Джеф Линдзи
Декстър в мрака (8)

6.

Сцена на убийство без пръски кръв би трябвало да е истинска празнична разходка за мен, но някак си не можех да се вмъкна в безгрижното настроение и да й се насладя. Повъртях се малко наоколо, влизах и излизах от заграждението на жълтата лента, но нямаше много какво да правя. И Дебора май бе казала всичко, което имаше да ми казва, което ме оставяше някак сам и незает.

Всяко разумно същество би било извинено да се понацупи, но аз никога не съм твърдял, че съм разумен, и това ми оставяше съвсем малко опции. Навярно беше най-добре да продължа с живота си и да мисля за многото важни неща, които изискваха вниманието ми — децата, храната за сватбата, Париж, обяда… Предвид дългия ми списък с неща, за които да се тревожа, нищо чудно, че Странникът се показваше лекичко свенлив.

Пак погледнах двете препечени тела. Не правеха нищо зловещо. Бяха си все така мъртви. Но Мрачният странник все така мълчеше.

Върнах се при Дебора, която говореше с Анхел. И двамата ме погледнаха очаквателно, но аз нямах никакво готово остроумие, което беше крайно нетипично. За щастие на световната ми репутация на неизменно жизнерадостен стоицизъм, преди наистина да увеся нос, Дебора погледна някъде зад мен и изсумтя:

— Време беше, мама му стара.

Проследих погледа й към току-що спрялата патрулна кола и видях от нея да слиза мъж, облечен в бяло от глава до пети.

Официалният бабалао на Маями Сити бе пристигнал.

Прекрасният ни град съществува във вечна заслепяваща мараня от шуробаджанащина и корупция, така че ежегодно се хвърлят милиони долари по въображаеми консултации, превишени разходи по проекти, които не са започнати, защото са поверени на нечия тъща, и други специални въпроси от високо гражданско значение като нови луксозни автомобили за политическите поддръжници. Така че не би трябвало да е изненада, че градът плаща заплата и осигуровки на жрец на сантерия.

Изненадата е, че той си изкарва парите.

Всяка сутрин по изгрев-слънце бабалаото идва в съда, където обикновено намира едно-две дребни животински жертвоприношения, оставени от хора с предстоящи важни съдебни дела. Никой нормален гражданин на Маями не би докоснал тези неща, но разбира се, би било много неприлично да оставиш мъртви животни да се търкалят из големия храм на правосъдието. Така че бабалаото маха жертвоприношенията, раковините, перата, мънистата, муските и снимките по такъв начин, че да не обиди оришите, водещите духове в сантерия.

Освен това от време на време го викат да прави заклинания по други важни обществени дела като благославяне на нов надлез, построен от нискобюджетен контрактор, или да направи проклятие за Ню Йорк Джетс. Този път явно беше повикан от сестра ми Дебора.

Официалният градски бабалао беше чернокож към петдесетте, висок метър и осемдесет, с много дълги нокти и възголямо шкембе. Беше с бели панталони, бяла риза и сандали. Довлече се тежко от патрулната кола, която го бе докарала, с раздразненото изражение на дребен чиновник, чиято важна канцеларска работа е била прекъсната. Вървешком избърса черните си очила с рогови рамки с края на ризата си. Сложи си ги, когато наближи телата, и това, което видя, го накара да се закове на място.

Известно време само гледа втренчено. После заотстъпва, с очи все още приковани в труповете. След като се отдалечи на трийсетина стъпки, се обърна, върна се при патрулката и се качи.

— Какво, да го… — каза Дебора и аз се съгласих, че добре е обобщила нещата. Бабалаото тръшна вратата на колата и остана неподвижен на седалката, вперил поглед през предния прозорец. След миг Дебора промърмори:

— Мама му стара. — И отиде до колата. И понеже като всички любознателни умове аз исках да зная, я последвах.

Когато стигнах колата, Дебора тропаше по стъклото откъм страната на пътника, а бабалаото все така се взираше право напред, със стисната челюст, и неумолимо се правеше, че не я забелязва. Дебс затропа по-силно. Той поклати глава.

