Джеф Линдзи
Декстър в мрака (22)

20.

Тази нощ нямаше сън за мен. Следващият ден, неделя, премина в мъгла от умора и тревога. Заведох Коуди и Астор в един парк наблизо, седях на пейката и се опитвах да подредя купчината неподатлива информация и догадки, с които разполагах. Парчетата отказваха да се подредят в каквато и да било смислена картина. Дори ако ги изковях в полусвързана теория, тя не ми казваше нищо, което да ми помогне да разбера как да намеря Странника.

Най-доброто, което измислих, беше някаква недооформена идея как Мрачният странник и другите като него се мотаят из този свят от поне три хиляди години. Но беше невъзможно да кажа защо моят ще бяга от някой друг — особено след като и преди бях срещал други без никаква реакция освен наежени пера. Идеята ми за новия татко лъв изглеждаше особено пресилена на приятното слънчице в парка на фона на децата, които си чуруликаха заплахи едно на друго. Статистически погледнато, около половината от тях имаха нови татковци, ако се основаваме на процента на разводите, а те си бяха живи и здрави.

Оставих отчаянието да ме залее, чувство, което изглеждаше малко абсурдно в прекрасния следобед в Маями. Странника го нямаше, бях сам и единственото решение, което ми хрумваше, беше да науча арамейски. Можех само да се надявам, че от някой прелитащ самолет на главата ми ще падне парче замръзнала отпадна вода и ще ме избави от мъките ми. Вдигнах поглед с надежда, но и в това нямах късмет.

Поредната полубезсънна нощ, нарушена само от повтарянето на странната музика, която ме спохождаше насън и ме будеше, когато сядах в леглото, за да тръгна към нея. Нямах представа защо идеята да тръгна след музиката ми изглежда толкова добра; още по-малко представа имах къде иска да ме отведе, но явно отивах натам. Очевидно се разпадах, пързалях се бързо по нанадолнището към сивото празно безумство.

В понеделник сутринта един замаян и омалямаскан Декстър се довлече до кухнята, където незабавно и жестоко беше връхлетян от урагана Рита, която се хвърли към мен, размахала огромна купчина листа и компактдискове.

— Искам да ми кажеш какво мислиш — каза тя и ми се стори, че това е нещо, което предвид безрадостните ми мисли тя определено не иска, но преди да успея да измисля дори меко възражение, тя ме бутна на стола и започна да размята листовете.

— Това е подредбата на цветята, която Ханс иска да използва — започна и ми показа поредица снимки, които действително бяха цветни по природа. — Това е за олтара. Може би е малко прекалено… О, не знам — продължи отчаяно. — Дали някой ще се подиграва, че има толкова много бяло?

Въпреки че съм известен с истински тънкото си чувство за хумор, в ума ми се появиха много малко шеги, свързани с белия цвят, но преди да успея да я успокоя по този въпрос, Рита вече прелистваше нататък.

— Както и да е, това е подредбата на масите, която, надявам се, ще подхожда на това, което прави Мани Борк. Може би трябва да помолим Винс да го нагледа?

— Амиии — казах аз.

— О, за бога, виж колко е часът — каза тя и преди да успея да изрека и сричка повече, трупна дисковете в скута ми. — Стесних до шест групи. Можеш ли днес да ги прослушаш и да ми кажеш какво мислиш? Благодаря, Декс — продължи тя неуморно и се наведе да ме целуне по бузата, след което тръгна към вратата, вече минала на следващата точка от списъка.

— Коуди? — провикна се. — Време е да тръгваме, миличък! Хайде!

Последваха още три минути суматоха, най-съществената част от които бяха Коуди и Астор, които пъхнаха глави през вратата на кухнята, за да ми кажат довиждане, а после входната врата се затръшна и настъпи тишина.

И в тишината ми се стори, че почти долавям, както го бях чувал през нощта, слабото ехо на музиката. Знаех, че трябва да скокна и да изтичам през вратата, здраво стиснал нож между зъбите си — да се втурна в ярката дневна светлина и да намеря това нещо, каквото и да беше то, да го хвана за рогата и да го посека — но не можех.

Уебстраницата на Молох беше набила страха си в мен и макар да съзнавах, че е глупаво, грешно, контрапродуктивно, напълно не-декстърско във всяко отношение, не можех да се противопоставя. Молох — тъпо древно име. Стар мит, изчезнал преди хиляди години, срутен заедно с храма на Соломон. Не беше нищо, фантазия на праисторическо въображение, по-малко от нищо — само дето се страхувах от него.

