Клифърд Саймък
Търсачи на светове (30)

Глава тридесета

Те стояха в огромна зала, озарена от синя светлина. На стените висяха килими, а между килимите се виждаха прозорци — онази част от стените, които не бяха покрити с килими. Из цялата зала бяха пръснати различни комплекти мебели. В тапицирана кошница близо до вратата спеше свито на кълбо някакво същество. То приличаше на котка, ала не беше котка.

— Едуард — произнесе Мери, останала без дъх. — Тези прозорци гледат към света, от който идваме. Тук сигурно има хора, които ни гледат сега и са ни гледали миналия път, когато бяхме на това място.

— Огледално стъкло — каза Лансинг. — Посетителят не вижда, но от вътрешността на залата го виждат.

— Това не е стъкло — възрази тя.

— Да, разбира се, че не е, но принципът е същият.

— Те са си седели тук и са ни се присмивали, докато се мъчихме да влезем.

С цялата си празнота залата изглеждаше необитаема. И тогава Лансинг ги видя. Те бяха седнали един до друг на широка кушетка в далечния край на залата. Четиримата картоиграчи седяха там и чакаха с техните мъртвешки бледи, подобни на черепи лица, втренчили поглед в тях.

Лансинг бутна с лакът Мери и махна на картоиграчите.

— Отвратителни са — прошепна Мери. — Ще се откачим ли някога от тях?

— Те могат да се появят навсякъде — каза Лансинг.

Той видя, че килимите не са съвсем обикновени. Те се движеха или по-точно се движеха картините, изобразени на тях. Един ручей блесна на слънцето и докато водата ромолеше надолу по каменистото корито, на повърхността й се появиха малко несръчно нарисувани вълнички и водовъртежи. Клоните на дърветата, които растяха край потока, се залюляха и птиците хвръкнаха над тях. Един заек приклекна, като дъвчеше нещо сред детелината, засадена на малко парче земя, сетне скочи на друго място и продължи да дъвче.

На друг от килимите млади момичета, облечени в прозрачни воали, танцуваха безгрижно на горска поляна под свирката на фавн, който при свирнята си танцуваше далеч по-енергично, макар и не така грациозно като момичетата, а разцепеното му копито тъпчеше зелената трева. Дърветата, които заобикаляха горската поляна — големи, уродливи и не съвсем обикновени, също танцуваха под звуците на флейтата.

— Можем да прекосим залата и да видим какво искат от нас — предложи Мери.

— Ако поискат да говорят с нас — каза Лансинг. — Те могат само да си седят и да ни гледат.

Двамата тръгнаха през залата. Трябваше да изминат дълго, мъчително разстояние под тежките погледи на картоиграчите, на чиито лица не трепваше нито един мускул. Може би бяха вид хора, ако изобщо бяха хора, които не можеха да разтегнат устните си в усмивка, не можеха да се смеят, не можеха да бъдат човешки същества.

Те седяха неподвижно, наредени в редица на кушетката, с ръце, приковани към коленете им, без най-далечно подобие на израз върху лицата, което да покаже, че виждат нещо.

Толкова много си приличаха, сякаш бяха четири грахови зърна в шушулка, че Лансинг не можеше да мисли за тях като за четирима, а като за едно-единствено същество, сякаш четиримата бяха един. Той не знаеше имената им. Никога не беше ги чувал. Мислеше си дали наистина имат имена. За да ги различава един от друг, той им сложи отличителни знаци, мислено им завърза етикети. Като започваше от ляво, той щеше да мисли за тях като за А, Б, В и Г.

Той и Мери пресякоха решително цялата дължина на залата. Спряха на около два метра от мястото, където седяха картоиграчите. Спряха и зачакаха. Доколкото можеше да се съди от вида на картоиграчите, те даже не бяха тук.

Проклет да съм, ако заговоря пръв, рече си Лансинг. Ще стоя тук, докато те заговорят. Ще ги накарам да говорят.

Той сложи ръка на рамото на Мери и я притисна по-близо до себе си. Двамата стояха един до друг, загледани в мълчаливите играчи.

Най-сетне А проговори. Тънката цепнатина на устата му едва се раздвижи, сякаш изтикването на думите изискваше голямо усилие.

