Айзък Азимов
Фондацията (23)

8

В покоите на Виенис цареше абсолютна тишина, когато образът на принц Лефкин се появи върху екрана на телевизора. При вида на измъченото лице и разкъсаната униформа на сина си регентът ахна стреснато, след което се стовари в едно кресло с разкривено от изненада и страх лице.

Хардин слушаше безстрастно с леко сплетени в скута ръце, а току-що коронясаният крал Леополд седеше свит в най-тъмния ъгъл и спазматично хапеше обшития си със злато ръкав. Дори войниците бяха загубили безчувствените си погледи, прерогатива на военните, и от мястото си край вратата, където бяха застанали с готови за стрелба атомни бластери, се вглеждаха плахо в образа върху екрана.

Лефкин говореше с нежелание, с уморен глас, който понякога прекъсваше, сякаш го подтикваха, и то не твърде внимателно.

— Флотата на Анакреон… осъзнала характера на мисията… отказва да участва в… ужасното светотатство… връща се на Анакреон… и отправя следния ултиматум… към онези светотатствени грешници… които биха се осмелили да използват нечестива сила срещу Фондацията… източник на всяка благодат… и срещу Галактичния дух. Да се прекратят веднага всякакви военни действия срещу истинската вяра… и да се гарантира по подходящ за флотата начин… представяна от главния бордови жрец Тео Апорат… че никога в бъдеще такава война няма да бъде започната и че… — последва дълга пауза и после той продължи, — … и че досегашният принц-регент Виенис… ще бъде затворен… и съден от духовен съд… за неговите престъпления. В противен случай кралската флота… при завръщането си на Анакреон… ще срине двореца със земята… и ще вземе всички други мерки… които са необходими… за да унищожи гнездото на грешниците… и бърлогата на погубващите човешки души хора, които засега са на власт.

Гласът замлъкна със сподавено изхлипване и екранът избледня. Пръстите на Хардин погалиха бързо фенерчето „атомо“, светлината му помръкна, докато в полумрака досегашният регент, кралят и войниците се превърнаха в сенки с неясни очертания; и за първи път се видя, че Хардин е обкръжен от ореол.

Не беше блестящата светлина, прерогативът на кралете, не толкова грандиозна, по-малко впечатляваща и все пак по свой начин по-ефикасна и полезна.

Когато се обърна към същия този Виенис, който преди един час му бе заявил, че е военнопленник и Терминус скоро ще бъде разрушена, и който сега беше само свита сянка, пречупена и мълчалива, гласът на Хардин прозвуча иронично.

— Има една древна басня — поде Хардин, — може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни книги и вероятно тя ще ви заинтересува. Ето какво разказва. Един кон имал мощен и опасен враг — вълк, и живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, като изтъкнал, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил незабавно да убие вълка, ако само новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят проявил добро желание и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.

Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал: „Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми“.

Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал: „Какви ги говориш! Дий, коньо!“ — И го пришпорил силно.

Отново тишина. Сянката Виенис не помръдна.

— Надявам се, че схващате аналогията — продължи спокойно Хардин. — В желанието си да заздравят завинаги пълната власт над своите народи, кралете на Четирите кралства приеха научната религия, която ги правеше божествени; но същата тази религия беше тяхната юзда и седло, защото поставяше животворната кръв на атомната енергия в ръцете на жреците, а заслужава да се отбележи, че те получават нареждания от нас, а не от вас. Убихте вълка, но не можахте да се отървете от юздите…

Виенис скочи на крака. В полумрака очите му бяха като изпълнени с лудост дупки. Говореше с надебелен език, несвързано:

— И все пак ще те докопам. Няма да ми избягаш. Ще изгниеш! Нека ни взривят. Нека унищожат всичко! Ти ще гниеш! Ще те докопам! Войници! — ревна той истерично. — Застреляйте този човек! Убийте го! Убийте го!

Хардин се обърна в креслото с лице към войниците и се усмихна. Един от тях насочи към него атомния си бластер и след това го сведе. Другите дори не помръднаха. Салвор Хардин, кмет на Терминус, заобиколен от меката светлина на ореола, усмихващ се толкова уверено и пред когото се разпадна цялата мощ на Анакреон, беше прекалено голям за тях въпреки заповедите на крещящия маниак зад него.

Виенис изкрещя някакво проклятие и се хвърля към най-близкия войник. Издърпа от ръцете му атомния бластер, насочи го към Хардин, който не помръдна, натисна спусъка и го задържа.

Бледият непрекъснат лъч удари в силовото поле, което обграждаше кмета на Терминус, и безобидно бе всмукан и неутрализиран. Виенис натисна по-силно спусъка и се изсмя налудничаво.

Хардин продължаваше да се усмихва, а силовото му поле засия малко по-ярко, когато погълна енергията на атомния взрив. В своя ъгъл Леополд закри очи и простена.

С вик на отчаяние Виенис смени целта си и отново стреля — стовари се на пода с взривена, изчезнала глава.

Хардин потръпна при тази гледка и измърмори:

— Човек на „прякото действие“ до края. Последното убежище!