Клифърд Саймък
Търсачи на светове (18)

Глава осемнадесета

— Той избяга — произнесе Бригадния генерал. — В разговора ви миналата нощ той спомена ли за бягство, Лансинг?

— Не, не каза нищо такова, сигурен съм, но си личеше, че е изгубил надежда. Каза, че това място е адът и наистина мислеше, че е ад, истински библейски ад. И не само се кълнеше.

— Той беше слаб човек — каза Бригадния генерал. — Постъпи като истински страхливец. Той е първият от нас, който трябваше да си отиде.

— Говорите така — изхлипа разплаканата Сандра — като че очаквате да си отидат и Други.

— Винаги има нещастни случаи — разсъждаваше Бригадния генерал. — Човек може да ги пресметне. Разбира се, най-добре е да ги сведем до приемлив процент.

Лансинг направи гримаса.

— Ако мислите, че това е хумор, нека да ви кажа, че това е гаден хумор. Не чакайте смях от нас.

— А сега ще ни кажете, че трябва да внимаваме — каза Мери. — Даже и след като Енорийския свещеник си отиде, трябва да внимаваме.

— Разбира се, че трябва — кимна Бригадния генерал. — Това е единственият ни шанс. Ако тук не намерим нищо…

— Ако тук намерим нещо, ще си помислите, че е клопка — каза Сандра. — Ще се уплашите да го използвате. Ние не можем да използваме вратите, защото те могат да бъдат клопки.

— Сигурен съм, че са клопки — рече Бригадния генерал. — Не искам да хвана някого от вас при опит да разбере това.

— Аз погледнах през прозорчето — обади се Юргенс, — и не видях нито следа от него.

— Какво очакваше да видиш? — попита Бригадния генерал. — Да го видиш, че стои, обърнал нос към нас? Още с минаването си през вратата той е изчезнал. Избяга при първия удобен случай. Не искаше да опита късмета си.

— Може би така е по-добре — въздъхна Мери. — Там може да е щастлив. Помня лицето му, когато за първи път погледна през прозорчето. Изглеждаше щастлив и това е единственият път, когато съм го виждала щастлив. В онзи свят имаше нещо, което го привличаше. Може би така е и за всички нас, но за него беше малко по-особено.

— Спомних си — каза Лансинг. — Той беше щастлив. За първи път видях, че ъгълчетата на устата му не са увиснали надолу.

— И какво искате да направим? — попита Бригадния генерал. — Да се строим всички пред тази врата и да минем с маршова стъпка през нея?

— Не — поклати глава Мери. — За нас това е неправилно, но за Енорийския свещеник беше. За него това беше изход. Надявам се, че той е щастлив.

— Щастието не може да бъде единствената ни цел — рече Бригадния генерал.

— Нито пък желанието да умреш — каза Мери, — а точно такова желание имате вие. Сигурна съм, че този ваш скъпоценен град ще убие всички ни един по един. Едуард и аз не сме склонни да останем и да понесем такава участ. С настъпването на утрото ние тръгваме.

Лансинг погледна през пламъците към нея и за миг изпита желание да заобиколи огнището и да я грабне в обятията си. Но той не го направи, а остана да седи на мястото си.

— Компанията може да се разпадне — отчая се Бригадния генерал. — Единствената ни сила е да останем заедно. Вие се поддавате на паниката.

Сандра извика:

— Всичко това е моя грешка! Ако бях останала и го наглеждах…

— Това няма значение — опита се да я успокои Юргенс. — Той щеше да издебне момента. Ако не днес, щеше да го направи някой друг ден. Нямаше да се успокои, докато не се опита да влезе в другия свят.

— Мисля, че това е вярно — каза Лансинг. — Той беше отчаян, беше изчерпал последните си сили. Аз даже не разбрах колко далеч е отишъл, докато говорехме снощи. Искрено вярвам, че никой от нас не може да обвини себе си за станалото.

— Тогава какво ще кажеш за неговото напускане? — попита Бригадния генерал. — Как мислиш, Лансинг?

— По моя преценка всеки от нас щеше да се махне от тук — отговори Лансинг. — В тоя град има нещо ужасно. Сигурно сте го почувствали. Той е мъртъв, но въпреки че е мъртъв, нещо ни дебне. Дебне всяко наше движение през цялото време. Може за малко да го забравиш, но после отново усещаш тази заплаха между лопатките.

— Ако ние останем, ще останат ли другите?

— Оставате сами. Аз тръгвам и Мери ще дойде с мен.

Докато произнасяше тези думи, Лансинг си помисли, че още преди да говори с Мери знаеше: те тръгват. Откъде знаеше, чудеше се той. Каква непозната, подсъзнателна връзка се беше изградила между тях?

— Да изчакаме още няколко дни! — предложи Бригадния генерал. — Още няколко дни. Моля ви само за това. Ако през следващите няколко дни не се случи нищо, тогава всички тръгваме.

Никой не отговори.

— Три дни — каза той. — Само три дни.

— Не съм човек, който да докара другия до крайност в пазарлъка — каза Лансинг. — Мери е съгласна, аз ще сключа с вас сделка и ще ви направя отстъпка. Два дни, това е. Без продължение.

Бригадния генерал хвърли объркан поглед към Мери.

— Добре — съгласи се той. — Два дни.

Навън вече беше паднала нощта. По-късно щеше да изгрее луната, ала сега, след залез слънце, плътна нощ забули града. Юргенс стана непохватно.

— Ще приготвя вечеря.

— Не, остави на мен — възрази Сандра. — Когато съм заета, се чувствам по-добре.

Някъде далеч се чу ужасен вой. Те замръзнаха на местата си, седяха вкочанени и се вслушваха. Отново, както и предишната вечер, на върха на хълма над града някакво самотно същество оплакваше своята мъка.