— И тъй — произнесе той, — вие решихте проблема.

— Вие ни изненадвате — каза Мери, — не сме сигурни, че проблемът е решен.

— Щяхме да го решим по-скоро, ако знаехме какъв е проблемът — рече Лансинг. — Или поне да знаехме, че има проблем. Сега, когато казвате, че сме го решили, какво ще стане? Можем ли да се върнем обратно вкъщи?

— Никой не го е решил от първия път — произнесе Б. — Те винаги трябва да се връщат.

— Вие не ми отговорихте на въпроса — настоя Лансинг. — Какво ще стане сега? Ще се върнем ли у дома?

— О, не — отсече Г. — Не, няма да се върнете у дома. Не можем да ви пуснем да си отидете.

— Трябва да разберете — произнесе В, — че избираме толкова малко от вас. От няколко групи можем да изберем един, много рядко двама, както е във вашия случай. От повечето групи не можем да изберем нито един.

— Хвърлят се хаотично на всички посоки — каза А. — Тръгват и се отсяват, търсят храм в света с ябълковия цвят или се опияняват от транслаторите, или пък…

— От транслаторите? — попита Мери. — Имате предвид машините в града, които си тананикат?

— Така ги наричаме ние — отговори Б. — Може би вие ще им измислите по-хубаво име.

— Няма и да се опитам — каза Мери.

— Съществува и Хаоса — рече Лансинг. — Той може да погълне повечето от тях. А при Хаоса вие ми хвърлихте въже.

— Хвърлихме ти въже — обясни А, — защото се опита да спасиш робота. С риск да загубиш собствения си живот, без колебание ти се опита да спасиш робота.

— Мислех, че си струва да го спася. Той беше мой приятел.

— Може би наистина си е струвало да го спасиш — произнесе А, — но той си послужи с неправилно съждение. Тук няма място за онези, които имат неправилни съждения.

— Не зная накъде, по дяволите, теглите — рече ядосано Лансинг. — Не ми харесва начина, по който съдите за оценките. Не ми харесва нищо във вас четиримата и никога не ми е харесвало.

— Както сме тръгнали — подхвана Г, — доникъде няма да стигнем. Гарантирам ти привилегията на омразата, в която ни обвиняваш. Но ние не можем да допуснем дребните препирни да ни отклонят от нуждата да поговорим помежду си.

— И още нещо — каза Лансинг. — Ако разговорът обещава да бъде продължителен, ние нямаме намерение да стоим тук пред вас като молители пред трона. Най-малкото, което подхожда за случая, е да ни предложите място за сядане.

— Разбира се, седнете — продума А. — Вземете два стола и се разположете удобно.

Лансинг отиде в единия край на залата и се върна със столове. Двамата седнаха.

Създанието, което спеше в кошницата, тръгна да се шляе по пода и с приближаването си започна да души. То се отърка възторжено о краката на Мери и легна на стъпалата й. Загледа я с очи, влажни от радост.

— Това не е ли Душещия? — попита тя. — Той се навърташе около нашия лагерен огън, но ние така и не успяхме да го зърнем.

— Това е вашият Душещ — произнесе В. — Има няколко душещи, тоя тук е прикрепен към вас.

— Душещия наблюдаваше ли ни?

— Да, наблюдаваше ви.

— И ви докладваше?

— Естествено — потвърди В.

— Вие сте ни наблюдавали всяка минута — каза Лансинг. — Не сте пропуснали и най-дребната подробност. Знаели сте всичко, което правим. Прочели сте ни като книги. Бихте ли ми казали какво става?

— С удоволствие — произнесе А. — Вие спечелихте правото да научите. С влизането си тук вие спечелихте правото да научите какво става.

— Ако ни изслушате — продума Б, — ние ще се опитаме да ви разкажем.

— Слушаме ви — каза Мери.

— Знаете, разбира се — започна А, — за множеството светове, такива светове, които излизат от кризисни точки, за да образуват нови други светове. И аз схванах, че вие сте запознати с процесите на еволюцията.

— Знаем какво е еволюцията — каза Мери. — Система за избиране, осигуряваща подбора на най-годните.

