Джеф Линдзи
Декстър в мрака (21)

19.

Все пак успях да закарам децата вкъщи, преди Рита да откачи, но беше на косъм и нещата не се подобриха, когато разбра, че са ходили да гледат отрязани глави. Но те видимо не бяха разстроени и дори се вълнуваха от деня си, а новата решимост на Астор да се превърне в умалено копие на сестра ми Дебора като че ли разсея Рита от същинското негодувание. В края на краищата ранният избор на професия може да спести много време и главоболия по-късно.

Ясно беше, че Рита е под пара и сме на празника Дърдоренфест. Нормално просто бих се усмихнал и бих я оставил да си говори. Но настроението ми нямаше нищо общо с нормалното. Последните два дни исках единствено спокойно местенце и време да се опитам да разбера къде е отишъл Странникът, а вместо това Дебора, Рита, децата — и от работата ми на всичко отгоре — ме дърпаха във всички други посоки. Маскировката ми беше превзела това, което би трябвало да скрива, и това не ми харесваше. Но ако успеех да се промъкна покрай Рита и да изляза, най-накрая щях да имам малко време за себе си.

Така че, под предлог, че имам важна работа по някакъв случай, която не може да чака до понеделник сутринта, се изхлузих през вратата и отидох с колата до офиса, наслаждавайки се на относителния мир и спокойствие на трафика на Маями в събота вечер.

През първите петнайсет минути от шофирането не можех да се отърва от чувството, че ме преследват. Нелепо, зная, но нямах опит в това да съм сам по тъмно и се чувствах много уязвим. Без Странника бях тигър с притъпено обоняние и без зъби. Чувствах се бавен и глупав, по гърба ми непрекъснато лазеха тръпки. Беше общо чувство за надвиснала страхотия, чувство, че трябва да се въртя в кръг и да душа дирята си, защото нещо гладно ме дебне. И по ръбовете на всичко това трептеше ехото на странната сънна музика, която караше краката ми да помръдват неволно, сякаш можеха да отидат някъде без мен.

Чувството беше ужасно и стига да бях способен на съчувствие, сигурен съм, че щях да преживея момент на страхотно откровение, в който се плясвам по челото, свличам се на земята и ломотя мъчителни разкаяния за всички пъти, когато съм преследвал други и съм им причинявал това ужасно чувство. Но не съм създаден за разкаяния — поне не мои, — така че можех да мисля единствено за собствения си огромен проблем. Странника ми го нямаше и аз бях празен и беззащитен, ако някой наистина вървеше по петите ми.

Сигурно си въобразявах. Кой би преследвал Прилежния Декстър, който се бъхти през напълно нормалния си изкуствен живот с весела усмивка, две деца и втора ипотека, за да плати храната за сватбата си? Просто за да съм сигурен, погледнах в огледалото за задно виждане.

Никой, разбира се. Никой не се промъкваше с брадва и керамична ваза с името на Декстър. Изкуфявах от самота.

В едното платно на Палмето Експресуей се беше подпалила кола и повечето водачи се справяха със задръстването като или заобикаляха в лявата лента, или скачаха на клаксона и крещяха. Слязох от магистралата и минах покрай магазините до летището. В някакъв склад точно до 69-о авеню звънеше алармата за крадци и трима мъже товареха кутии в някакъв камион, без изобщо да бързат. Усмихнах се и им помахах — не ми обърнаха внимание.

Започвах да свиквам с това чувство — напоследък всички игнорираха бедния празен Декстър с изключение, разбира се, на онзи, който или ме преследваше, или не.

Но като стана дума за празно, измъкването ми от сблъсъка с Рита, гладко или не, ме беше оставило с празен стомах, а това не е нещо, което понасям с желание. В момента исках да ям почти толкова, колкото исках да дишам.

Спрях в „Поло Тропикал“ и си взех половин пиле за вкъщи. Мирисът моментално изпълни колата и последните няколко мили едва се сдържах да не спра и да не впия зъби в пилето.

Накрая загубих битката на паркинга и на влизане се наложи да си извадя пропуска с мазни пръсти, при което едва не си изпуснах боба. Но когато седнах пред компютъра, вече бях много по-щастливо момченце, а от пилето беше останала само торбичка кости и приятен спомен.

