Джеф Линдзи
Декстър в мрака (4)

2.

Разбира се, дори с разгръщането на славните планове на Рита животът не беше само цветя и рози. Трябваше да се върши и истинска работа. И тъй като Декстър е много съвестен, я вършех. Бях прекарал последните две седмици в полагане на последните мазки на една чисто нова картина. Младият господин, който ми служеше за вдъхновение, бе наследил много пари и очевидно ги използваше за точно тези ужасни убийствени лудории, заради които ми се искаше и аз да бях богат. Казваше се Алегзандър Маколи, но сам се наричаше Зандър — някак ученическо според мен, но може пък това да беше целта. В крайна сметка той беше съвършено тръстово-фондово хипи, никога не беше работил истински и се бе посветил изцяло на лекомислени забавления, които биха накарали кухото ми сърце да се разтупка, стига Зандър да бе показал малко по-добър вкус в подбора на жертвите си.

Парите на семейство Маколи идваха от огромни стада добитък, безкрайни цитрусови горички и изхвърлянето на фосфати в езерото Окичоби. Зандър често ходеше в бедните квартали на града, за да излива щедростта си връз градските бездомници. И според сведенията отвеждаше във фамилното си ранчо малцината богоизбрани, на които искаше да помогне наистина, и им даваше работа, както научих от една прочувствена и възторжена статия в един вестник.

Декстър, разбира се, приветства духа на благотворителността. Но като цяло го подкрепям толкова много, защото почти винаги е предупредителен знак, че зад маската на Майка Тереза се случва нещо нечестиво, порочно и закачливо. Не че се съмнявам, че в дълбините на човешкото сърце всъщност наистина живее дух на сърдечна и състрадателна благотворителност, примесен с любов към ближния. Разбира се, че живее. Сигурен съм, че е някъде там вътре. Просто никога не съм го виждал. И тъй като съм лишен както от човечност, така и от истинско сърце, съм принуден да се уповавам на опита си, който ми говори, че благотворителността започва у дома и почти винаги свършва там.

Така че, когато видя млад, богат, красив и иначе нормален наглед мъж, който пилее парите си за нищите и унизените, ми е трудно да приема алтруизма му за чиста монета независимо колко красиво е представен. Все пак аз доста добре представям очарователна и невинна картина за себе си, а ние си знаем колко е точна, нали?

За радост на последователния ми мироглед Зандър не беше по-различен — само много по-богат. И наследените пари го правеха малко немарлив. Защото от щателните данъчни документи, които открих, излизаше, че семейното ранчо е затворено и празно, което ясно показваше, че където и да води милите си мърляви приятели, то не е към здравословния и щастлив живот на селскостопанския труд.

И още по-добре за моите цели: където и да отиваха с новия си приятел Зандър, отиваха боси. Защото в една специална стая в прекрасния му дом в Корал Кейбълс, пазен от няколко много хитри и скъпи ключалки, които ми отнеха почти цели пет минути, Зандър си пазеше сувенири. Глупав риск за чудовище — знам го много добре, защото самият аз го правя. Но ако някой ден някой трудолюбив следовател се натъкне на моята кутийка със спомени, ще намери просто няколко предметни стъкла с по една-единствена капка кръв върху тях и никога няма да може да докаже, че в тях има нещо зловещо.

Зандър съвсем не беше толкова хитър. Беше си запазил по една обувка от всяка от жертвите си и разчиташе на прекалено многото си пари и заключената врата да опазят тайните му.

Нищо чудно, че чудовищата се ползват с толкова лоша репутация. Беше прекалено наивно, за да се опише с думи — обувки? Сериозно — обувки, в името на всичко несвято! Мъча се да съм толерантен и да проявявам разбиране към чуждите слабости, но това ми дойде малко в повече. Какво привлекателно може да намериш в потна корясала от кал двайсетгодишна маратонка? А и да я оставиш така открито! Това си е почти оскърбително.

