Джеф Линдзи
Декстър в мрака (30)

28.

Полицаите останаха около четирийсет минути. Огледаха двора и околностите и не намериха нищо, което явно не ги изненада и честно казано, не беше особен шок и за мен. Когато приключиха с търсенето, Рита им направи кафе и ги почерпи с домашни овесени сладки.

Рамирес беше убеден, че са били хлапета, които са искали да ни изплашат, и ако беше така, определено бяха успели. Уилямс много се стараеше да ни успокои: каза ни, че всичко е било просто лудория и че вече е свършило; когато си тръгваха, Рамирес добави, че щели да минат оттук още няколко пъти през нощта. Но въпреки че тези успокоителни думи все още бяха пресни, Рита прекара останалата част от нощта седнала с чаша кафе в кухнята, неспособна да заспи. От своя страна, аз се мятах и въртях повече от три минути, преди да отплавам обратно в страната на сънищата.

И докато летях покрай дългата черна планина към съня, музиката отново започна. И ме обзе огромно чувство на радост и после топлина заля лицето ми…

И някак си се озовах в коридора, а Рита ме разтърсваше и ме викаше.

— Декстър, събуди се! Декстър!

— Какво има? — попитах.

— Ходеше насън — каза тя. — И пееше. Пееше насън.

И така, розовопръстата зора ни завари да пием кафе, седнали на масата в кухнята. Когато будилникът в спалнята се включи, Рита стана да го спре, върна се и ме погледна. Отвърнах на погледа й, но явно нямаше какво да си кажем. После в кухнята дойдоха Коуди и Астор и можехме единствено да минем олюлявайки се през сутрешната рутина и да отидем на работа, като автоматично се престорим, че всичко е точно така, както трябва.

А то, разбира се, не беше. Някой се опитваше да влезе в главата ми и се справяше прекалено добре. А сега някой се опитваше да влезе в дома ми и аз дори не знаех кой е и какво иска. Трябваше да предположа, че някак си всичко е свързано с Молох и отсъствието на моето Присъствие.

Резултатът беше, че някой се опитваше да ми направи нещо и този момент се приближаваше все повече и повече.

Не бях склонен да разглеждам идеята, че се опитва да ме убие истински жив древен бог. Като начало, те не съществуват. А дори да ги има, защо му е на някой да се занимава с мен? Очевидно някой човек използваше цялата тази история с Молох като прикритие, за да се чувства по-силен и по-важен и за да кара жертвите да вярват, че притежава особени магически сили.

Като способността да нахлува в съня ми и да ме кара да чувам музика? Човешки хищник не би могъл да го направи. И не би могъл да подплаши Мрачния странник.

Единственият възможен отговор беше невъзможен. Може би заради осакатяващата умора не можех да се сетя за други, които не бяха.

Когато сутринта отидох на работа, нямах възможност да измисля нещо по-добро, защото веднага ни повикаха за някакво двойно убийство в една тиха марихуанена къща в Гроув. Двама тийнейджъри били вързани, нарязани, а после за всеки случай простреляни по няколко пъти. И въпреки че съм сигурен, че би трябвало да сметна това за ужасно, всъщност бях много благодарен за възможността да видя мъртъвци, които не бяха сготвени и обезглавени.

Така нещата изглеждаха нормални, дори спокойни за малко. Напръсках с луминола си надлъж и нашир, почти щастлив от задачата, която караше противната музика да отслабва за малко.

Но така имах време да разсъждавам и го правех. Всеки ден виждах сцени като тази и в девет от десет случая убийците казваха нещо като „Просто откачих“ или „Докато осъзная какво правя, беше прекалено късно“. Все прекрасни извинения, които ми изглеждаха смешни, тъй като аз винаги знаех какво правя и точно затова го правех.

И накрая в ума ми се промъкна една мисъл — бях се оказал неспособен да направя каквото и да е на Старзак без Мрачния странник. Това означаваше, че целият ми талант е у Странника, а не у мен самия. Което би могло да означава, че онези, които „откачат“, са временни гостоприемници на нещо подобно, нали?