Както винаги, на пълен стомах и с чиста съвест ми беше много по-лесно да включа мощния си мозък на скорост и да се замисля над проблема. Мрачният странник беше изчезнал. Съответно той имаше някакъв вид независимо съществувание без мен. Трябваше да се е взел отнякъде и, напълно вероятно, да се е върнал там. Така че първият ми проблем беше да разбера, доколкото мога, откъде е дошъл.

Много добре знаех, че моят Странник не е единственият на света. По време на дългата ми и удовлетворителна кариера бях срещал редица други хищници, обгърнати от невидимия черен облак, който говори за стопаджия като моя. И беше логично те също да са се родили някъде и някога, не само при мен в моето време. За свой срам никога не се бях питал защо или откъде идват тези вътрешни гласове. Сега, когато цялата нощ беше пред мен в мира и спокойствието на полицейската лаборатория, можех да поправя това трагично недоглеждане.

Така че, без да се замислям за личната си безопасност, безстрашно се гмурнах в интернет. Разбира се, когато написах „Мрачен странник“, не излезе нищо полезно — но това беше лично мое название. Опитах за всеки случай, но намерих само няколко онлайн игри и два-три блога, за които някой — който там се грижеше за тийнейджърските страхове — наистина трябваше да съобщи на съответните власти.

Потърсих „вътрешен спътник“, „вътрешен приятел“ и дори „дух наставник“. Отново излязоха някои много интересни резултати, които караха човек да се пита накъде върви светът, но нищо, което да осветлява проблема ми. Доколкото знаех обаче, уникални неща няма и сигурно просто не успявах да налучкам правилните думи, за да намеря каквото ми трябваше.

Добре. „Вътрешен наставник“. „Вътрешен съветник“. „Таен помощник“. Направих толкова комбинации, колкото се сетих, като размествах прилагателните, преглеждах списъци със синоними и не спирах да се чудя как ню ейдж псевдофилософията беше превзела интернет. И въпреки това не получих нищо по-зловещо от това как да озаптя могъщото си подсъзнание и да направя сделка убиец с недвижими имоти.

Имаше обаче една много интересна препратка към библейския цар Соломон, която твърдеше, че мъдрият старец тайно бил споменавал някакъв вид вътрешен цар. Потърсих малко информация за Соломон. Кой би си помислил, че тези библейски работи са интересни и приложими? Но явно когато мислим, че е бил мъдър весел брадат старец, който предложил да разрежат бебето на две само майтап да става, пропускаме всички хубави неща.

Например Соломон построил храм на нещо, наречено Молох, явно един от палавите висши богове, и убил брат си, защото в него имало „лошотия“. Определено виждах, че от библейска гледна точка „вътрешната лошотия“ може да е сполучливо описание на Мрачния странник. Но дори да имаше връзка, наистина ли някой, който притежава „вътрешен цар“, би убил човек, обладан от „лошотия“?

Зави ми се свят. Нима трябваше да вярвам, че самият Соломон е имал свой Мрачен странник? Или понеже по общо мнение той е един от добрите в библията, трябваше ли да разбирам, че той е намерил такъв у брат си и го е убил заради това? И противно на това, което всички сме учени да вярваме, той сериозно ли е говорил, когато предложил да разрежат бебето на две половини?

И най-важното, имаше ли значение какво е станало преди хиляди години на другия край на света? Дори да предположех, че цар Соломон е имал един от първите Мрачни странници, как щеше това да ми помогне да се върна към прекрасната си смъртоносна същност? Как трябваше да разбирам това увлекателно историческо познание? То не ми казваше откъде е дошъл Странникът, какво е или как да го върна.

Недоумявах. Добре тогава, явно беше време да се откажа, да приема съдбата си, да се оставя на милостта на съда, да приема ролята на Декстър — кротък семеен мъж и бивш Мрачен отмъстител. Да се примиря с мисълта, че никога вече няма да усетя твърдото хладно докосване на лунната светлина по наелектризираните ми нервни окончания, докато се плъзгам в нощта като въплъщение на студена остра стомана.

Помъчих се да измисля нещо, което да ме вдъхнови за още по-големи висоти на умствено усилие в проучването ми, но измислих само един стих от стихотворение на Ръдиард Киплинг: „Ако ума си можеш да запазиш трезв, когато всичките наоколо го губят“, или нещо подобно. Не ми изглеждаше достатъчно. Може би Ариел Голдман и Джесика Ортега е трябвало да научат Киплинг наизуст. Във всеки случай търсенето ми не ме доведе доникъде.

