Клифърд Саймък
Търсачи на светове (2)

Глава втора

Факултетският клуб се намираше на последния етаж в сградата на Студентския Съюз. Цялата външна стена представляваше низ от прозорци с плоски стъкла, гледащи към тихо, добре поддържано малко езеро, заобиколено от борове и брези.

Лансинг и Анди седнаха на една маса близо до стената. Сполдинг вдигна чашата си и погледна унесено към Лансинг.

— Знаеш ли — рече той, — през последните дни все си мисля какъв късмет ще извадим, ако ни връхлети някоя средновековна чума като оная, дето е унищожила една трета от населението на Европа през четиринайсети век. Или да ни тресне световна война, даже второ пришествие от библията, нещо, което ще ни принуди да започнем отново, да избегнем някои от направените грешки през последните хиляда години и да получим благоприятна възможност за развитие на нови социални и икономически принципи. Това ще ни даде шанс да избегнем посредствеността, да се организираме по-смислено. Системата „работа-надница“ е отживелица, тя влиза в противоречие със себе си, а ние така сме се вкопчили в нея…

— Не мислиш ли — прекъсна го меко Лансинг, — че методите, които предлагаш, могат се окажат изключително груби?

Нямаше смисъл да казва това. Никой не спореше с Анди, приятелят му просто прегазваше всеки, който се опитваше да спори. Той продължи да боботи по въпроса с монотонен глас, като подреждаше и систематизираше мислите си, а после ги разстилаше, както някой би сложил картите на масата.

Без каквото и да било желание да спори, без намерение да се забърка в това жертвата на Анди навлезе в духа на играта, според която той или всяка друга жертва трябва да промърмори някакъв подходящ отговор.

— През един от тези дни — продължаваше Анди, — ние внезапно ще разберем, без да имам представа как ще стигнем до това, че нашите човешки напъни са чисто и просто едно нищожно усилие, защото са насочени в погрешна посока. Векове наред крещим за знания, стремим се към тях в името на разума по същия разумен начин, както древните алхимици дълго са дирили метод, който да превръща металите в злато. Ние ще открием, че тези знания са задънена улица, че отвъд определена точка всяко значение изчезва. В астрофизиката изглежда се приближаваме до тази точка. Още няколко години и всички стари, солидни теории могат да се разбият на пух и прах, като ни оставят сред чакъла от срутените теории, за които вече ще знаем, че не струват пукната пара и винаги са били такива. Тогава може би няма да има смисъл изучаването на вселената. Може би в същия момент ще открием, че всъщност няма фундаментални закони, че вселената може би се управлява от чиста случайност или нещо още по-лошо. Всички тези безумни изследвания, целият този стремеж към знания не само за вселената, но и за други неща, всичко това става, защото ние търсим някаква полза от него. Но нека се запитаме дали сме прави да търсим изгодата. Принципно ние нямаме право да очакваме нещо от вселената. Лансинг продължи играта.

— Изглежда днес следобед си настроен по-песимистично, отколкото обикновено — подхвърли той.

— Не съм първият, който изпада в тоя вид песимизъм — рече Анди, — макар че моето разочарование идва от малко по-различна гледна точка. Преди няколко години имаше школа от мислители, които изтъкваха същия аргумент. Това ставаше по времето, когато изследователите на космоса бяха убедени, че ние съществуваме в една ограничена вселена. В момента тази гледна точка на космолозите не е вече така твърда. Точно сега ние не сме решили в какъв вид вселена се намираме. Тя може да е ограничена, може и да е безкрайна, никой действително не знае. Всичко зависи от количеството материя във вселената и оценката на това количество се различава значително от година на година, ако не от месец на месец. Но това не потвърждава нито едното, нито другото. По едно време преди няколко години, когато убеждението за ограничената вселена още съществуваше, теорията беше научно знание, основано на ограничената вселена, и трябваше сама по себе си да е ограничена. Това ще рече, че някъде съществува граница на вселената и следователно граница на познанието. Само че има още много да се изучава и след като изучим това много, стигаме до края. Ако знанията се развиват и натрупват, като се удвояват на всеки петнайсет години, както беше изчислено някога, твърди се, че няма да мине много време, може би няколко столетия, и ще стигнем до точката, в която лимитиращите фактори на ограничената вселена ще спрат всяко по-нататъшно натрупване на знания. Хората от това време, които поддържат тази гледна точка, ще отидат до там, че ще построят експоненциални криви, с които ще заявят открито в коя точка научните и технологични знания окончателно ще стигнат до своя край.

