Владимир Тендряков
Нощта след бала (2)

2.

Преди две години им бяха чели заповед — в средните училища, на абитуриентските балове не се разрешава да се носи алкохол.

Тази забрана възмути завучът на училището Олга Олеговна: „Ние твърдим, че абитуриентската вечер е праг към зрелостта, първите часове на самостоятелност. И в същото време опекунстваме над децата сякаш са малки. Те сигурно ще възприемат това като оскърбление, сигурно тайничко или явно ще си донесат вино, пък в знак на протест не е изключено и нещо по-силничко“.

В училище наричаха Олга Олеговна зад гърба й „вещият Олег“. „Вещият Олег каза… Вещият Олег иска…“ — все в мъжки род. Директорът Иван Игнатиевич винаги отстъпваше пред нейната енергичност. Тая година Олга Олеговна успя да убеди членовете на родителския комитет — по банкетните маси имаше бутилки с вино и сладък кагор^[1], те предизвикваха огорчените въздишки на директора, който предчувстваше неприятни разговори в отдела в съвета.

Все пак букетите с цветя бяха повече от бутилките: прощалната вечер трябваше да бъде красива и прилична, да вселява веселие, но в границите на позволеното.

Сякаш Юлечка Студьонцева не бе направила своето странно изказване. Вдигнаха се тостове за училището, за здравето на учителите, звън на чаши, смях, отекващи разговори, щастливи, зачервени лица — празнично. И тази абитуриентска вечер, която не бе първата в училището, и тя започваше както всички други.

И само дето подобно на течение в топла стая сред пламналото веселие се врязваше нещо — охлаждащо и напрегнато. Директорът Иван Игнатиевич бе леко разсеян, Олга Олеговна бе затворена, мълчалива, а останалите учители им хвърляха въпросителни погледи, И Юлечка Студьонцева, оборила глава, седеше на масата вдървено. От време на време някое от момчетата отиваше при нея — чукаше се, разменяше по някоя и друга дума, за да изрази своята солидарност и се отдръпваше.

Както винаги чинната трапеза скоро се разтури. Бившите десетокласници кой със стола си, кой без него, се насъбраха около учителите.

Най-голяма, най-шумна и тясна компания се образува край Нина Семьоновна, учителката от началното училище, която преди десет години бе посрещнала тези деца на училищния праг, наредила ги бе по чиновете, накарала ги бе да отворят букварчетата.

Нина Семьоновна се въртеше сред своите бивши ученици и сподавено извикваше от време на време:

— Наточка! Вера! Господи!

И с кърпичка внимателно изтриваше сълзите си под гримираните мигли.

— Господи! Какви сте ми големи!

Натка Бистрова бе с половин глава по-висока от Нина Семьоновна, пък и Вера Жерих и тя май я бе надминала по ръст.

— За нас вие сте най, най-старата учителка, Нина Семьоновна!

„Старата учителка“ бе малко над трийсет — белолика, русокоса, стегнато стройна. Оня първи урок отпреди десет години пред днешните абитуриенти е бил първият самостоятелен урок и за самата нея.

— Какви големи ученици имам! Наистина съм стара…

Нина Семьоновна триеше с кърпичка очи, а момичетата напираха да я прегръщат и също плачеха от радост.

— Нина Семьоновна, хайде да пием брудершафт! Че да си говорим на „ти“ — предложи Натка Бистрова.

И те пиеха, прегръщаха се, целуваха се.

— Нина, ти си чудесна! Превъзходна! Непрекъснато си спомняхме за тебе!

— Наточка, каква си станала — не мога да ти се нагледам. А беше, честно да си призная, като грозното патенце — кой можеше да предположи, че ще израснеш такава красавица… Ами Юлечка?… Къде е Юлечка? Защо я няма?

— Юлке! Я ела!

— Да, да, Юлечка… Знаеш ли колко често си мислех за тебе! Ти си най-невероятната ми ученичка.

Около високия и слаб като върлина физик Павел Павлович Решников и математика Инокентий Сергеевич с лице, изкривено на една страна от страшен белег, се бяха насъбрали сериозни момчета. Целувките, прегръдките, възторжените излияния на чувствата те смятаха за нещо под тяхното достойнство. Тук се водеше сдържан разговор без всякакви сантименталности.

— Във физиката една след друга настъпват две революции — теорията на относителността и квантовата механика. Вероятно скоро няма да има трета. Струва ли си сега да отдаваш живота си на физиката, Павел Павлович?

— Грешиш, приятелю: революцията продължава. Да. Само че днес тя се е прехвърлила на друг континент — астрономията. Астрофизиците кажи-речи всяка година правят главозамайващи открития. Утре физиката ще избухне на друго място, например в кристалографията…

Генка Голиков, празнично облечен, преметнал крак връз крак, важен-важен умуваше — преизпълнен бе от уважение към самия себе си и към своите събеседници.