Добре. Как другояче би могъл човек да нарече Странника? „Сардоничен коментатор“, „система за предупреждение“, „вътрешна мажоретка“. Проверих ги всичките. Някои от резултатите за вътрешна мажоретка бяха доста стряскащи, но нямаха нищо общо с търсенето ми.

Опитах „наблюдател“, „вътрешен наблюдател“, „мрачен наблюдател“, „таен наблюдател“.

Още едно налучкване, вероятно свързано с това, че мислите ми отново се насочваха към храна, но въпреки това доста оправдано: „гладен наблюдател“.

Отново резултатите ми бяха основно ню ейдж дрънканици. Но един блог привлече вниманието ми и кликнах отгоре. Прочетох встъпителния параграф и макар че не казах „бинго“, тъкмо това беше същността на мисълта ми.

„Още веднъж в нощта с Гладния наблюдател — започваше. — Дебнейки из тъмните улици, гъмжащи от плячка, носейки се бавно сред очакващия пир и чувствайки влечението на кървавия прилив, който скоро ще се надигне, за да ни покрие с радост…“

Е, прозата беше малко претрупана. И частта с кръвта беше малко гадна. Като оставим това настрана, беше доста добро описание как се чувствах, когато излизах на някое от приключенията си. Май бях намерил сродна душа.

Продължих да чета. Всичко съвпадаше с преживяването, както го познавах, да обикаляш през нощта с гладно очакване, докато съскащият вътрешен глас шепне напътствия. Но след това, когато разказът стигаше до момента, когато аз бих връхлетял и разсякъл, този разказвач споменаваше „другите“, а после следваха три знака от азбука, която не познавах.

Или познавах?

Трескаво зарових по бюрото си за папката на случая с двете обезглавени момичета. Измъкнах купчината снимки, прелистих ги — и ето.

Написани с тебешир на алеята пред къщата на доктор Голдман, същите три букви, които приличаха на безформено МЛК.

Погледнах екрана на компютъра — пасваше, дума да не става.

Беше прекалено много, за да е съвпадение. Явно означаваше нещо много важно — може би дори беше ключът към разплитането на цялата бъркотия. Да, крайно показателно, само с една малка бележка под линия — показателно за какво? Какво означаваше?

А и защо точно тази следа ме засягаше? Бях дошъл тук да работя по собствения си личен проблем с изчезналия Странник — дошъл бях късно вечерта, така че да не ме юркат сестра ми и други служебни задължения. А сега, ако исках да разреша проблема си, май щеше да ми се наложи да работя по случая на Дебора. Защо вече нищо не беше честно?

Е, и да има истинска награда за оплакване, не я бях виждал в изпълнения със страдание и вербални умения живот. Така че спокойно можех да приема каквото ми се предлага и да видя къде ще ме отведе.

Първо, на какъв език беше написаното? Бях сигурен, че не е китайски или японски — ами някоя друга азиатска азбука, за която не знаех нищо? Отворих един онлайн атлас и започнах да проверявам страна по страна: Корея, Камбоджа, Тайланд. Азбуката на никоя от тях не приличаше на това. Какво ми оставаше? Кирилица? Лесно за проверка. Отворих страница с цялата азбука. Трябваше да я разгледам внимателно — някои от буквите си приличаха, но накрая заключих, че не е това.

А сега какво? Какво ми оставаше? Какво би направил сега някой наистина умен човек, някой като този, който бях някога, или дори някой като оня вечен застъпник на умниците цар Соломон?

В дъното на мозъка ми нещо избибипка и се заслушах за миг, преди да отговоря. Да, точно така, казах цар Соломон. Онзи от библията с вътрешния цар. Моля? Сериозно? Връзка ли казваш? Така ли мислиш?

Несигурно, но лесно за проверка и аз го проверих. Соломон би трябвало да е говорил на староеврейски, разбира се, а той лесно се намираше в мрежата. И съвсем не приличаше на знаците, които бях намерил. Значи край, нямаше връзка: ipso facto или друга някоя също така завладяваща латинска сентенция.