Изглежда, нямаше какво да направя, освен да изкарам някак деня с наведена глава и с надеждата то — каквото и да беше — да не ме докопа. Бях страшно уморен и това вероятно усилваше чувството ми на безпомощност. Не мислех така обаче. Струваше ми се, че нещо много зло ме обикаля, ноздрите му са изпълнени с моята миризма и вече усещам острите му зъби върху врата си. Можех само да се надявам, че ще продължи преследването за удоволствие малко повече, но рано или късно щях да усетя ноктите му и тогава щях да изблея, да подритна с копита и да умра. В мен не беше останала борба — всъщност не беше останало почти нищо, освен някаква рефлекторна човещина, която ми казваше, че е време да тръгвам за работа.

Взех купчината дискове на Рита и се завлякох до вратата. И докато стоях на прага и заключвах, един бял авалон много бавно се отдели от бордюра и продължи с лениво безочие, което разсече цялата ми умора и отчаяние и се заби в мен с тръпка на истински ужас, която ме запрати с гръб към вратата, а дисковете се изплъзнаха от пръстите ми и се стовариха на пътеката.

Колата бавно мина по улицата до знака стоп. Гледах безсилен и безчувствен. Когато стоповете й проблеснаха и тя тръгна нагоре по пряката, една малка част от Декстър се събуди и беше много ядосана.

Може би заради абсолютно дръзкото нехайно неуважение от страна на авалона, а може би просто имах нужда от приток на адреналин в добавка към сутрешното си кафе. Каквото и да беше, то ме изпълни с чувство на сурово негодувание и още преди да реша какво да правя, вече го правех: изтичах по алеята към колата си, скочих зад волана и бързо тръгнах след авалона.

Игнорирах знака „стоп“, ускорих по пряката и зърнах колата, когато тя зави надясно няколко пресечки по-нататък. Карах много по-бързо, отколкото би трябвало, и го видях да свърва към Ю Ес 1. Скъсих разстоянието и ускорих, обезумял от желанието да го догоня, преди да се изгуби в пиковия трафик.

Бях само на пресечка зад него, когато той зави на север по Ю Ес 1 и аз го последвах, без да обръщам внимание на свирещите спирачки и оглушителния акорд на клаксоните на другите водачи. Авалонът беше десетина коли пред мен и аз използвах маямските си шофьорски умения, за да се доближа, като се съсредоточих върху пътя, като не обръщах внимание на линиите, които разделяха платната, и дори не успявах да се насладя на цветистия език, който ме съпровождаше от околните коли. Червеят се беше надигнал и макар да нямаше много зъби, беше готов за битка, както и там да се биеха червеите. Бях ядосан — поредната новост за мен. Целият мрак се беше оттекъл от мен и бях натикан в ярък скучен ъгъл, където стените се приближаваха към мен — но стига вече. Време беше Декстър да отвърне на удара. Всъщност не знаех какво точно смятам да правя, когато настигна другата кола, но със сигурност щях да го направя.

Бях на половин пресечка зад авалона, когато шофьорът му ме забеляза и веднага ускори, мушна се в най-лявата лента в едно толкова тясно пространство, че колата зад него наби спирачки и се завъртя. Двете следващи коли се удариха в нея и ушите ми се изпълниха с рев на клаксони и спирачки. Отдясно видях точно толкова място, че да се промуша през него, за да заобиколя катастрофата, след което се върнах вляво във вече свободното платно. Авалонът беше пред мен и набираше скорост, но аз скочих на газта и го последвах.

Известно време поддържахме дистанцията. После авалонът настигна предните коли, аз се приближих и скоро бях само на две коли зад него, достатъчно близо, за да видя слънчеви очила, които ме гледаха в страничното огледало. И докато се приближавах само на една кола от бронята му, той ненадейно завъртя волана силно наляво, колата му подскочи по разделителната линия и се плъзна настрани в движението на отсрещното платно. Докато успея да реагирам, вече го бях подминал. Почти чух зад себе си подигравателния му смях, когато той избръмча обратно към Хоумстед.