Досега моят не ме беше напускал — беше си винаги при мен, у дома, не обикаляше по улиците да се вози на автостоп с първия срещнат раздразнителен нещастник.

Добре, да оставим това настрана за известно време. Нека просто да приемем, че някои Странници бродят, а други гнездят. Можеше ли това да е обяснението за онова, което Халпърн описваше като сън? Можеше ли нещо да влезе в него, да го накара да убие двете момичета и после да го отведе вкъщи и да го сложи да нанка, преди да си отиде?

Не знаех. Но знаех, че ако в тази идея няма пробойна, значи съм в много по-дълбоки води, отколкото си бях мислил.

Когато се върнах в офиса, времето за обед беше минало и ме очакваше съобщение от Рита, която ми напомняше, че в два и половина имам среща с нейния свещеник. И под свещеник, колкото и невероятно да изглежда, имам предвид такъв, какъвто ще намерите в църквата, ако някога изпитате желание да посетите такава. Лично аз винаги съм приемал, че ако изобщо има бог, той никога не би оставил нещо като мен да процъфтява. Тоест ако не грешах, олтарът щеше да се пропука и да се срути, ако вляза в църква.

Но разумното ми избягване на религиозни сгради бе към своя край, понеже Рита искаше нейният собствен свещеник да води сватбената ни церемония и той очевидно искаше да провери човешките ми акредитиви, преди да поеме задачата. Разбира се, той не се беше справил много добре първия път, след като първият съпруг на Рита се беше оказал наркоман, който редовно я биел, а преподобният някак си беше пропуснал да го забележи. И щом беше пропуснал нещо толкова очевидно преди, шансовете да се справи по-добре с мен не бяха кой знае какви.

При все това Рита много се уповаваше на този човек, така че тръгнахме към една стара църква на един запуснат парцел в Гроув само на половин миля от местопрестъплението, на което бях работил сутринта. Рита каза, че била получила първото си причастие тук и отдавна познавала свещеника. Изглежда, това беше важно — и нищо чудно, като се имаше предвид това, което знаех за неколцината божии служители, привлекли вниманието ми чрез моето хоби. Тоест бившето ми хоби.

Преподобният Гилс ни чакаше в кабинета си — или се казва обител, скит или нещо такова? Ректорий винаги ми е звучало като място, на което ще срещнеш проктолог. Може да беше килия — признавам, че не съм наясно с терминологията. Когато бях малък, приемната ми майка, Дорис, се опитваше да ме води на църква, но след няколко злощастни инцидента стана ясно, че няма да се получи, и Хари се намеси.

Кабинетът на преподобния беше целият в книги с невероятни заглавия, които несъмнено даваха мъдри съвети как да се справяш с нещата, които Бог всъщност би предпочел да избягваш. Имаше и няколко, които предлагаха прозрение към душата на жената, въпреки че не ставаше ясно на коя точно жена, и информация как да накараш Христос да работи за теб, надявам се не на минимална работна седмица. Имаше дори една християнска химия, което ми се стори малко прекалено, освен ако не съдържаше рецептата за оня стар номер за превръщането на водата във вино.

Много по-интересна беше една книга с готически шрифт на подвързията. Извърнах се, за да прочета заглавието — от чисто любопитство, — но когато го прочетох, усетих тръпка, все едно хранопроводът ми изведнъж се беше напълнил с лед.

„Обладаване от демони — факт или фантазия?“ гласеше то и когато го прочетох, в главата ми звънна камбанка.

За външния наблюдател би било много лесно да поклати глава и да каже: „Да, Декстър е глупчо, щом никога не се е замислял за това“. Но аз наистина не бях. Понятието „демон“ има толкова негативни конотации. И докато Присъствието присъстваше, не изглеждаше нужно да се определя с тази тайнствена терминология. Чак сега, когато го нямаше, исках обяснение. И какво му беше на това? Беше малко старомодно, но самата му древност идваше да покаже, че в него има нещо, някаква връзка, която стига от глупостите за Соломон и Молох чак до това, което ставаше с мен днес.

