Джеф Линдзи
Декстър в мрака (36)

34.

На малкия остров нямаше друго за гледане. Винс и другите лабораторни работници щяха да забележат всичко, което си заслужаваше, а присъствието ни само щеше да им пречи. Дебора беше нетърпелива и искаше да се втурнем обратно на континента, за да сплашваме заподозрените. Така че отидохме до брега и се качихме на полицейската лодка за краткото пътуване до доковете. Когато слязох на дока и се върнах на паркинга, бях малко по-добре.

Не видях Коуди и Астор, така че отидох при полицай Нискочелски.

— Децата са в колата — каза той, преди да отворя уста. — Искаха да играем на стражари и апаши, обаче аз не съм ви детска градина.

Изглежда, беше убеден, че лафът му за детската градина е толкова ужасно смешен, че си струва да го повтори, така че вместо да рискувам да го чуя още веднъж, само кимнах, благодарих му и отидох до колата на Дебора. Коуди и Астор не се виждаха, докато не стигнах до самата кола, и за миг се зачудих дали не съм разбрал погрешно къде са. Но после ги видях свити на задната седалка, гледаха ме с ококорени очи. Опитах се да отворя вратата, но беше заключена.

— Може ли да вляза? — провикнах се през стъклото.

Коуди се засуети с ключалката и отвори.

— Какво става? — попитах.

— Видяхме страшния човек — каза Астор.

Нямах представа какво иска да каже, но по гърба ми се застича пот.

— Какъв страшен човек? За полицая ли говорите?

— Декстъъър — каза Астор. — Не тъп! Страшен. Както когато видяхме главите.

— Същия страшен човек ли?

Те се спогледаха и Коуди сви рамене.

— Нещо такова — каза Астор.

— Той видя сянката ми — каза Коуди с нежния си дрезгав глас.

Хубаво беше да видя момчето да се отваря така, а още по-добре беше, че разбрах защо по гърба ми се стича пот. Той беше казвал нещо за сянката си и преди, а аз не бях обърнал внимание. Сега беше време да слушам. Качих се на задната седалка при тях.

— Откъде разбра, че е видял сянката ти, Коуди?

— Той го каза — каза Астор. — А Коуди видя неговата.

Коуди кимна, без да сваля очи от лицето ми; гледаше ме с обичайното си предпазливо изражение, което не издаваше нищо. И все пак виждах, че вярва, че ще се погрижа за това, каквото и да е то. Де да споделях неговия оптимизъм.

— Когато казваш сянка — попитах внимателно, — тази на земята ли имаш предвид, която прави слънцето?

Коуди поклати глава.

— Имаш друга сянка? — попитах.

Коуди ме погледна, все едно го питам дали носи панталони, но кимна.

— Вътре. Каквато имаше и ти.

Облегнах се на седалката и се престорих, че дишам.

Вътрешна сянка. Идеално описание — елегантно, икономично и точно. И допълнението, че аз също съм имал такава, му придаваше острота, която намирах за направо затрогваща.

Разбира се, да се трогнеш не е особено полезно и аз обикновено успявам да го избегна. В този случай мислено се отърсих и се запитах какво бе станало с гордите кули на Замъка на Декстър, някога така величествени и окичени с копринените знамена на чистия разум. Много добре си спомнях, че някога бях умен, а ето че тук не бях обърнал внимание на нещо важно, бях го пропускал твърде дълго. Защото въпросът не беше в това за какво говореше Коуди. Истинската загадка беше защо не бях успял да го разбера досега.

Коуди беше видял друг хищник и го беше разпознал, когато мрачното нещо в него беше чуло рева на себеподобно чудовище, точно както аз бях разпознавал другите, докато Странникът ми си беше с мен. И този другият беше разпознал Коуди такъв, какъвто беше в действителност, по абсолютно същия начин. Но защо това беше изплашило Коуди и Астор, та чак се бяха скрили в колата?

— Този човек каза ли ви нещо? — попитах.

— Даде ми това — каза Коуди. Извади светлобежова визитна картичка и ми я даде.

На нея имаше стилизирана глава на бик, точно като тази, която бях видял на врата на трупа на Кърт на острова. А под нея имаше идеално копие на татуировката на Кърт — МЛК.

Предната врата на колата се отвори и Дебора се метна зад волана.

