се изравниха с вратата ми. — Недей… — И после изчезнаха.

— Астор! — извиках с всичка сила, макар да знаех, че няма да ме чуе. И в доказателство, че глупостта е повсеместна и последователна, ударих по вратата с две ръце и пак изкрещях: — Астор!

Разбира се, нямаше никакъв отговор, освен слабото парене в дланите ми. Понеже не можех да измисля друго, се свлякох на пода, облегнах се на вратата и зачаках смъртта си.

Не знам колко дълго съм седял с опрян на вратата гръб. Признавам, че не беше много героично. Знам, че би трябвало да скоча на крака, да извадя тайния си декодиращ пръстен и да прегриза стената с тайните си радиоактивни свръхсили. Но бях изцеден. Слабият предизвикателен гласец на Астор от другата страна на вратата беше забил последния пирон. Нямаше го вече Тъмния рицар. От мен не беше останало нищо освен обвивка — и тя щеше да бъде разкъсана.

Така че седях прегърбен и отпуснат до вратата и не се случваше нищо. Тъкмо мислех как да се обеся на ключа за лампата на стената, когато усетих от другата страна на вратата някакво тътрене. После някой я бутна.

Аз я препречвах, така че естествено ме заболя, жестоко ощипване по задницата на човешкото ми достойнство. Реагирах бавно и те бутнаха пак. И пак ме заболя. И от болката разцъфна нещо наистина прекрасно, изникна от празнината като първото пролетно цвете.

Полудях.

Не просто се подразних, вбесен от нечия нехайна употреба на задника ми като подпирачка за врата. Наистина се ядосах, разярих, разгневих от липсата на зачитане на личността ми, от предположението, че съм пренебрежимо нищожество, нещо, което да заключиш в някаква стая и всеки, който има ръце и слаби нерви, да може да го подмята. Нищо, че само допреди миг аз бях имал също толкова ниско мнение за себе си. Това нямаше значение — бях луд в класическия смисъл на думата на умопобъркан и без да мисля за нищо друго, се хвърлих с всичка сила обратно към вратата.

Последва малко съпротивление и после резето се затвори. Станах и си помислих: „Ето!“ — без всъщност да знам какво означава това. И докато гледах ядно вратата, тя пак започна да се отваря и аз пак опрях рамо на нея и я затворих. Беше невероятно приятно и се почувствах по-добре, отколкото се бях чувствал от доста време, но когато част от чистия сляп гняв се оттече от мен, ми хрумна, че колкото й отпускащо да е подпирането на вратата, все пак е малко безсмислено и рано или късно ще доведе до моето поражение, тъй като нямах оръжия или инструменти, а онзи от другата страна теоретично нямаше ограничения на това, което можеше да донесе, за да си помогне.

Докато размишлявах, вратата отново се отвори донякъде и спря в крака ми. Докато автоматично я блъсках обратно, ми хрумна нещо. Беше глупав ескапизъм тип Джеймс Бонд, но можеше да свърши работа, а аз нямах абсолютно нищо за губене. При мен мисленето експлодира в бясно действие и аз затворих вратата с рамо и веднага отстъпих встрани от рамката и зачаках.

Съвсем естествено, само след миг някой пак блъсна вратата, но този път аз не се съпротивлявах, така че тя се отвори широко и се тресна в стената и някакъв изгубил равновесие мъж в нещо като униформа се препъна в стаята след нея. Опитах се да го хвана за ръката, но улучих рамото. Това обаче ми стигаше — завъртях се с всичка сила и го запратих с главата напред в стената. Последва приятен звук, все едно бях бутнал голям пъпеш от кухненската маса, той отскочи от стената и падна по лице на бетонния под.

И ето, прероденият и тържествуващ Декстър стоеше гордо изправен, врагът му лежеше проснат в нозете му и отворената врата водеше към свободата, изкуплението и после може би към една лека вечеря.

Бързо претърсих пазача, взех ключовете, големия му джобен нож и един автоматичен пистолет, който надали щеше скоро да му потрябва, а после предпазливо излязох в коридора, като затворих вратата след себе си. Някъде там Коуди и Астор ме чакаха и аз щях да ги намеря. Какво щях да правя тогава, не знаех, но нямаше значение. Щях да ги намеря.