— Точно така. Ако се замислите, ще разберете, че образуването на алтернативни светове е еволюционен процес.

— Имате предвид подбора на по-добри светове? Не срещнахте ли някои трудности при определяне на по-добрите светове?

— Разбира се, че срещнахме. Това е причината да дойдете тук. По тази причина доведохме тук мнозина други. Такава, каквато е, еволюцията не върши работа. В основата на нейното действие лежи развитието на преобладаващата форма на живот. В много случаи факторите на оцеляването, които спомагат за превъзходството на определен вид, в основата си са погрешни. Всички фактори имат недостатъци. Много от тях носят семената на собственото си унищожение.

— Това е вярно — съгласи се Лансинг. — В моя свят ние разработихме механизми, които ще ни улеснят, ако искаме да направим глупава грешка и да извършим самоубийството на човешкия род.

— Човешкият род с неговата интелигентност — започна Б, — е форма на живот, която най-последна ще допусне да се погуби — да извърши, както каза ти, самоубийство. Вярно е и това, че когато и ако един вид намалее до измиране, наследникът ще се увеличи и това ще бъде някаква друга форма на живот с показател на оцеляване по-висок от интелигентността. Какъв може да е този фактор не можем да си представим. Той може и да не е задължително по-висок от интелигентността. Бедата с човешкия род е там, че той никога не е давал на своята интелигентност възможност да развие пълния си потенциал.

— Мислите ли, че имате възможност да развиете този пълен потенциал? — попита Мери.

— Надяваме се, че имаме — потвърди Г.

— Вие видяхте този свят, в който сте сега — произнесе А. — Имахте възможност да отгатнете част от неговите изпълнения в посоката, в която е насочена неговата технология.

— Да, имахме — кимна Лансинг. — Вратите, които водят към други светове. По-добър замисъл от идеята, до която стигнаха търсачите на светове в моя свят. У нас ние мечтаем за звездни кораби. Само мечтаем за тях, защото те може би са невъзможни. Макар че, сега ми идва на ум, в света на Юргенс Земята е запустяла, защото хората са тръгнали към звездите.

— Знаеш ли — попита го В, — дали са стигнали там?

— Предполагам, че са стигнали — отвърна Лансинг. — Не, не зная дали са стигнали.

— А съществува и това, което вие наричате транслатори — каза Мери. — Друг начин за пътуване, за пътуване и за придобиване на знания. Предполагам, че вие можете да използвате метода за изучаване на цялата вселена, като се върнете с нови идеи и виждания, за които самата човешка раса никога не е и помисляла. Едуард и аз само стигнахме до прага на всичко това. Бригадния генерал се втурна вътре и изчезна. Можете ли да ни кажете къде отиваме?

— Не можем да направим това — произнесе А. — Ако се използва неправилно, методът може да бъде опасен.

— И въпреки това вие го оставяте отворен — каза Лансинг. — Коравосърдечно го оставяте отворен като капан за непредпазливи посетители.

— Тук попаднахте точно в целта — произнесе Г. — Непредпазливите отпадат от класацията. В нашите планове нямаме нужда от онези, които действат като глупаци.

— Това беше начина, по който отстранихте Сандра при пеещата кула и Юргенс на един от склоновете на Хаоса.

— Усещам враждебност — произнесе Г.

— Вие сте дяволски прав, ако усещате враждебност — аз съм враждебно настроен. Отстранихте четирима от нас.

— Вие имахте късмет — произнесе А. — Най-често отстраняваме цялата група. Но не с нещо, което правим. Те отпадат поради грешки, заложени в самите тях.

— А хората от лагера? От лагера на бежанците близо до пеещата кула?

— Те са несретници. Пречупиха се. Пречупиха се и потънаха на дъното. Вие двамата не се пречупихте. Затова сте тук.

— Ние сме тук, защото Мери винаги вярваше, че отговорът е скрит в куба — каза Лансинг.

— И със силата на нейната вяра вие решихте загадката на куба — произнесе А.

— Така е — съгласи се Лансинг. — Тогава защо съм тук, ако трябва да бъдем искрени? Защото се мъкнех с Мери?

