Клифърд Саймък
Търсачи на светове (19)

Глава деветнадесета

Късно следобед на втория ден Мери и Лансинг направиха своето откритие.

Между две сгради в края на тясна уличка те видяха зейнала дупка. Лансинг насочи лъча на своето фенерче в мрака. Лъчът освети няколко ката тесни стълби, а най-важната част от тях, както се очакваше, започваше от улицата.

— Ти остани тук — предложи той. — Ще сляза долу да огледам мястото. Най-вероятно няма да намерим нищо.

— Не! — възрази тя. — Ще дойда с теб. Не искам да оставам сама.

Той се наведе внимателно към отвора и ловко слезе по горната част на стълбите. По звука от стъпките зад гърба му разбра, че Мери е съвсем близо. Оставаше още голяма част от стълбите. Той стигна до една площадка, от нея надолу започваше ново рамо на стълбището. Още след първите няколко крачки по стълбите той чу някакво мрънкане. В момента, когато спря на място и напрегна слуха си, Мери се блъсна в него.

Мрънкането беше съвсем тихо. Не приличаше на онова, за което той си помисли отначало. Беше ниско гърлено пеене, сякаш някой си тананика сам. Мъжко тананикане, а не женско.

— Някой пее — прошепна Мери.

— Трябва да слезем и да видим — каза той.

Не му се щеше да върви напред. В момента искаше само да се обърне и да изхвърчи навън. До сега пеенето, ако това наистина беше пеене, звучеше съвсем човешки, но в цялото премеждие имаше нещо толкова зловещо и отблъскващо, че той стисна здраво зъби.

Второто рамо завършваше с друга площадка и когато той пое по третата част на стълбите, пеенето вече стана по-силно, а долу, право пред себе си, той видя меко проблясващи светлинки, сякаш котешки очи се взират в него от мрака. В края на стълбите той направи няколко крачки по метална пътека, а Мери дойде и застана до него.

— Механизъм — прошепна тя. — Или машина.

— Трудно е да се каже. Прилича ми на някаква инсталация.

— И действаща инсталация. Разбираш ли, че това е първото живо нещо, което откриваме.

Лансинг видя, че машинарията не е много голяма. Не беше и прекалено мощна. Многобройни мигащи светлини, пръснати по нея, я осветяваха достатъчно, за да я забележи човек, по-скоро да я разпознае, каза си Лансинг, защото светлината от мигащите очи беше слаба. Целият й корпус беше вретеновиден и приличаше на паяжина. Не се виждаха движещи се части. И това нещо си пееше.

Той насочи светлината на фенерчето си напред и видя, че металната пътека, на която те стояха, отиваше право напред, като се превръщаше в тясна ивица между двете части на машината. Тясната пътечка продължаваше далеч зад пределите, до които стигаше петното от лъча на фенерчето и доколкото можа да забележи, вретеновидните форми се разполагаха от двете й страни.

Бавно и много внимателно той тръгна напред по пътеката, а Мери вървеше съвсем близо до него. Когато стигнаха до началото на машинарията, двамата спряха и той насочи лъча на фенерчето към най-близкия елемент на инсталацията.

Машините бяха не само вретеновидни, те бяха и много нежни. Излъсканият метал, ако това наистина беше метал, проблясваше в мрака, по него нямаше прах и мръсотия. Всъщност съоръжението не приличаше много на механизмите, които някога бе виждал. Напомняше по-скоро за отломка от метална скулптура, която някой развихрил се художник е сглобил с помощта на клещи, разтърсван от буен смях. Ала въпреки липсата на движещи се части, въпреки че не се забелязваше истинска дейност, машинарията създаваше впечатление, че е предназначена за нещо и прелива от живот.

— Странно! — каза Мери. — Като инженер трябва да имам някаква представа какво е това. Но тук няма нито един елемент, който да познавам.

— Нямаш ли идея какво прави?

— Не, никаква.