Но почакай — май си спомнях, че оригиналният език на библията не е еврейски, а нещо друго. Заблъсках брутално сивите си клетки и накрая те се сетиха. Да, беше нещо, което си спомнях от онзи съмнителен извор на знания „Похитителите на изчезналия кивот“. И езикът, който търсех, беше арамейски.

За пореден път се оказа лесно да намеря страница, която изгаряше от желание да ни научи да пишем на арамейски. И докато я гледах, аз също започнах да горя от желание да се науча, защото тук нямаше съмнение — трите букви бяха точно съвпадение. И всъщност бяха арамейските колеги на МЛК — точно както изглеждаха.

Продължих да чета. Арамейският, също като еврейският, не използваше гласни. Вместо това човек трябваше сам да се сеща за тях. Доста сложно всъщност, защото трябва да знаеш коя е думата, преди да я прочетеш. Затова МЛК можеше да е мляко или милик или малик или всяка друга комбинация и нито една нямаше смисъл. Поне не за мен, което беше важното. Но аз продължих да си драскам, опитвайки се да разбера буквите: Милок. Молак. Молек…

И пак нещо проблесна в дъното на мозъка ми и аз го сграбчих, измъкнах го на светлината и го разгледах. Отново цар Соломон. Построил храм на Молох. И разбира се, предпочитаното алтернативно изписване за Молох беше Молек или Милхом, известен като „амонитска гнусотия“.

Този път пуснах в търсачката „Молох почитане“ и прегледах десетина ненужни страници, преди да попадна на няколко, които ми казваха същото: почитането се характеризирало с екстатична загуба на контрол и завършвало с човешко жертвоприношение. Хората били докарвани до такава лудост, че не разбирали как малкият Джими някак си е бил убит и сготвен, не задължително в този ред.

Е, не разбирам много от екстатична загуба на контрол, макар че съм бил на футболни мачове в Ориндж Боул. И признавам, че бях любопитен. Как са го правили този номер? Зачетох се по-внимателно и открих, че имало и музика, музика толкова завладяваща, че лудостта била почти автоматична. Беше малко неясно как ставало — най-ясното разночетене, което открих в един превод на арамейски текст с купища бележки под линия, беше, че „Молох пращал музиката връз тях“. Предположих, че това значи оркестър от негови жреци, които шестват по улиците с барабани и тръби…

Защо барабани и тръби, Декстър?

Защото точно това чувах насън. Барабани и тръби, издигащи се в щастлив припяващ хор и чувството, че чистата вечна радост ме чака пред вратата.

Което изглеждаше като доста добро работно определение на екстатична загуба на контрол, нали?

Добре, заразсъждавах аз: просто заради спора, да кажем, че Молох се е завърнал. Или може би никога не си е тръгвал. Така че две хиляди годишен мерзък бог от библията праща музика, за да… за да какво? За да открадне Мрачния ми странник? Да убива млади жени в Маями, модерната Гомора? Дори привлякох и по-раншното си проникновение от музея и се опитах да го наместя в картинката: значи първият Мрачен странник е бил при Соломон, а сега е дошъл в Маями и като мъжки лъв, който завладява прайда, се опитва да избие Странниците, които вече са тук, защото… защо?

Наистина ли трябваше да вярвам, че някакъв старозаветен злодей пристига от древността, за да ме докопа? Май беше по-добре направо да си резервирам стая с меки стени.

Въртях го отвсякъде, но пак нищо не постигах. Сигурно мозъкът ми започваше да се разпада също като живота ми. Може би просто бях уморен. Но не се връзваше. Трябваше да разбера повече за Молох. И тъй като седях пред компютър, се запитах дали Молох си няма сайт.

Щеше да ми отнеме само миг, така че написах името, прегледах списъка със самомнителни самосъжалителни блогове, онлайн фентъзи игри и тайнствени параноични фантазии и намерих един, който изглеждаше вероятен. Когато кликнах върху линка, много бавно започна да се оформя картина и тогава…

Дълбокият могъщ бой на барабана, настойчивите рогове, надигащи се зад пулсиращия ритъм до точка, която се раздува, докато повече не може да сдържа гласовете, които избухват в трепетно очакване на радост отвъд познатото — беше музиката, която бях чул насън.

После бавното разцъфване на тлееща бича глава, там, насред страницата, с две вдигнати ръце и същите три арамейски букви отгоре.