Но аз нямаше да го оставя да избяга. Не че ако го настигнех, щях да получа отговори, но можеше и да стане. Не мислех за възмездие или друго някакво отвлечено понятие. Не, това беше чист изпълнен с негодувание гняв, надигащ се от някакво паяжинясало вътрешно кътче и изливащ се право в гущерския ми мозък чак до кокалчетата на пръстите ми. Това, което всъщност исках, беше да измъкна тоя тип от тъпата му смотана кола и да го цапардосам по мутрата. Това беше напълно ново усещане, тази идея да причиня телесни повреди в разгара на гнева, и беше опияняващо, достатъчно силно да изключи всички логични импулси, които може би бяха останали в мен, и да ме изпрати през средната линия, за да го преследвам.

Колата ми издаде ужасен стържещ звук, а една огромна бетонобъркачка едва не ме сплеска, но отново карах след авалона в по-рехавия трафик в южна посока.

Пред мен имаше няколко бели движещи се петна, всяко от които можеше да е моята цел. Настъпих газта.

Боговете на уличното движение бяха милостиви към мен и профучавах покрай спокойно движещите се коли почти половин миля, преди да улуча първия червен светофар. И в двете платна имаше по няколко коли, послушно спрели на кръстовището, и нямаше как да ги заобиколя — освен ако не повторех пагубния за колата ми номер със средната линия. Направих го. Излязох на кръстовището точно навреме да причиня сериозно неудобство на един яркожълт хамър, който глупаво се опитваше да използва пътищата рационално. Със съвсем лек удар отскочих от предната му броня и пресякох кръстовището, следван от поредния взрив на музика от клаксони и викове.

Ако все още беше на Ю Ес 1, авалонът можеше да е на четвърт миля напред и аз не чаках дистанцията да се увеличи. Пухтях във вярната си очукана количка и след половин минута настигнах две бели коли — едната беше шеви, а другата миниван. Авалон го нямаше никакъв.

Намалих и го зърнах с крайчеца на окото си — завиваше покрай някакъв магазин за хранителни стоки на паркинга на някакъв търговски център отдясно. Настъпих газта, пресякох двете ленти и влязох в паркинга. Другият шофьор ме видя — ускори, излезе на перпендикулярната на магистралата улица и отпраши на изток. Дадох газ през паркинга и го последвах.

Около миля пътувахме през район с жилищни сгради, после той зави покрай някакъв парк, където имаше много деца. Приближих се още малко — и някаква жена с бебе на ръце и още две деца до нея излезе на платното пред нас.

Авалонът даде газ и се качи на тротоара, а жената продължи бавно да пресича, гледаше ме, все едно съм някой билборд, който не може да разчете. Извих волана, за да мина зад нея, но едно от децата внезапно хукна назад точно пред мен и аз скочих на спирачката. Колата поднесе и за миг изглеждаше, че ще се забия в цялата им бавна глупава групичка, както стояха на улицата и ме зяпаха без никакъв интерес. Но накрая гумите захапаха и успях да извия кормилото, подадох малко газ и се завъртях на поляната пред една къща срещу парка. Върнах се на пътя в облак райграс и продължих след авалона, който беше много по-напред.

Дистанцията остана почти същата още няколко пресечки, преди късметът ми да проработи. Авалонът профуча покрай поредния знак „стоп“, но този път една патрулна кола тръгна след него с включена сирена. Не бях сигурен дали трябва да се радвам на компанията, или да ревнувам заради конкуренцията, но във всеки случай беше много по-лесно да преследваш със сигнални светлини и сирена, така че продължих да се влача най-отзад.

Двете коли минаха през бърза поредица завои и ми се стори, че се приближавам, когато авалонът изведнъж изчезна и полицейската кола спря. След броени секунди спрях до патрулката и слязох.

Отпред ченгето тичаше през една ниско окосена морава със следи от гуми, които водеха зад къщата и право в канала. Авалонът потъваше във водата. През прозореца му се измъкна някакъв мъж и заплува към отсрещния бряг. Полицаят се поколеба, но после скочи и заплува към полупотопената кола. В този момент чух зад мен да спират тежки гуми. Обърнах се.

Зад колата ми се закова жълт хамър и един почервенял мъж с жълтеникава коса изскочи от него и започна да ми крещи:

— Шибаняк такъв! — беснееше. — Удари ми колата! Какво правиш бе?

Преди да успея да отговоря, мобилният ми иззвъня.

— Извинете — казах и доста странно жълтеникаво русият млъкна, докато вдигах телефона.

— Къде си, по дяволите? — попита Дебора.

— На Кътлър Ридж, гледам канала — отвърнах.

Това я накара да млъкне за цяла секунда, преди да каже:

— Е, догледай го и си докарай задника в университетското градче. Имаме още един труп.