— Отворете вратата — каза тя с полицейския си глас тип „свалете оръжието“. Той поклати глава по-силно. Тя пък почука по-силно по стъклото и каза: — Отваряй!

Накрая той свали стъклото и каза:

— Това няма нищо общо с мен.

— Какво е тогава? — попита Дебора.

Той само поклати глава и каза:

— Трябва да се връщам на работа.

— Пало майомбе ли е? — попитах аз и Дебс ме изгледа свирепо, че я прекъсвам, но въпросът ми се струваше резонен. Пало майомбе е малко по-мрачно разклонение на сантерия и макар да не знаех за него почти нищо, бях чувал слухове за някои много гадни ритуали, които бяха привлекли интереса ми.

Но бабалаото поклати глава.

— Слушайте — каза, — има разни неща, за които просто си нямате представа. Не ви и трябва да знаете.

— Това от тези неща ли е? — попитах.

— Не знам — каза той. — Възможно е.

— Какво можете да ни кажете? — попита Дебора.

— Нищо не мога да ви кажа, щото нищо не знам — каза той. — Но не ми харесва и не искам да имам нищо общо. Днес имам важна работа. Кажете на ченгето, че трябва да тръгвам. — И пак вдигна стъклото.

— По дяволите — изруга Дебора и ме погледна укорително.

— Нищо не съм направил — оправдах се.

— По дяволите — повтори тя. — Какво значи това?

— Съвсем на тъмно съм — казах.

— Аха — каза тя. Изглеждаше изцяло неубедена, което бе малко иронично. Все пак хората ми вярват непрекъснато, когато съм недотам идеално честен, а ето че сега собствената ми заварена плът и кръв отказваше да повярва, че всъщност съм съвсем на тъмно. Освен дето бабалаото май имаше същата реакция като Странника — как да го разбирам това?

Преди да успея да проследя тази очарователна линия на мисълта, осъзнах, че Дебора все още ме гледа втренчено и с нарастващо неприятно изражение.

— Намерихте ли главите? — попитах, съвсем услужливо според мен. — Може да добием представа за ритуала, ако видим какво е направил с главите.

— Не, не сме намерили главите. Не съм намерила нищо, освен брат, който крие нещо от мен.

— Наистина, Дебора, това вечно изражение на гадна подозрителност не е полезно за лицевите ти мускули. Ще хванеш бръчки.

— И убиеца мога да хвана — каза тя и се върна при двете овъглени тела.

Тъй като услужливостта ми очевидно привършваше, поне що се отнасяше до сестра ми, нямаше какво друго да правя на местопрестъплението. Приключих с инструментите си за кръв, като взех малки проби от засъхналата чернилка, спечена около вратовете, и се запътих към лабораторията съвсем навреме за късен обяд.

Но уви, горкият Безстрашен Декстър явно имаше нарисувана на гърба си мишена, защото бедите ми тепърва започваха. Точно докато си подреждах бюрото и се канех да се присъединя в доволно убийствения трафик на пиковия час, в офиса ми се вмъкна Винс Масуока.

— Току-що говорих с Мани — каза той. — Може да ни види утре сутрин в десет.

— Прекрасна новина — казах аз. — Единственото, което би могло да я направи още по-прекрасна, е да знам кой е Мани и защо иска да ни види.

Винс наистина изглеждаше леко обиден, едно от малкото истински изражения, което бях виждал на лицето му.

— Мани Борк — каза той. — Уредникът на храната.

— Онзи от Ем Ти Ви ли?

— Да, точно така — каза Винс. — Дето е спечелил всички награди и за него писаха в списание „Гурме“.

— А, да — заусуквах аз с надеждата, че ще ме връхлети някаква блестяща искра на вдъхновение и ще ми помогне да избегна тази злочеста съдба. — Носителят на награди.

— Декстър, тоя тип е велик. Може да ти направи цялата сватба.