— Ще я наричаме машинарията. — Поради липса на по-подходяща дума. Лансинг усети, че неволно реагира на ритъма на песента, която пееше машинарията, сякаш тялото му, цялото му тяло, отмерва нейния такт. Ритъмът се просмукваше в него и служеше за фон за неговия живот.

Тя ме пренася, помисли си той, ала тая мисъл идваше от много далеч и никак не приличаше на негова, като че мислеше друг човек. Той усети опасността да бъде пренесен в пространството и се опита да предупреди с вика си Мери, но предупреждението просъществува в съзнанието му един кратък миг и преди още да извика, той вече беше друга форма на живот.

Ръстът му се измерваше със светлинни години и всяка негова крачка беше дълга трилиони километри. Той се разпростираше със заплашителни размери във вселената, а тялото му — тънко и източено, се мяркаше като звезда в блясъка на ярки слънца, които се въртяха около него. Планетите скърцаха като чакъл под краката му. Когато на пътя му се изпречваше някоя черна дупка, той я ритваше встрани. Той протегна ръка. Дръпна пет-шест квазара, наниза ги върху нишки от звездна светлина и ги окачи на шията си.

Той изкачи един хълм от скупчени звезди. Хълмът беше висок и стръмен, трябваше да драска доста до върха. Докато се катереше нагоре, той избута много звезди, от които бе съграден хълмът, и след като ги измести, те се разтрополяха надолу, търкаляха се и подскачаха към подножието на хълма, ала подножие всъщност нямаше.

Стигна на върха и за да се задържи, застана там с разкрачени нозе, а цялата вселена се разстилаше пред него до най-далечния си край.

Вдигна юмрук и го размаха, размаха го като предизвикателство към вечността, и ехото от вика му се върна при него от най-далечната пустота на вселената.

От това място той виждаше края на времето и пространството и си спомни как някога се чудеше какво се простира между времето и пространството. Сега той го видя и се отдръпна назад. Нозете му изгубиха опора и той се търколи по хълма, а когато стигна в подножието — не точно в подножието, защото подножие нямаше — той се носеше с разперени ръце по течение от звезден прах и газ, който бушуваше навсякъде около него и го подмяташе безпощадно, сякаш беше попаднал в прегръдките на развълнувано море.

Докато си спомняше какво е видял отвъд времето и пространството, той изохка. И като изохка, той се върна на мястото, откъдето тръгна: стоеше на металната пътека, притисната между паяжиновидните машини, които си тананикаха монотонно.

Мери го държеше за ръката и се опитваше да го обърне. Той се чувстваше глупаво, не знаеше къде точно се намира, но се вслуша в монотонното тананикане и се обърна. Видя, че светещото фенерче е паднало на пода и го вдигна. Докато го вдигаше, едва не падна по очи. Мери отново го дръпна.

— Сега не можем да спрем. Как си?

— Ще се оправя — рече той. — Много съм объркан. Видях вселената…

— Значи това си видял. — Искаш да кажеш, че и ти си видяла нещо?

— Когато се върнах, ти стоеше като вцепенен — каза тя. — Отначало се боях да те докосна. Мислех, че ще се пръснеш на милиони парчета.

— Хайде да поседнем — предложи той. — Нека да поседнем за минута.

— Тук няма къде да седне човек.

— На пода. Можем да седнем на пода.

Те седнаха върху твърдата настилка на пътеката с лице един към друг.

— Сега вече знаем — каза тя.

— Какво знаем? — Той тръсна глава, сякаш да проветри мозъка си. Световъртежът бавно си отиваше, но той все още беше замаян.

— Знаем за какво са направени машините. Едуард, не можем да кажем на Бригадния генерал за това място. Той ще побеснее.

— Ние му дадохме дума — възрази Лансинг. — Трябва да сме почтени към него.

— Още веднъж намираме нещо, което не знаем как да управляваме. Също като вратите.