— Ти си тук, защото през целия път вземаше правилни решения.

— При Хаоса взех погрешно решение.

— Мислим, че не е така — произнесе В. — Критерият на оцеляването, колкото и да е важен, не винаги определя правилното решение. Съществуват решения, които пренебрегват оцеляването.

Отпуснат върху стъпалата на Мери, Душещия бързо заспа.

— Вие вземате морални решения — разсърди се Лансинг. — Вие сте велики генератори на идеи. И то с такава сигурност! Кажете ми само, кои сте вие, по дяволите? Последните оцелели от човечеството, които живеят в този свят?

— Не, не сме такива — произнесе А. — Ние даже не можем да твърдим, че сме хора. Нашият дом е на една планета в далечния край на галактиката.

— Тогава защо сте тук?

— Не зная дали можем да ви обясним така, че да го разберете. Във вашия език не съществува дума, която напълно да обяснява какви точно сме ние. Поради липса на по-точни думи можете да мислите за нас като за социални работници.

— Социални работници! — възкликна Лансинг. — В името на бога! Докъде стигнахме! Човечеството има нужда от социални работници! Паднали сме толкова ниско в галактическото гето, че имаме нужда от социални работници!

— Казах ви — подхвана А, — че изразът не е съвсем точен. Нека да разгледаме въпроса така: в границите на галактиката съществуват няколко интелигентни вида, които имат възможностите на вас, хората. Въпреки това ако не се направи нещо, вие отивате към изчезване, всички вие. Даже такава велика цивилизация, която някога е съществувала в този алтернативен свят, е изчезнала. Лудостта — икономическа, политическа — я е довела до гибел. Ти, Лансинг, знаеш много добре, че ако някой натисне копчето, твоят свят също ще бъде унищожен. Ти, мис Оуен, живееш в свят, който е тръгнал към големи нещастия. Един ден много скоро империите ще рухнат и ще минат хиляди години, за да израснат върху останките им нови цивилизации, ако това изобщо стане. Дори и да стане, това може да е по-лоша цивилизация от оная, която познавате. На всички алтернативни светове катастрофите прозират под една или друга маска, Човешкият род взе лош старт и не е станал по-добър с нищо. Той е осъден от самото начало. Решението, както го виждаме ние, е да се свика набор от подбрани индивиди, взети от всички алтернативни светове, като създадем поколението на новото начало и втория шанс.

— Казахте „да се свика набор“ — рече Лансинг. — Аз не бих нарекъл това „свикване на набор“. Вие ни изтръгнахте от нашите светове. Направихте ни впечатление. Доведохте ни тук и без да ни кажете нищо, по ваш начин ни накарахте да се трепем в тази глупава ваша изпитателна арена, за да видите какво правим, да ни наблюдавате през цялото време и да разберете как реагираме, като си вадите заключения за нас.

— Щяхте ли да дойдете, ако ви бяхме помолили? Щяхте ли да се запишете като доброволци?

— Не, нямаше да го направя — каза Лансинг. — Нито пък Мери, струва ми се.

— В цялото множество от светове — произнесе Б, — ние имаме агенти и доброволци. Ние вземаме хората, които искаме, онези, за които мислим, че имат шанс да минат през изпитанието. Не вземаме просто някого, ние сме много взискателни. От много години сме избрали няколко хиляди души, които според нас са най-пригодени да изградят едно общество със съвсем нов вид хора. Правим това, защото ни се струва, че за галактиката ще е голяма загуба да изчезнат хората от вашия вид. След време, като работите с други разумни същества, вие ще спомогнете за образуването на галактическо общество, едно общество извън всяко съвременно въображение. Чувстваме, че разумът може да бъде венец на търсещата наслуки еволюция, че не може да се открие нищо по-добро. Но ако разумът рухне под собствената си тежест, както той загива не само тук, но и навсякъде, тогава еволюцията ще се обърне слепешком към някое друго съчетание от фактори на оцеляването, тогава идеята за разума може да изчезне завинаги.

— Едуард — каза Мери, — може би има смисъл в това, което казва той, в това, което те направиха.

— Даже и така да е — рече Лансинг, — но не ми харесва начинът, по който постъпиха.