Беше ли демон Мрачният странник? И означаваше ли отсъствието на Странника, че е бил изгонен? И от какво? От нещо всепоглъщащо добро? Не можех да се сетя да съм срещал нещо подобно в последно време… изобщо всъщност. Тъкмо напротив.

А можеше ли нещо наистина зло да прогони демон? Все пак какво може да е по-лошо от демона? Молох? Или демонът можеше сам да се прогони по някаква причина?

Потърсих утеха в мисълта, че сега поне разполагам с добри въпроси, но не се утеших особено, а мислите ми бяха прекъснати, когато вратата се отвори и преподобният Гилс Праведния влезе кротко, широко усмихнат и мълвящ:

— Виж ти, виж ти.

Преподобният беше петдесетинагодишен и охранен, ще рече — бизнесът с десятъка явно вървеше добре. Дойде право към нас и прегърна и целуна Рита по бузата, а после се обърна към мен и ме дари със сърдечно мъжко ръкостискане.

— Е — каза и ми се усмихна предпазливо. — Значи ти си Декстър.

— Май да — казах. — Не зависи от мен.

Той кимна почти все едно бях казал нещо смислено.

— Седнете, моля, отпуснете се — каза, отиде зад бюрото и седна на големия си въртящ се стол.

Аз се хванах за думите му и се облегнах в кожения стол срещу бюрото му, но Рита се настани нервно на ръба на своя.

— Рита — каза той и пак се усмихна. — Виж ти. Значи си готова да опиташ отново, така ли?

— Да. Аз… ами… така мисля — каза Рита и се изчерви жестоко. — Искам да кажа, да. — Погледна ме с яркочервена усмивка и каза: — Да, готова съм.

— Добре, добре — каза той и премести изражението си на искрена загриженост към мен. — Ами ти, Декстър? Много ми се иска да разбера нещо за теб.

— Ами, като начало, съм заподозрян в убийство — казах скромно.

— Декстър — каза Рита и — невероятно — стана още по-червена.

— Полицията мисли, че си убил някого? — попита преподобният Гилс.

— Ами, не всички мислят така — казах аз. — Само сестра ми.

— Декстър работи в полицейската лаборатория — бързо каза Рита. — Сестра му е детектив. Той само се шегуваше за другото.

Преподобният пак кимна.

— Чувството за хумор много помага във всяка връзка. — Млъкна за момент, изглеждаше много замислен и дори още по-искрен; после попита: — Как се чувстваш по отношение на децата на Рита?

— Коуди и Астор обожават Декстър — каза Рита и изглеждаше много щастлива, че вече не говорим за статута ми на издирван от полицията.

— А как се чувства Декстър с тях? — нежно настоя той.

— Харесвам ги — казах.

Преподобният Гилс кимна и каза:

— Добре. Много добре. Понякога децата могат да са бреме. Особено когато не са твои.

— Коуди и Астор се справят чудесно с това да са бреме — казах аз. — Но нямам нищо против.

— Те ще имат нужда от много напътствия — каза той. — След всичко, което са преживели.

— О, аз ги напътствам — казах, но не ми се стори добра идея да изпадам в подробности, така че добавих само: — Те изгарят от желание да бъдат напътствани.

— Добре — каза той. — Значи ще видим децата тук в неделното училище, нали? — Стори ми се, че това е откровен опит за изнудване да осигурим бъдещи попълнения, които да пълнят кошницата с дарения, но Рита кимна енергично, така че се примирих. Освен това бях относително сигурен, че независимо кой какво казва, Коуди и Астор ще намерят духовно успокоение другаде.

— Сега, вие двамата — каза той, облегна се на стола си и започна да разтрива опакото на едната си ръка с дланта на другата. — Връзката в днешния свят се нуждае от стабилна основа във вярата. И ме погледна очаквателно. — Декстър? Ами ти?