Зандър, разбира се, сигурно си мислеше, че ако някога го хванат, ще може да разчита да си купи най-добрата правна помощ на света, което със сигурност ще го отърве само с общественополезен труд — малко иронично, след като всичко почваше точно оттам. Единственото, което не беше разчел обаче, беше да го хване Декстър, а не полицията. И процесът му щеше да се води в Транспортния съд на Мрачния странник, където няма адвокати — въпреки че определено се надявам скоро да си хвана някой — и присъдата винаги с абсолютно окончателна.

Но все пак достатъчно доказателство ли беше обувката? Нямах съмнение във вината на Зандър. Дори Мрачният странник да не беше пял арии през цялото време, докато гледах обувките, знаех много добре какво означава тази колекция — ако го оставех така, Зандър щеше да събере още обувки. Бях съвсем сигурен, че той е лош човек, и много ми се искаше да си поговорим на лунна светлина и да му направя някои остри забележки. Но трябваше да съм абсолютно сигурен — това беше Кодексът на Хари.

Винаги следвах щателните правила, установени от Хари, втория ми баща ченге, който ме научи да съм това, което съм, със скромност и прецизност. Беше ми показал как да оставям местопрестъплението чисто, както може да го направи само ченге, и ме бе научил да използвам същата грижливост в подбора на партньора си в танца. Ако имах и капка съмнение, не можех да повикам Зандър да си поиграем.

А сега? Никой съд на света не би осъдил Зандър за друго освен за нехигиеничен фетишизъм въз основа на сбирката му от обувки — но пък никой съд на света не разполагаше с експертното свидетелство на Мрачния странник, с нежния настоятелен вътрешен глас, който зовеше към действие и никога не грешеше. И с надигащия се съсък във вътрешното ми ухо ми беше трудно да остана спокоен и безпристрастен. Копнеех да повикам Зандър за Последния танц така, както копнеех за следващия си дъх.

Исках го, сигурен бях, но знаех какво би казал Хари. Не беше достатъчно. Той ме научи, че е добре да видиш трупове, за да се увериш, а Зандър беше успял да скрие всичките достатъчно добре, че да не ги намеря. А без труп колкото и да го исках, нямаше да стане както трябва.

Върнах се към проучванията си, за да видя къде може да е скрил купчината мариновани тела. И дума не можеше да става за дома му. Ходил бях там и не бях намерил нищичко, освен музея на обувката, а Мрачния странник обикновено доста го бива да надушва колекции от трупове. Освен това в къщата нямаше къде да ги сложи — във Флорида няма мазета, а в този квартал нямаше как да копае из двора или да разнася трупове, без някой да го види. Кратко обсъждане с Мрачния странник ме убеди, че човек, който монтира сувенирите си на плочки от орехово дърво, със сигурност чистичко ще се отърве и от остатъците.

Ранчото беше отлична възможност, но едно бързо пътуване дотам не разкри никакви следи. Изглежда, никой не живееше там от доста време — дори алеята за коли беше буренясала.

Зарових по-дълбоко: Зандър притежаваше блок с апартаменти в Мауи, но това беше прекалено далеч. Имаше няколко акра в Северна Каролина — възможно, но мисълта да караш дванайсет часа с труп в колата го правеше да изглежда слабо вероятно. Притежаваше акции в една компания, която се опитваше да разработи Торо Кий, малък остров южно от Кейп Флорида. Но корпоративната собственост определено беше изключена — прекалено много хора можеха да обикалят и да душат наоколо. Във всеки случай си спомних как се бях опитал да акостирам на Торо Кий като по-млад, а там се разхождаха въоръжени пазачи, които отпъждаха хората. Трябваше да е някъде другаде.

Сред множеството папки документи и имоти единственото, което се връзваше, беше, че Зандър имаше яхта „Сигарет“, четиринайсетметрова. От опит с едно предишно чудовище знаех, че яхтите предоставят прекрасни възможности да се отървеш от остатъците. Просто връзваш някаква тежест на трупа, прекатурваш го през парапета и му махаш за сбогом. Спретнато, чисто, подредено — няма врява, няма бъркотия, няма улики.