Той погледна през рамо назад към паяжино-образните машини. Сега можеше да ги разгледа по-добре. Главозамайването си отиваше.

— Ти спомена, че си видял вселената. Какво искаш да кажеш с това?

— Мери, Мери! Не можеш ли да изчакаш една минута?

— Това ти причинява болка.

— Мисля, че е така. — Аз се отървах малко по-леко.

— Благодарение на твоето силно самообладание.

— Не се шегувай — каза тя. — Не го обръщай на шега. Това е нещо сериозно.

— Зная. Извинявай. Искаш да знаеш и аз ще се опитам да ти обясня. Аз се разходих из вселената. Бях висок и голям. Тялото ми беше направено от блестяща слънчева светлина, може би беше кълбо от опашката на комета. Всичко стана като на сън, но не истински сън. Аз бях там. Смешно, но бях там. Изкачих един хълм от струпани една върху друга звезди и като застанах на върха на хълма, видях вселената чак до края на времето и пространството, до там, където изчезваха времето и пространството. Видях онова, което се простира отвъд времето и пространството, но не помня какво точно беше то. Хаос, може би това е името му.

Разпененото нищо, яростното сърдито нищо.

Никога не съм мислил за нищото като за беснеещ гняв. Това ме потресе. Като казвам яростно, нямам предвид нещо горещо. То беше студено. Студено не с неговата температура, защото нямаше начин да разбера каква е температурата му. Едно отровно, убийствено студено. Изоставено. Не, нещо по-лошо от изоставено. Враждебно срещу всичко, което съществува или е съществувало. Настръхнало срещу всичко, което не е нищо, унищожаващо всичко, което не е нищо.

Тя направи едно мило движение с ръце.

— Не трябваше да те питам. Не трябваше да настоявам. Много съжалявам, че те принудих да ми разкажеш за това. Не ти беше лесно.

— Исках да ти го разкажа. Сам щях да ти го разкажа, може би не веднага. Но сега всичко отмина и се чувствам по-добре. Право да ти кажа, вече се отдалечих от станалото. От това, което ми сториха, което ни сториха. Ти каза, че също си видяла нещо.

— Не същото като теб. Не толкова опустошаващо. Сигурна съм, че машината направи това за нас. Тя взема твоя ум, твоето его, взема жизнените ти сили, цялата ти личност, изтръгва ги от теб и ги изпраща някъде далече. Ти каза, че е станало като на сън, но не било сън. Машината не би могла да сънува. Ако някой действително можеше да отиде там, където си бил ти, той щеше да види същото. Малко е абсурдно, разбира се…

— Ритнах с пета една черна дупка. Изкачих звездна планина. Планетите скърцаха като чакъл, когато стъпвах по тях.

— Това е абсурдното, Едуард. Съпротивлението, бунтът на твоя разум. Защитният механизъм е имал за цел да запази разсъдъка ти.

Ето го смешното. Големият смях, който трябва да ти покаже, че нямаш разум.

— Искаш да кажеш, че аз наистина съм бил там? Че умът ми наистина е бил там?

— Хайде да погледнем истината в лицето — каза тя. — Хората, които са живели в тоя град, са били талантливи учени и необикновени техници. Те са създали и този апарат, и вратите, и графичния екран на Бригадния генерал. Техният разум и техните намерения са насочени в друга посока, не като моят и твоят разум. Те предизвикват у нас паника, дават отговори, за които никога не сме мислили. Колкото и да са абсурдни, вратите са ясни. Но това, което виждаме тук, е недостъпно за ума. В известен смисъл то може да е научна ерес.

— Ако говориш за това много дълго, ще ме въвлечеш в него.

— Да погледнем фактите. Имаме работа, със свят, който не разбираме. Контактуваме с останките от него. Бог знае какво щяхме да заварим тук в разцвета на тяхната култура. По своя външен вид тя може би е човешка. Мисля, че е човешка. Разработили са необикновени проекти, които може да осъществи и човечеството. Но поради самия факт, че тези проекти толкова приличат на човешки, те може би са по-силно свързани с нас, отколкото цивилизацията на някоя раса, възникнала на далечна звездна система.