Уф, почваше се. Рано или късно свещениците винаги намират начин да извъртят нещата към своята си област. Не знам дали да лъжеш свещеник е по-лошо, отколкото да лъжеш някой друг, но исках интервюто да приключи бързо и безболезнено, а можеше ли да стане това, ако кажех истината? Да предположим, че кажа истината и нещо като: „Да, преподобни, имам голяма вяра — в алчността и глупостта, и в сладостта на острата стомана в лунна нощ. Имам вяра в невижданата тъмнина, в хладния кикот откъм сенките отвътре, в абсолютната чистота на ножа. О, да, имам вяра, преподобни, и дори повече от това — имам увереност, защото съм виждал безрадостния край и знам, че е истина — аз живея там“.

Но това надали щеше да го успокои, а аз определено нямаше нужда да се тревожа, че ще отида в ада, защото съм излъгал свещеник. Ако наистина имаше ад, вече си имах запазено място на първия ред. Така че просто казах:

— Вярата е много важна. — И той като че ли остана доволен.

— Чудесно, добре — каза и крадешком си погледна часовника. — Декстър, имаш ли някакви въпроси за нашата църква?

Хубав въпрос, вероятно, но ме свари неподготвен, тъй като си мислех, че тук от мен се очаква да отговарям, а не да питам. Бях напълно подготвен да бъда уклончив поне още час — какво толкова можеше да се пита? Дали използват гроздов сок, или вино? Кошницата за дарения метална ли е, или дървена? Танците грях ли са? Просто не бях подготвен. А той май наистина искаше да разбере. Така че му се усмихнах и казах:

— Всъщност много бих искал да разбера какво мислите за обладаването от демони.

— Декстър… — Рита преглътна с нервна усмивка. — Това не… не можеш…

Преподобният Гилс вдигна ръка.

— Няма нищо, Рита — каза той. — Мисля, че знам откъде идва Декстър. — Облегна се на стола, кимна, като ме дари с приятна и знаеща усмивка. — Май от доста време не си бил на църква, нали, Декстър?

— Да — отговорих.

— Мисля, че ще откриеш, че новата църква приляга добре на модерния свят. Централната истина за Божията любов не се променя — продължи той. — Но понякога нашето разбиране за нея може да се промени. — А после направо ми намигна. — Мисля, че можем да се съгласим, че демоните са за Хелоуин, не за неделната служба.

Е, хубаво е да получиш отговор, дори да не е този, който търсиш. Не бях очаквал преподобният Гилс да извади отнякъде книжка с магии и да направи някое заклинание, но признавам, че бях малко разочарован.

— Добре — казах.

— Други въпроси? — попита ме той с много доволна усмивка. — За църквата ни или нещо за церемонията?

— Ами не — казах. — Изглежда ми съвсем традиционна.

— Харесва ни да си мислим така — каза той. — Когато Христос е най-напред, всичко останало си идва на мястото.

— Амин — казах ведро. Рита ме изгледа малко накриво, но преподобният като че ли го прие.

— Добре тогава — каза той, стана и ми протегна ръка. — Значи двайсет и четвърти юни. — Аз също станах и стиснах ръката му. — Но очаквам да ви видя тук и преди това. Имаме хубава съвременна литургия в десет часа всяка неделя. — Намигна и стисна ръката ми изключително по мъжки. — Човек се прибира вкъщи навреме за мача.

— Страхотно — казах, като си помислих колко е хубаво, когато бизнесът предугажда нуждите на клиентите си.

Той пусна ръката ми и сграбчи Рита в сърдечна прегръдка.

— Рита. Толкова се радвам за теб.

— Благодаря — изхлипа Рита на рамото му. Отпусна се в обятията му още за миг и подсмръкна, а после се изправи, избърса си носа и ме погледна. — Благодаря ти, Декстър. — Не знам защо, но винаги е хубаво да те включат.