Седях и гледах, и примигвах заедно с курсора, усещах как музиката се блъска в мен и ме издига към горещите славни висоти на непознат екстаз, който ми обещава цялата заслепяваща наслада на света на скрита радост. За първи път, откакто се помнех, докато тези страстни странни усещания ме заливаха и се вливаха в мен и после се отдръпваха, за първи път почувствах нещо ново, различно и нежелано.

Беше ме страх.

Не знаех защо или от какво, което силно влошаваше нещата, самотен непознат страх, който се извиваше в мен, отекваше в празнините и прогонваше всичко, с изключение на картината на тази глава на бик и страха.

„Това не е нищо, Декстър — казах си. — Картинка на животно и няколко случайни ноти от не особено добра музика“. И бях напълно съгласен със себе си — но не можех да накарам ръцете ми да се вслушат в здравия разум и да помръднат от скута ми. Нещо в пресичането на по презумпция несвързаните светове на съня и будуването правеше невъзможно да бъдат отделени един от друг, сякаш всичко, което можеше да ми се яви насън, а после да се появи на екрана в работата ми, беше прекалено могъщо, за да му устоя, и нямах шанс да се преборя с него, трябваше просто да гледам как ме повлича надолу към пламъците.

Вътре в мен нямаше могъщ черен глас, който да ме превърне в стомана и да ме запрати като копие срещу това, каквото и да беше то. Бях сам, уплашен, безпомощен и в недоумение: Декстър на тъмно; Торбалан и всичките му незнайни лакеи се спотайват под кревата и се готвят да ме завлекат от този свят в горящата земя на пищящата изпълнена с ужас болка.

С движение, което съвсем не беше грациозно, се хвърлих през бюрото и изтръгнах кабела на захранването на компютъра от стената. Дишах задъхано. Дръпнах се обратно на стола си толкова бързо и тромаво, че щепселът се отплесна и ме прасна по челото точно над лявата вежда.

Няколко минути само дишах, усещах как потта се стича по лицето ми и я гледах как капе по бюрото. Нямах представа защо бях скочил от стола като баракуда на кукичка и бях издърпал щепсела от контакта, освен че по някаква причина ми се бе сторило, че ако не го направя, ще умра, и не разбирах откъде се беше пръкнала тази идея, но тя се беше пръкнала, изтърколила се беше от новия мрак между ушите ми и ме бе смазала с настойчивостта си.

Седях в притихналия си кабинет и зяпах мъртвия екран; питах се кой съм и какво се е случило току-що.

Никога не се страхувах. Страхът е емоция, а Декстър нямаше емоции. Да се уплаша от уебстраница беше толкова отвъд глупавото и безсмисленото, че ми липсваха подходящи прилагателни. Аз никога не действах ирационално, освен когато имитирах човешки същества.

Тогава защо бях издърпал щепсела и защо ръцете ми трепереха заради някаква весела мелодийка и рисунка на говедо?

Нямах отговори и вече не бях сигурен дали искам да ги намеря.

Тръгнах си за вкъщи, убеден, че някой ме следи, въпреки че огледалото за обратно виждане остана празно по целия път.

 

 

Другият наистина беше много интересен, издръжлив по начин, който Гледащия не беше виждал от доста време. Щеше да е много по-интересно, отколкото с някои от предишните. Започваше да изпитва нещо, което почти можеше да се нарече близост с другия. Тъжно, наистина. Само нещата да бяха различни. Но в неизбежната съдба на другия имаше някаква красота и това също беше хубаво.

Дори толкова далеч зад колата му той виждаше признаците на накъсващите се нерви: онзи ускоряваше и забавяше, наместваше огледалата. Добре. Безпокойството беше само началото. Трябваше да отведе другия далеч отвъд безпокойството и щеше да го направи. Но първо беше важно да се увери, че другият знае какво го чака. А засега, въпреки подсказките, той май не се беше досетил.

Добре тогава. Гледащия просто щеше да повтаря модела, докато другият разбереше точно каква сила го преследва. После нямаше да има избор. Щеше да дойде като щастлив агнец на заколение.

Дотогава дори гледането имаше цел. Да му покаже, че го гледа. Дори ако видеше лицето, което го гледаше, това нямаше да му помогне.

Лицата могат да се променят. Гледането не.