— Да тръгваме. Вържете се. — Тикна ключа в запалването и колата запали, преди да успея да си поема дъх, за да заговоря.

— Минутка само — казах, след като успях да събера достатъчно въздух.

— Нямам проклета минутка — каза тя. — Хайде.

— Той е бил тук, Дебс.

— За бога, Декс, кой е бил тук?

— Не знам — признах.

Наведох се напред и й подадох картичката.

— Оставил е това.

Дебора взе картичката, погледна я и я хвърли на седалката, все едно беше направена от отрова на кобра.

— Мамка му! — Изключи двигателя. — Къде я е оставил?

— На Коуди — казах аз.

Тя завъртя глава и се вгледа в нас един по един.

— Защо ще я оставя на дете?

— Защото… — започна Астор и аз сложих ръка на устата й.

— Не ни прекъсвай, Астор — казах, преди тя да успее да каже нещо за виждането на сенки.

Тя си пое дъх, но после размисли и се кротна, недоволна, че е била заставена да мълчи, но засега примирена. Останахме така за момент, четиримата, едно голямо щастливо разширено семейство.

— Защо не я е оставил под чистачката на колата или не я е пратил по пощата? — попита Дебора. — И защо изобщо ни дава това проклето нещо? Защо въобще го е отпечатал, за бога?

— Дал го е на Коуди, за да ни сплаши — казах аз. — Казва ни: „Виждате ли? Мога да ви ударя по слабото място“.

— Фука се — каза Дебора.

— Да — казах. — Така мисля.

— Е, дявол да го вземе, това е първото смислено нещо, което прави. — Тя удари с длани по кормилото. — Иска да си играем на гоненица като останалите психопати, а аз тази игра я знам. И ще го хвана това копеле. — Погледна ме през рамо. — Сложи картичката в плик за улики и се опитай да получиш описание от децата. — Отвори вратата, изскочи навън и отиде да говори с едрото ченге Съчински.

— Е — обърнах се към Коуди и Астор, — можете ли да си спомните как изглеждаше този човек?

— Да — каза Астор. — Наистина ли ще си играем с него, както каза сестра ти?

— Тя не говореше за игра като вашата криеница. Той по-скоро ни предизвиква да го хванем.

— Че какво му е различното?

— На криеница никой не го убиват. Как изглеждаше той?

Тя сви рамене.

— Беше стар.

— Наистина стар? С бяла коса и бръчки?

— Не. Стар като теб — каза тя.

— А, искаш да кажеш стар — казах и усетих ледената ръка на смъртността да забърсва челото ми с пръст и да оставя по пътя си слабост и треперещи ръце. Не беше обещаващо начало за получаването на истинско описание, но все пак тя беше на десет и всички възрастни й бяха еднакво безинтересни. Ясно беше, че Дебора е постъпила разумно, като беше решила да говори с полицай Тъпински. Беше безнадеждно, но трябваше да опитам.

Споходи ме внезапно вдъхновение — или поне предвид текущата ми липса на умствени способности нещо, което трябваше да мине за вдъхновение. Щеше да има смисъл, ако страшният човек беше Старзак, който бе дошъл за мен.

— Спомняте ли си нещо друго за него? Говореше ли с акцент?

Тя поклати глава.

— Като френски или нещо такова ли? Не, говореше си нормално. Кой е Кърт?

Би било преувеличение да кажа, че сърчицето ми щеше да изскочи при думите й, но определено почувствах някаква вътрешна тръпка.

— Кърт е умрелият, когото ходих да видя. Защо питаш?

— Мъжът ни каза — каза Астор. — Каза, че някой ден Коуди ще е много по-добър помощник от Кърт.

Внезапен много леден повей мина през вътрешния климат на Декстър.

— Така ли? Колко мил човек.

— Изобщо не беше мил, Декстър, нали ти казахме. Беше страшен.

— Но как изглеждаше, Астор? — попитах без особена надежда. — Как да го намерим, ако не знаем как изглежда?

— Няма нужда да го хващате, Декстър — каза тя със същия леко раздразнен тон. — Той каза, че ще го намериш, когато му дойде времето.

Светът спря за миг колкото да усетя капки ледена вода да се изстрелват от порите ми, все едно бяха мънички водни пистолетчета.