— Но тяхната култура е загинала. Въпреки всичко, което са сторили или са могли да сторят, тя е стигнала до унищожение. Те са изчезнали, техният град е мъртъв.

— Може да са се прехвърлили на друго място. Може да живеят в свят, който са открили.

— Или пък са надхитрили себе си. Мислила ли си за това? Загубили са душите си, нали така каза Енорийския свещеник?

— Това ми звучи като негови думи — кимна Мери. — А сега за теб. Къде те изпратиха?

— Успях само да хвърля бегъл поглед. Ти сигурно си бил по-дълго време от мен. Един бегъл поглед, това е всичко. Попаднах в друга култура. Всъщност не видях никого. Не говорих с никого. Бях като призрак, когото никой не вижда. Сянка, която влиза и излиза. Но аз усещах хората, усещах живота, който водят, и мислите, които ги вълнуват. Беше прекрасно. Те бяха като богове, в това не се съмнявам. Ако постоиш по-дълго сред тях, ако усетиш колко далеч са отишли пред теб, ще се превърнеш в пълзящ червей. Добри богове, струва ми се. Бяха и много изтънчени. И цивилизовани, напълно цивилизовани. Те нямаха държава, тя не им трябваше. Нямаха вкус към икономиката, защото не им трябваше икономика. Това беше истинска цивилизация, върха на цивилизацията, в която няма нужда от държава и икономическа система. Без пари, без покупки и продажби, без заеми и кредити, без противоречиви интереси, без алчни банкери и адвокати. Там сигурно не съществува такова нещо като закон.

— Откъде знаеш?

— Просто го почувствах. Всичко беше направено така, че да го разбере човек. Не да го види, разбира се. Да го разбере.

— Вместо телескопи.

— Телескопи ли?

— Просто разсъждавам на глас. В моя свят, а и в твоя, предполагам, хората използват телескопи да проникнат в тайните на космоса. Но тези хора нямат нужда от телескопи. Вместо да гледат, те просто отиват. Самите хора могат да отидат на това място. Мисля, че могат да отидат навсякъде, където пожелаят. След като са построили такова съоръжение, те знаят как да го управляват и могат да се насочват към особени цели. Но нека да се върнем към машините. Как да ги наричам?

— Просто машините.

— Сега те работят бясно. Изпращат ни по волята на случая.

— Някъде в тоя град — започна тя, — сигурно има контролна зала, от която се управлява тази машинария. Може би това са будки, в които застават операторите, макар че се съмнявам в това. Машината сигурно е нещо много по-умно, за да е така.

— Даже и да намерим такова място, ще ни трябват години да се научим как да управляваме системата.

— И така да е, трябва да хвърлим един поглед.

— Може би точно това става с хората тук. Сигурно откриват друг, по-добър свят и изпращат там цялото население.

— И тялом, и духом ли? — попита Мери. — Това изисква много работа.

— Така е. Не помислих за това. Даже и да можеха да го направят, това не обяснява всичко, което е станало тук. Освен ако изпращат с хората и цялата им собственост.

— Много се съмнявам — каза Мери. — По-скоро те използват този апарат да открият друг свят и да построят врата към него. Възможно е двете неща — машината и вратите, да са свързани, но аз съм по-склонна да вярвам, че това устройство е инструмент за изследване, с който се изучават взаимосвързаните светове. Представи си само какво може да се направи с него! Можеш да получиш всички сведения, за да се приспособиш към своята цивилизация. Можеш да преразгледаш политическата и икономическата система, да си послужиш с технологични процеси, които не си познавал преди, да се издигнеш над обществените структури, може би да научиш някои нови научни факти, даже напълно непознати научни дисциплини. За всяко цивилизовано общество това е културно оръжие в ръцете на човек.