— Но ти каза — намеси се Лансинг, — че ограничената вселена вече не е доказан факт и че тя може да е безкрайна.

— Ти изпускаш главното — изръмжа Анди. — Аз не говоря за ограничеността или безкрайността на вселената, просто я използвам като пример да отхвърля обвинението ти към мен в песимизъм. Опитах се само да ти обясня, че в друго положение е имало други хора, които са надигали собствените си гласове на песимизъм. Вече казах в самото начало, че ще бъдем благословени, ако ни връхлети някакво катастрофално събитие, което ще причини промяна в мисленето ни и ще ни принуди да търсим друг начин на живот. Ние тичаме в задънена улица, нещо повече, ние се търкаляме стремително към пълен крах. Когато стигнем края, ще тръгнем да се измъкваме. После ще запълзим назад по тази задънена улица и ще се питаме дали няма по-добър начин да правим същото. Моето мнение е, че сега, преди да се сгромолясаме на дъното, трябва да спрем веднага и да си зададем този въпрос.

Анди продължи да ръмжи, но Лансинг беше изключил ръмженето и сега чуваше само продължително мърморене без думи.

И това е човекът, на който щях да предложа пътешествие през почивните дни, помисли си Лансинг. Ако му беше предложил, Анди щеше да приеме, защото през този уикенд жена му беше на гости в Мичиган при родителите си. На това пътешествие най-вероятно нямаше да задържи потока от думи и аргументи, той щеше да се разприказва, да го хвърли в потока, с който сега го заливаше. Щеше да дърдори безкрайно, неговите приказки никога не свършваха. На излет обикновеният човек се наслаждава поне на тишината и спокойствието, но случаят с Анди беше съвсем различен. За Анди не съществуваха такива неща като тишина и спокойствие — имаше само сърдити мисли.

Лансинг помисли и за това, че може да покани Алис Андерсън да прекара почивните дни с него, но се отказа и от тази мисъл. При последните му срещи с нея той като че откри в очите й блясъка на брачно очакване и когато това му дойдеше на ум, изглеждаше толкова катастрофално, колкото безкрайното дърдорене на Анди. Тогава да ги отпиша и двамата, помисли той. Още можеше да подкара към хълмовете. Или пък можеше да остане в своя апартамент с огъня, музиката и книгата. Освен това сигурно имаше и много други начини да се наслади на почивните дни. Той отново допусна до съзнанието си думите на Анди.

— Мислил ли си някога — питаше Анди, — за критичните моменти в историята?

— Струва ми се, че никога не съм мислил — рече Лансинг.

— Историята е пълна с такива моменти — продължи Анди. — И върху тях, върху сбора от тях светът се гради в тоя му вид, в който го виждаме днес. Понякога ми се струва, че може би съществува множество алтернативни светове.

— Сигурен съм в това — рече Лансинг, без да го е грижа за нищо. Фантастичният полет на приятеля му го беше оставил далеч зад гърба му. Зад прозореца половината от езерото оставаше в сянка, вечерта наближаваше. Докато гледаше през прозореца към езерото, Лансинг почувства нещо нередно. Без да знае защо той разбра, че нещо се е променило. После бавно дойде до съзнанието му — Анди беше спрял да приказва.

Той обърна глава и погледна над масата към приятеля си. Анди му се хилеше.

— Хрумна ми нещо — каза той.

— Така ли?

— Мейбъл замина на гости при нейните родители. Защо да не уредим нещо за утре? Зная къде да намерим два билета за футбол.

— Съжалявам — рече Лансинг. — Зает съм.