Владимир Тендряков
Нощта след бала (9)

9.

Вратата след Зоя Владимировна се затвори. Минута-две никой не помръдна.

Изскърца стола под Иван Игнатиевич, директорът нерешително се надигна, изви гърди към Олга Олеговна, намръщено строг и затворен:

— Не ви ли се струва, че обидихте един човек? Силно и незаслужено!

Олга Олеговна не мигаше, очите й бяха широко отворени, но въпреки това неподвижното й лице изглеждаше някак сляпо. Тежката й гъста коса бе вдигната нагоре, а раменете изправени.

— Много съжалявам, че стана така. — Гласът й сух, безизразен.

— Направете си труда да й се извините.

Иван Игнатиевич рядко се сърдеше, но когато изпаднеше в такива състояния винаги ставаше церемониално вежлив: „Направете си труда… Смея да се надявам… Позволете да разчитам…“.

— Да й се извиня? За какво?

Неподвижното лице на Олга Олеговна оживя, погледът й отново стана подозрително напрегнат.

— Вие, любезна Олга Олеговна, току-що казахте, позволете да ви напомня: „Много съжалявам, че стана така“. Надявам се, че съжалението е искрено. Тогава направете следващата крачка — извинете се!

— Съжалявам… Сигурно както и всеки от нас. Съжалявам, че дългият живот на Зоя Владимировна завършва с неоправдани надежди.

— Ще си позволя да ви направя забележка — „неоправдани надежди“ е твърде силен израз.

— Нима тя сега не го призна сама?

— Да не вземете да ни уверявате, уважаема Олга Олеговна, че дългият живот на Зоя Владимировна не е допринесъл никаква полза?

— Полза ли?… Тя преподава четирийсет години: Гогол е роден през тази и тази година, Евгений Онегин е представител на излишните хора, Катерина от „Буря“ е лъч светлина в тъмното царство. Четирийсет години едни и същи готови формули. Цялата литература е комплект от сухи формули, които е невъзможно нито да обичаш, нито да ненавиждаш. Замислете се — литература, която не вълнува. Това е толкова безсмислена работа, както да речем печка, която не топли или фенер, който не свети. И става така, че четирийсет години Зоя Владимировна е лишавала от смисъл литературата. Пушкин, Достоевски, Толстой, Чехов чрез словото си са изгаряли сърцата на хората. В целия свят хората горят с техния плам — обичат, ненавиждат, страдат, възхищават се. Но ето че словата въглени попадат в добросъвестните, но което си е истина, студени ръце на Зоя Владимировна… Четирийсет години! На колко хиляди ученици през това време тя е отнела скъпоценния огън! Лишила ги е от способността да се вълнуват! Вие, Иван Игнатиевич, в това ли виждате ползата?!

Директорът сърдито се разсумтя, скри очи зад широките като пшеничен клас вежди.

— Но тя е била и преподавател по руски език, научила е хиляди деца да пишат грамотно. Поне в това признайте не малката й заслуга.

— Да ги научиш правилно да пишат една дума и да ги отучиш да я обичат. То е все едно да внушаваш понятия за висок морал и да предизвикваш безразличие към тях.

— Вие сте странен човек, Олга Олеговна — огорчено произнесе Иван Игнатиевич. — Изведнъж избухнахте — и сте готова да трошите и чупите глави само защото едно момиче абитуриентка силно ви докачи.

— Изведнъж ли?… Нима за вас изказването на Студьонцева беше нещо неочаквано?

— Наистина си признавам: от който и да е друг съм очаквал такъв номер, само не от нея.

— И вие смятате, че в нашето училище всичко е идеално и че няма нужда да се освобождаваме от стари навици?

— Да речем, че не всичко е идеално и че от някои навици ще трябва да се отърсим.

— Но тогава ще се наложи да се освободим и от онези, които безнадеждно дълбоко са затънали в тези стари привички.

— Да се освободим от Зоя Владимировна?… Незабавно? Или да изчакаме малко, поне оня не толкова далечен ден, когато тя сама ще реши да напусне училището?

— Недалечен ден ли? А кога ще настъпи той? След година, след две, а може би и след пет?… През това време стотици ученици ще минат през ръцете й. Аз се прекланям пред вашата доброта, Иван Игнатиевич, но по всичко личи, че в случая тя ще струва скъпо на хората.

Отпуснал рамене на борец, директорът недоволно се взираше в Олга Олеговна.

— Струва ми се, че се каните да изправите наклонила се лодка като черпите вода с решето — каза той с досада.

— Тоест?

— Тоест, ние ще се освободим от Зоя Владимировна, а на нейно място ще дойде млад учител, току-що завършил областния педагогически институт. И вие смятате, че тъкмо той непременно ще пламти. Много добре знаете, че в този институт, уви, постъпват онези, които не са успели да влязат в други висши учебни заведения. Бас държа, че Зоя Владимировна ще бъде сменена от човек, неспособен да разпалва свещения огън на Пушкин и Толстой. Не разчитайте на Прометеевци, скъпа Олга Олеговна.

Преди още тя да отговори из учителската стая се разнесе глуховат бас:

— Зоя Владимировна да не би да е по-опасна от другите? Съмнявам се.

Директорът шумно се извърна, Олга Олеговна се стегна: беше се обадил учителят по физика Решников.

— Какво искаш да кажеш с това, Павел? — попита го Олга Олеговна.

— Искам да кажа: лекарю, издери се сам!

— Смяташ, че аз?…

— Да.

— От Зоя Владимировна?…

— В известна степен.

— Обясни.

И Решников стана, несъразмерно висок, прекалено кокалест, с апостолски мъх над лъсналия се череп, лицето му тъмно, азиатско скулесто, плоско като глинена тепсия.