— Ти стигна точно до това — съгласи се той. — Интелигентни хора, казваш. Били ли са тукашните хора достатъчно интелигентни? Би ли могла твоята или моята цивилизация да си послужи с инсталацията, която намерихме? Или просто ще продължим по стария начин да кретаме по нашите пътища, да живеем както сме свикнали, да не си послужим или да злоупотребим с онова, което сме открили на други светове? Може би злоупотребата звучи по-зловещо?

— Това не засяга нито теб, нито мен — каза тя. — Поне в момента. Мисля, че трябва да излезем от тук и да се опитаме да намерим предполагаемата контролна зала.

Той се изправи и й подаде ръка да стане на крака. Тя се изправи, но продължи да държи ръката му.

— Едуард — каза тя, — ние двамата с теб минахме заедно през толкова много неща! Даже за толкова малко време…

— То не ми се струва толкова кратко — прекъсна я той. — Не помня времето без теб.

Той се наведе да я целуне и тя се притисна за малко към него, после отстъпи назад. Двамата се изкачиха по стълбите на уличката и започнаха да търсят залата. Търсенето продължи до падането на нощта, но те не намериха контролна зала.

След връщането им в сградата, където беше лагерът, те видяха, че Сандра и Юргенс готвят вечерята. Бригадния генерал не се виждаше никъде.

— Той излезе сам — обясни им Сандра. — Оттогава не сме го виждали.

— Нищо не намерихме — рече Юргенс. — А вие?

— Моля ви, никакви служебни приказки преди вечеря — извика Мери. — До тогава Бригадния генерал ще се върне.

Той дойде след половин час и седна върху навития на руло спален чувал.

— Нямам нищо против да ви кажа, че съм съсипан — каза той. — Претърсих по-голяма част от северния квартал. От някаква глупава мисъл имах предчувствието, че ако открием нещо, ще го открием там. Не намерих нищо.

Сандра напълни една чиния и му я подаде.

— Хайде да вечеряме — каза тя.

Бригадния генерал взе чинията и започна да се храни, без да чака другите, гребеше и пъхаше в устата си. Изглежда уморен, помисли Лансинг. Уморен и стар. За първи път на Бригадния генерал му пролича тежестта на годините. След вечеря Бригадния генерал извади една бутилка от раницата си и я пусна да обикаля. Когато тя се върна при него, той отпи от нея голяма глътка, запуши я отново и я остави в скута си.

— Два дни — каза той. — Толкова ми обещахте. Аз съм човек, който държи на думата си. Няма да се опитам да ви задържа още. Мери, вече зная, че вие с Лансинг заминавате. Какво ще кажат другите двама?

— Мисля, че ще тръгна с Мери и Лансинг — отговори Сандра. Сигурна съм, че тръгвам. Този град ме плаши.

— А ти какво ще кажеш — обърна се той към Юргенс.

— С цялото си уважение към вас — каза му роботът, — не виждам причина да остана.

— Колкото до мен, аз ще остана за известно време — рече Бригадния генерал. — По-късно ще ви настигна. Мисля, че тук има нещо, което трябва да намерим.

— Генерале — започна Лансинг, — ние го открихме днес следобед. Но трябва да ви предупредя…

Бригадния генерал скочи на крака и бутилката падна от скута му. Тя се удари о пода, но не се счупи, само се търколи и Лансинг я хвана.

— Открили сте го! — развика се Бригадния генерал. — Какво е то? Кажете какво сте намерили.

— Седнете, генерале! — каза рязко Лансинг като че говореше на непослушно дете.

Видимо учуден от тона в гласа на Лансинг, Бригадния генерал седна покорно на мястото си. Лансинг се наведе напред и му подаде бутилката. Той я взе и пак я сложи в скута си.