Около директора Иван Игнатиевич и завуча Олга Олеговна имаше навалица. Там се горещеше Вася Гребеников, дребно момче, издокарано по последна мода с черен костюм, с връзка на едри шарки, с лачени обуща. Той, най-добрият активист на класа, радетелят за дисциплината и реда, както винаги бе прекалено принципиален. В момента защитаваше честта на училището, поставена под съмнение от Юлечка Студьонцева:

— Нашата алма-матер! Дори Юлка, колкото и да се превъзнася, няма да я забрави… Не! Няма да забрави училището!

Срещу негодуващия Вася бе самодоволно ухиленият Игор Проухов. Той бе небрежен дори в облеклото си — ризата му не бе съвсем чиста, панталоните му бяха измачкани, бузите и брадичката му бяха покрити с тъмен юношески мъх, недокоснат от бръснач.

— Искам да кажа пред висшето началство…

— Бившето началство — учтиво усмихната го поправи Олга Олеговна.

— Да, бивше, но както преди уважавано… Дълбоко уважавано. Ще кажа, че Юлка е права както никога досега! Искахме да се наслаждаваме на синьото небе, а ни караха да гледаме в черната дъска. Замисляхме се върху смисъла на живота, но ни насилваха да разсъждаваме над равнобедрените триъгълници. Харесваха ни песните на Владимир Висоцки, но ни караха да учим старозаветното „Блюстител строг на строги нрави…“. Хвалеха ни, когато слушахме и ни наказваха, когато бивахме непокорни. На тебе, Вася, приятелю, може да ти се е харесало, но на мене — не! Аз съм от ония, дето ненавиждат нашийниците на врата…

В речта на директора Игор Проухов беше сложен при самобитните личности, той бе най-добрият художник на училището и признат философ. Игор просто се опияняваше от своята разобличителна реч. Нито Олга Олеговна, нито директорът Иван Игнатиевич му възразяваха — те снизходително се усмихваха и споглеждаха.

Събеседник си намери дори най-младият учител, преподавателят по география Евгений Викторович — несериозен на вид, със зализан перчем, с убийствено розови бузи, които подронваха авторитета му. Пред него бе Сократ Онучин:

— Сега сме равни, затуй разрешете ми да ви изкрънкам една цигара.

— Аз не пуша, Онучин.

— Минавате се. Защо трябва да се отказваме от най-дребните житейски удоволствия? Аз лично пуша от пети клас. Нелегално, разбира се — до ден-днешен.

Единствена преподавателката по литература Зоя Владимировна седеше самотно до масата. Тя бе най-старата учителка в училището, никой от преподавателите не бе работил повече от нея — четирийсет години и нещо! Застанала бе пред класната дъска още когато училищата се деляха на средни смесени и начални, когато двойките се наричаха „неудовлетворителен“, а плакатите призоваваха гражданите на младата съветска страна да ликвидират кулаците като класа. Оттогава насам, през целия си живот, тя бе свикнала да се придържа към ред и да се облича в тъмен костюм полумъжка кройка. Сега отдясно и отляво столовете й бяха празни, никой не дойде при нея. Изправен гръб, издължен слаб старчески врат, сивкава, до мътно алуминиева коса и лице посърнало жълто, подобно на повехнало цвете на планински божур.

Пуснаха грамофона и всички се размърдаха, групите се разпаднаха, изведнъж хората в салона сякаш станаха двойно повече.

Вече изпиха виното, изядоха сандвичите, почнаха да повтарят танците. Вася Гребеников показа фокуса си с часовника, който скриваше под преобърната чиния и после внимателно измъкваше от джоба на директора. Той правеше фокусите с тържествена физиономия, но всички отдавна ги знаеха — нито един преглед на художествената самодейност не минаваше, ако пред очите на всички не изчезнеше нечий часовник.

Щом стигнаха до фокусите, значи балът не би могъл нищо повече да им предложи. Момчетата и момичетата се скупчваха по ъглите и, събрали глави, си шушукаха.

Игор Проухов намери Сократ Онучин:

— Брат, не е ли време да се чупим от тук, да се почувстваме на свобода?

— Мислите ни се схождат, скицо. Генка ще дойде ли?

— И Генка, и Натка, и Вера Жерих… Къде ти е лирата, барде?

— Лирата ми е тук, но ти приготви ли бомбата?

— Предлагам да вземем Юлка. Тъй или иначе тя днес разтърси основите.

— Лично аз нямам възражения, скицо…

Учителите един след друг се заизнизваха към изхода.