— Винс, мисля, че това е страхотно, но…

— Слушай — каза той с непоколебим заповеднически тон, какъвто не бях чувал от него, — ти каза, че ще говориш с Рита за това и ще я оставиш тя да реши.

— Така ли съм казал?

— Да. И аз няма да те оставя да пропилееш чудесна възможност като тази, не и когато е нещо, което знам, че Рита наистина би искала.

Не бях наясно как може да е толкова сигурен в това. Все пак аз бях сгоден за нея, а пък нямах представа какъв уредник за храната би я изпълнил с шок и ужас. Но не смятах, че това е моментът да го питам откъде знае какво би харесала или не Рита. Но пък мъж, който се бе маскирал като Кармен Миранда на Хелоуин, можеше и да има по-остра проницателност от моята за най-съкровените кулинарни желания на годеницата ми.

— Е — казах, най-сетне решил, че най-добрият отговор е да протакам достатъчно дълго, — в такъв случай ще си ида вкъщи и ще поговоря с Рита.

— Направи го — каза той. И не че излезе демонстративно, но ако имаше врата за затръшване, може би щеше да я затръшне.

Свърших с подреждането и подкарах във вечерния трафик. По пътя за вкъщи мъж на средна възраст в спортна Тойота се залепи зад мен и по някаква причина взе да ми свири. След пет или шест пресечки ме изпревари и докато ме задминаваше, изви леко кормилото, за да ме стресне и да се кача на тротоара. Макар да се възхитих на духа му и с радост да бих му угодил, останах на платното. Няма смисъл да се опитваш да търсиш смисъл в начина, по който шофьорите в Маями се отнасят към придвижването от едно място на друго. Човек просто трябва да се отпусне и да се наслаждава на насилието — разбира се, тази част никога не е била проблем за мен. Така че се усмихнах и му махнах, а той стъпи на педала и изчезна сред движението с около 60 мили над разрешената скорост.

Обикновено намирах хаотичния бяс на вечерното пътуване към къщи за идеален завършек на деня. Отпускам се, когато гледам целия този гняв и страст за убиване, чувствам се едно с родния си град и буйните му жители. Но тази вечер ми беше трудно да сбера дори малко добро настроение; дори за миг не ми бе хрумнало, че това някога ще се случи, но бях разтревожен.

Още по-лошо, не знаех какво точно ме тревожи, освен че Мрачният странник ме бе удостоил с мълчание на сцената на изобретателно убийство. Това не се беше случвало никога и можех само да си мисля, че сега е причинено от нещо необичайно и вероятно заплашващо Декстър. Но какво? И как да съм сигурен, когато всъщност не знаех нищичко за самия Странник, освен че винаги беше готов да ми предлага весели прозрения и коментари. И преди бяхме гледали изгорени тела и колкото щеш керамика, без да ни мигне окото. Комбинацията ли беше? Или нещо особено точно в тези две тела? Или беше напълно случайно и нямаше нищо общо с това, което бяхме видели?

Колкото повече мислех, толкова по-малко знаех, но трафикът кипеше около мен с успокояващите си убийствени похвати и докато стигна до къщата на Рита, почти се бях убедил, че наистина няма за какво да се тревожа.

Рита, Коуди и Астор си бяха вкъщи. Рита работеше много по-наблизо от мен, а децата бяха на програма за след училище в един парк наблизо, така че поне от половин час всички чакаха възможността да ме изтръгнат от трудно спечеления ми духовен мир.

— Даваха го по новините — прошепна Астор, когато отворих вратата, а Коуди кимна и каза с нежния си дрезгав глас:

— Гадост.

— Какво даваха по новините? — попитах, докато се мъчех да се провра покрай тях в къщата, без да ги стъпча.

— Изгорил си ги! — изсъска ми Астор, а Коуди ме погледна с пълна липса на изражение, което някак си показваше неодобрение.

— Аз… Какво?! Кого да съм…

— Двете, дето са ги намерили в колежа — каза тя. — Не искаме да учим това — натърти тя, а Коуди пак кимна.