— А сега да поговорим по-спокойно за това — каза Мери. — Хайде да го обсъдим. Нека не се обвиняваме. Предложих на Едуард да не казваме нищо за откритието си, но той каза, че е дал дума…

— Защо? — развика се Бригадния генерал. — Защо да не казвате нищо?

— Защото онова, което открихме, е неразбираемо за нас. Ние знаем поне едно нещо, което то може да прави, но няма възможност да се управлява работата му. То е опасно, не трябва да се въртим около него. Помислихме си, че някъде наоколо трябва да има контролна зала, но не я открихме.

— Ти си инженер — намеси се в разговора Юргенс. — От всички нас сигурно знаеш повече за това нещо. Разказвай нататък, кажи какво сте намерили.

— Може би ти ще им разкажеш, Едуард? — попита тя.

Лансинг поклати глава.

— Не, ти трябва да им разкажеш.

Тя им разправи всичко и те я изслушаха внимателно. Само на няколко места я прекъснаха с въпроси.

След завършването на разказа настана дълго мълчание. Най-сетне Юргенс се обърна към Мери:

— Ти каза, че хората тук имат отворена врата към други светове. По-скоро към свързани, отколкото към паралелни Земи.

— Те може и да не знаят за паралелните Земи — каза Лансинг.

— И тези хора искат да се махнат от тук — продължи Юргенс. — Устройството, което открихте, и вратите в подземието са свързани и представляват част от едно и също изследователско направление.

— Така изглежда — отговори му Мери.

Бригадния генерал заговори спокойно, гласът му вече не приличаше на предишните викове.

— Вие двамата сте единствените, които са го видели. Ние, останалите, трябва да му хвърлим един поглед.

— Не казвам, че трябва да спрем с изучаването на машината — каза Мери. — Казвам само, че трябва да внимаваме какво правим. Машината отнесе надалеч и двама ни, но само за миг. Това може би е само пример за нейните възможности.

— Търсихте ли контролната зала?

— Търсихме я до мръкнало — потвърди Лансинг.

— Изглежда управлението е разположено при апарата — каза Бригадния генерал.

— Помислихме и за това, разбира се, но там няма стая. Цялото пространство е заето от съоръжението. После си помислихме, че в близката сграда…

— Случаят може и да не е такъв — каза Мери. — Сега зная това. Контролната зала може да бъде навсякъде из града. На всяко място.

— Казахте, че не познавате този механизъм — настояваше Бригадния генерал. — Че нямате представа какъв е.

— В него няма нито един детайл, който да ми е познат — каза Мери. — Нито един детайл, който да е от някой механизъм, известен в моя свят. Разбира се, едно по-подробно разглеждане може да даде нещо повече от повърхностния поглед. Работата е там, че не искам да го разглеждам отблизо, да се напъхам в него. Това нещо може да ми извие врата. Едуард и аз не изпитахме върху себе си пълния му ефект. Ако човек навлезе по-дълбоко, ако се, приближи повече, нямам представа какво ще стане.

— В тоя град ме тревожи най-много това, че е прекалено еднообразен — каза Сандра. — Не самият град, а културата, която представлява. Той излага на показ една невероятна културна нищета. Тук няма църкви, няма култови места, не се вижда нещо подобно на библиотека, художествена галерия или концертна зала. Струва ми се невъзможно един народ да бъде лишен от чувственост, да бъде доволен от такъв скучен живот.

— Може би са имали народ с една вяра — рече Лансинг. — И всички са били погълнати от научни изследвания и пориви. Това е трудно за разбиране, но ние не знаем техните мотиви. Възможно е, предполагам, да са имали толкова силни мотиви, че…

— Този разговор не води до никъде — изръмжа Бригадния генерал. — Ще хвърлим един поглед утре сутринта. Поне аз ще хвърля поглед. Другите могат да си вървят.

— Ще останем с вас — каза Лансинг. — Ще останем достатъчно дълго, за да го видите.

— Само че, за бога, всички да внимават! — предупреди Мери.