И няма начин да получа доказателството си. Зандър държеше яхтата си в най-скъпарския частен яхтклуб в Коконът Гроув, „Роял Бей“. Охраната им беше на ниво, прекалено високо, та Декстър да се промъкне с шперц и усмивка на уста. Добре оборудвано пристанище за неизлечимо богатите, където ти почистват и излъскват въжето, когато си оставиш яхтичката. Дори не трябва сам да зареждаш гориво — обаждаш се малко по-рано и ти приготвят всичко чак до охладеното шампанско в кокпита. Там денонощно сноват щастливо усмихнати въоръжени пазачи, козируват на Качеството и стрелят по всеки, който прескочи оградата.

Яхтата беше недостижима. Съвсем сигурен бях, че Зандър я използва, за да се отървава от труповете; Мрачният странник също, което е още по-важно. Но нямаше как да се добера до нея.

Беше досадно, дори обезсърчаващо да си представям Зандър с поредния му трофей — вероятно спретнато опакован в обкован със злато хладилен сандък — да се обажда весело на началника на пристанището и да поръчва да му заредят яхтата с гориво, а после небрежно да минава по дока, докато двама пъшкащи охранители товарят сандъка на борда и почтително му махат за довиждане. Но не можех да стигна до лодката, за да го докажа. Без окончателно доказателство Кодексът на Хари не ми позволяваше да действам.

Сигурен или не, какво можех да направя? Можех да опитам следващия път да хвана Зандър в крачка. Но нямаше как да знам кога ще е това, а не можех да го наблюдавам постоянно. От време на време се налагаше да ходя и на работа и символично да се мяркам вкъщи, и да минавам през всичките дреболии на поддържането на привидно нормален живот. А в някакъв момент през идните две-три седмици, ако моделът работеше, Зандър щеше да се обади на началника на пристанището и да поръча да му приготвят яхтата и…

И началникът, понеже е добър служител в богаташки клуб, щеше да си запише точно какво е направил с яхтата и кога: колко гориво е заредил, какво е било шампанското и колко препарат за прозорци е използвал за предното стъкло. Щеше да впише всичко това във файла с име „Маколи“ и да го запази на компютъра си.

И ето че отново се връщаме в света на Декстър. Странникът съска уверения и ме тласка към клавиатурата.

Декстър е скромен, дори прекомерно, и със сигурност знае границите на значителния си талант. Но и да имаше граница на това, което можех да открия с компютъра, все още не я бях открил. Седнах и се хванах за работа.

Отне ми по-малко от половин час да проникна в компютрите на клуба и да намеря записите. Там, естествено, имаше подробен запис на обслужването. Сравних го със срещите на борда на любимата благотворителна инициатива на Зандър — Световната мисия на божествената светлина, която беше в края на Либърти Сити. На 14-и февруари бордът с радост съобщаваше, че Уинтън Алън щял да се измъкне от престъпната дупка, тоест Маями, и да се премести в ранчото на Зандър, за да бъде реабилитиран чрез честен труд. А на 15-и февруари Зандър беше излязъл на разходка с яхтата, която бе изразходвала 35 галона гориво.

На 11-и март от същото щастие бил споходен Тайрън Мийкс. А на 12-и март Зандър се бе возил на яхтата.

И така нататък: всеки път, когато някой бездомник късметлия биваше избран за живот на буколическа радост, Зандър поръчваше да обслужат яхтата му в близките двайсет и четири часа.

Не беше същото като да видиш труповете — но Кодексът на Хари беше създаден, за да действа в пукнатините на системата, в сенките на перфектната справедливост, а не на перфектния закон. Аз бях сигурен, Странникът беше сигурен, а това беше достатъчно доказателство за всички ни.

Зандър щеше да отиде на една различна разходка с лодка на лунна светлина и дори всичките му пари нямаше да го задържат на повърхността.