— Това може би е единственият път — каза Мери. — Както казват те, никой не би се записал. Тези, които биха го сторили, вероятно няма да са от най-подходящите.

— Радвам се да разбера, че отивате към възприемане на нашата гледна точка — произнесе А.

— Какво друго ни остава? — попита огорчено Лансинг.

— Нищо — произнесе Б. — Ако искате, вие сте свободни да се върнете в света, от който току-що дойдохте.

— Не искам това — рече Лансинг, като си мислеше за лагера на бежанците в речната долина. — Сега да поговорим за нашите…

Той прекъсна онова, което искаше да каже. Ако трябва да се върнат в своите светове, това ще рече, че той и Мери не могат да бъдат заедно. Той намери пипнешком нейната ръка и силно я стисна.

— Искаш да ни попиташ дали можете да се върнете във вашите светове — произнесе Г. — Съжалявам, но не можете да се върнете.

— Няма значение къде ще отидем, щом като аз и Едуард оставаме заедно — каза Мери.

— Добре, тогава — произнесе А, — разбрахме се. Много се радваме, че получихме съгласието ви. Когато сте готови за тръгване, можете да минете през вратата в левия ъгъл. Тя не води към света, който току-що напуснахте, а към един съвсем нов свят.

— Към друг алтернативен свят? — попита Мери.

— Не. Тя води към една планета, подобна на Земята, която се намира далеч от тук. Когато погледнете към нощното небе, ще видите странни звезди и съзвездия, непознати за вас. Вече споменахме за втория шанс — една чисто нова планета, на която отивате с този втори шанс. Там има само един град, всъщност не точно град, а университетско градче, което изцяло се състои от университети. Там ще учите неща, които знаете и ще седите в аудиториите да научите неща, които не знаете. Може би за повечето от тези неща нито сте чували, нито сте помисляли. Това ще продължи много години, може би през целия ви живот. Най-подир, може би след столетие, една високо интелигентна и образована група, снабдена с повече и по-добри инструменти, отколкото която и да било земна цивилизация е имала преди, съвсем естествено ще започне да формулира световното общество. Засега е твърде рано да го направим. Има много неща, които трябва да се знаят, много начини за възприемане и изучаване, трябва да се разгледат много гледни точки, преди да стане това. Докато се учите няма да сте подложени на икономическо напрежение, макар че с течение на времето общността трябва да развива икономическа система. В момента сме се погрижили за всичко. От вас искаме само да се учите и да използвате времето си, за да станете пълноценни хора.

— В други светове вие също щяхте да се грижите за нас — каза Лансинг.

— Възмущава ли ви това?

— Мисля, че го възмущава — каза Мери, — но ще му мине. С времето ще му мине.

Лансинг стана от стола, с него стана и Мери.

— През коя врата казахте? — попита Мери.

— Там има само една врата — показа й А.

— Имам още един въпрос преди да тръгнем — рече Лансинг. — Кажете ми, ако обичате, какво е Хаоса?

— Във вашия свят имате Китайска стена — произнесе Г.

— Да, предполагам, че тя съществува в двата свята — в света на Мери и в моя.

— Хаоса е изкуствено издигната Китайска стена — произнесе Г. — Построяване на нещо съвсем глупаво. Това беше последната и най-голяма лудост, направена от хората на миналото върху тази планета. Тя допринесе за тяхното западане. Пълното обяснение е много дълго.

— Разбирам — рече Лансинг и се обърна към вратата.

— Ще го приемете ли като нетактичност, ако ви кажем, че тръгвате с цялата ни благословия? — попита А.

— Не — отвърна Мери. — Благодарим ви за вашата любезност и за втория шанс.

Те тръгнаха към вратата, ала преди да я отворят се обърнаха и погледнаха назад. Четиримата още седяха в една редица на кушетката и белите им, слепи, подобни на черепи лица гледаха след тях. Лансинг отвори вратата и двамата минаха през нея.

Те се озоваха на една морава, а в далечината се виждаха иглите и кулите на университета, където биеха вечерните камбани. Хванати ръка за ръка, те тръгнаха към втория шанс на човечеството.