— В… в университета ли? Аз не съм…

— Университетът е колеж — каза Астор с подчертаната увереност на десетгодишно момиченце. — И ние мислим, че горенето е гадно.

Започна да ми светва какво са гледали по новините — репортаж от мястото, където бях прекарал сутринта в събиране не препечени кръвни проби от два овъглени трупа. И някак си просто защото знаеха, че бях излизал да поиграя предната нощ, бяха решили, че съм си прекарал времето така. Дори без странното отстъпление на Мрачния странник бях съгласен, че това е пълна гадост, и адски се дразнех, че те смятат, че съм способен на нещо подобно.

— Чуйте — казах строго, — това не е…

— Декстър? Ти ли си? — изви Рита от кухнята.

— Не съм сигурен — провикнах се. — Чакай да си видя документите.

Рита се втурна грейнала в стаята и преди да успея да се предпазя, се увеси на врата ми, явно с намерение да стиска толкова силно, че да попречи на дишането ми.

— Здрасти, хубавецо — каза. — Как беше днес?

— Гадост — измърмори Астор.

— Абсолютно чудесно — казах, докато се борех да си поема дъх. — Днес имаше трупове за всички. И ми се удаде възможност да използвам и памучните си тампони.

Рита направи гримаса.

— Ау. Не знам дали трябва да говориш така пред децата. Ами ако сънуват кошмари?

Ако бях напълно откровен, бих й казал, че децата й по-скоро ще причинят нечии чужди кошмари, отколкото да сънуват такива, но след като не съм възпрепятстван от нуждата да казвам истината, само я потупах по гърба и казах:

— Всеки ден гледат по-лоши неща в рисуваните филми. Нали, деца?

— Не — тихо каза Коуди и аз го погледнах изненадано. Рядко казваше каквото и да е и не просто да говори, а да ми противоречи, беше тревожно. Всъщност целият ден се оказваше шантаво шибан: от паническото бягство на Мрачния странник сутринта, през тирадата на Винс за уредника на обяда — и сега това. Какво ставаше, в името на всичко мрачно и ужасно? Да не ми се беше разбалансирала аурата? Да не би луните на Юпитер да се бяха подредили срещу мен в Стрелец?

— Коуди — казах. С надеждата, че в гласа ми си е проличала някаква обида. — Няма да сънуваш кошмари заради това, нали?

— Той не сънува кошмари — каза Астор, все едно всички, които не бяха жестоко слабоумни, трябваше да го знаят. — Той изобщо не сънува.

— Хубаво е да го знам — казах, тъй като и аз самият почти никога не сънувам и по някаква причина ми се струваше важно да имам колкото може повече общо с Коуди. Но Рита не вярваше.

— Стига глупости, Астор — каза тя. — Разбира се, че Коуди сънува. Всички сънуват.

— Аз не — настоя Коуди. Сега не просто се опълчваше срещу двама ни, но и на практика биеше собствения си рекорд по разговорливост. И въпреки че нямах сърце, освен с циркулаторни цели, изпитах привързаност към него и исках да мина на негова страна.

— Радвам се за теб — казах. — Продължавай така. Сънищата се надценяват. Пречат да се наспиш като хората.

— Наистина, Декстър — каза Рита, — не мисля, че трябва да окуражаваме това.

— Разбира се, че трябва — казах и намигнах на Коуди. — Той показва огън, кураж и въображение.

— Не — каза той и вече съвсем се удивих на словоизлиянията му.

— Не, разбира се — казах му и сниших глас. — Но трябва да казваме такива неща на майка ти, за да не се притеснява.

— За бога — каза Рита. — Отказвам се от вас. Тичайте да си играете навън, деца.

— Искаме да си играем с Декстър — нацупи се Астор.

— Ще дойда след малко — казах аз.

— Гледай да дойдеш — каза тя сърдито. Изчезнаха по коридора към задната врата и докато излизаха, аз си поех дълбоко дъх, доволен, че злостните и неоправдани атаки срещу мен засега са спрели. Разбира се, трябваше да се сетя, че не е така.