— Точно какво каза? — попитах, когато нещата започнаха да се връщат по местата си.

— Каза да ти кажем, че ще го намериш, когато му дойде времето — каза тя. — Току-що ти казах.

— Как ви го каза? — попитах. — Кажете на татко си? Кажете на оня човек? Как?

Тя пак въздъхна.

— Кажете на Декстър — каза бавно, така че да разбера. — Това си ти. Каза: „Кажете на Декстър, че ще ме намери, когато му дойде времето“.

Сигурно би трябвало да съм още по-уплашен. Но странно, не бях. Дори се почувствах по-добре. Сега знаех със сигурност — някой наистина ме преследваше. Бог или смъртен, вече нямаше значение, той щеше да дойде за мен, когато му дойдеше времето, каквото и да означаваше това.

Освен ако аз не го изпреварех.

Глупава мисъл, излязла сякаш от някоя училищна съблекалня. До момента бях показал пълна неспособност да се държа дори на половин крачка пред този, който и да беше той, камо ли да го намеря. Просто бях гледал как ме следи, плаши, преследва и докарва до състояние на мрачно колебание, неприличащо на нищо, което бях изпитвал досега.

Той знаеше кой съм, какъв съм и къде съм. Аз дори не знаех как изглежда.

— Моля те, Астор, важно е. Беше ли много висок? Имаше ли брада? Беше ли кубинец? Черен?

Тя сви рамене.

— Ами просто бял мъж. С очила. Обикновен. Нали знаеш.

Не знаех, но бях спасен от нуждата да го призная, понеже Дебора рязко отвори вратата и се качи в колата.

— Боже господи — каза тя. — Как е възможно някой да е толкова тъп и въпреки това да може да си връзва обувките сам?

— Значи ли това, че полицай Съчински няма много за казване? — попитах.

— Има много за казване — каза Дебора. — Но само безмозъчни тъпотии. Каза, че онзи май карал зелена кола, и това е всичко.

— Синя — каза Коуди и всички го погледнахме. — Синя беше.

— Сигурен ли си? — попитах и той кимна.

— Е, на хлапето ли да вярвам — попита Дебора, — или на ченге с петнайсет години стаж и глава пълна с говна?

— Не трябва да казваш такива лоши думи — каза Астор. — Дължиш ми пет долара и петдесет цента. А Коуди е прав. Колата беше синя. И аз я видях, синя беше.

Погледнах Астор, но усетих натиска на погледа на Дебора върху себе си и се обърнах към нея.

— Е? — попита тя.

— Е — казах, — като оставим лошите думи, това са две много умни деца, а полицай Съчински никога няма да го поканят в Менса.

— Значи трябва да вярвам на тях — каза тя.

— Аз им вярвам.

Дебора предъвка мисълта за миг, като буквално движеше устата си, все едно дъвче нещо много жилаво.

— Добре — каза накрая. — Значи вече знаем, че кара синя кола като всеки трети в Маями. Кажи ми с какво ми помага това?

— Уилкинс кара синя кола — казах.

— Уилкинс е под наблюдение, по дяволите!

— Обади им се.

Тя ме погледна, задъвка долната си устна, взе радиостанцията и излезе от колата. Поговори малко и чух как повиши тон. После каза поредната от лошите си думи и Астор ме погледна и поклати глава. А после Дебора се тръшна обратно на седалката и възкликна:

— Копеле мръсно!

— Изпуснали са го?

— Не, там е, пред къщата си. Току-що се прибрал.

— Къде е ходил?

— Не знаят. Изпуснали са го при смяната.

— Какво?!

— Демарко е застъпвал, а Балфур си е тръгвал. Измъкнал се е, докато са се сменяли. Кълнат се, че го е нямало само десетина минути.

— Къщата му е на пет минути с кола оттук.

— Знам — каза тя горчиво. — Какво ще правим?

— Нека да продължават да гледат Уилкинс — казах. — А през това време ти иди да говориш със Старзак.

— Ти ще дойдеш с мен, нали?

— Не — казах. Нямах никакво желание да виждам Старзак и този път имах идеално извинение. — Трябва да прибера децата.

Тя ме изгледа кисело.

— Ами ако не е Старзак?

Поклатих глава и казах:

— Не знам.

— Уф — каза тя. — И аз не знам. — Запали двигателя. — Затегнете коланите.