— Ела тук — каза Рита и ме поведе за ръка към дивана. — Винс се обади преди малко — каза, докато се намествахме на възглавниците.

— Така ли? — казах и през мен премина внезапна тръпка на опасност при мисълта какво може да е казал на Рита. — Какво каза?

Тя поклати глава.

— Беше много потаен. Каза да му се обадим веднага след като го обсъдим. И когато попитах какво ще обсъждаме, не ми каза. Каза само, че ти ще ми кажеш.

Едва се спрях от немислимия за разговорите гаф да повторя: „Така ли?“. В своя защита трябва да призная, че мозъкът ми се въртеше не само от паническата мисъл, че трябва да избягам на някое сигурно местенце, но и от мисълта, че преди да избягам, трябва да намеря време да посетя Винс с малката си чанта с играчки. Но преди мислено да избера правилния нож, Рита продължи:

— Честно, Декстър, късметлия си, че имаш приятел като Винс. Той взема задълженията си на кум сериозно и има чудесен вкус.

— И чудесно скъп. — Може би все още се възстановявах от почти гафа, че едва не бях повторил „така ли“, но в мига, в който думите излязоха от устата ми, разбрах, че това е най-тъпото нещо, което бих могъл да кажа. И съвсем естествено Рита грейна като коледна елха.

— Наистина ли? — каза тя. — Е, сигурно. Все пак най-често нещата са свързани, нали. Обикновено наистина получаваш това, за което плащаш.

— Да, но въпросът е колко трябва да платиш.

— Колко за какво? — каза Рита — и ето. Бях в безизходица.

— Ами — казах, — Винс има щурата идея, че трябвало да наемем някакъв уредник на обеди от Саут Бийч, много скъп тип, който прави много събития за известни личности.

Рита плесна с ръце. Изглеждаше сияйно щастлива.

— О, Мани Борк ли? — извика. — Винс познава Мани Борк?

Разбира се, всичко беше свършено на мига, но Безстрашният Декстър не се предава без бой, независимо колко е слаб.

— Споменах ли, че е много скъп? — казах с надежда.

— О, Декстър, не може да се притесняваш за пари в такъв момент — каза тя.

— Мога. Притеснявам се.

— Не и ако имаме шанса да наемем Мани Борк — каза тя и в гласа й имаше изненадващо твърда нотка, която не бях чувал преди, освен когато беше ядосана на Коуди и Астор.

— Да, Рита, но няма смисъл да харчим куп пари само за храната.

— Смисълът няма нищо общо — каза тя и признавам, че тук бях съгласен с нея. — Ако можем да наемем Мани Борк за храната на сватбата ни, трябва да сме луди да не го направим.

— Но… — казах и млъкнах, защото освен факта, че изглежда идиотско да плащаш цяло състояние за бисквити с цикория, изрисувани на ръка със сок от ревен и подредени във формата на Дженифър Лопес, не можех да измисля друго възражение. Това не беше ли достатъчно?

Явно не беше.

— Декстър — каза тя, — колко пъти се жени човек? — И за мое щастие все още бях достатъчно нащрек, за да потисна подтика да кажа: „Поне два пъти в твоя случай“, което навярно беше доста мъдро.

Бързо смених курса, като се гмурнах право в тактиката, заучена от преструването, че съм човешко същество вече толкова години.

— Рита — казах, — важната част от сватбата е когато слагам пръстена на пръста ти. Не ми пука какво ще ядем след това.

— Колко мило — каза тя. — Значи нямаш нищо против да наемем Мани Борк?

За пореден път губех спор, без дори да знам на коя страна съм. Усетих сухота в устата — без съмнение причинена от факта, че устата ми бе зяпнала, докато мозъкът ми се мъчеше да измисли нещо умно, за да върне нещата на сушата.

Но беше твърде късно.

— Ще звънна на Винс — каза тя и ме целуна по бузата. — О, толкова е вълнуващо! Благодаря ти, Декстър.

Е, все пак бракът нали е пълен с компромиси?