Владимир Тендряков
Нощта след бала (3)

3.

Повечето от преподавателите си отидоха, в училище останаха само шестима.

Учителската стая щедро бе заляна от електрическа светлина. Оттатък разтворените прозорци закъсняло, както става през лятото, настъпваше нощта. Нахлуваха градските (миризми — смесица от изстиващ асфалт, прегорял бензин, едва уловим свеж полъх от тополите — жалка, отъркана следа от отминалата пролет.

От долния етаж все още се носеха танцови мелодии.

Олга Олеговна си имаше в учителската любимо място — малка масичка в далечния ъгъл. Помежду си учителите наричаха мястото прокурорско. По време на педагогически съвети от тук често се произнасяха обвинения, а понякога и решителни присъди.

Физикът Решников с Инокентий Сергеевич се настаниха до отворения прозорец и веднага запалиха. Нина Семьоновна се отпусна на стола до самата врата. Тук тя бе гостенка — в другия край на училището имаше друга учителска стая — по-малка, по-скромна, за преподавателите от началните класове, там си имаха свой завуч, свои порядки, само дето директорът им бе един и същ, пак Иван Игнатиевич. Иван Игнатиевич не седна, а поклащайки закръглените си рамене на борец, намръщил запотено лице, се заразхожда из учителската, като буташе столовете. Явно искаше да покаже, че няма повече за какво да говорят, че всякакви прения са неуместни — вече е късно, балът свърши. До дългата маса насред учителската стая седна Зоя Владимировна вдървено изправена, с вдигната побеляла глава… отново изолирана. Изглежда имаше вроден талант сред хората да остава сама.

Една-две минути Олга Олеговна оглежда всички поред. Отдавна бе минала четирийсетте, леката пълнота не й придаваше внушителен вид, напротив, създаваше впечатление за мекушавост, отстъпчивост — жена домакиня, която обича уюта — и лицето й под буйно къдравата коса също имаше лъжливо мекушав вид, едва ли не безхарактерен. Енергия криеха само големите й черни неувяхващо красиви очи. Пък и гласът й плътен, силен, караше човек веднага да застане нащрек.

— Е, какво ще кажете за изказването на Студьонцева? — попита Олга Олеговна.

Директорът спря насред стаята и произнесе фраза, която вероятно предварително бе приготвил:

— Че какво всъщност се е случило? Момичето в момента се обърка, напълно оправдано, между другото, и се изказа в леко приповдигнат тон.

— Поредното закопаване в знак на благодарност за труда ни — сухо вмъкна Зоя Владимировна.

Олга Олеговна задържа погледа си на повехналото лице на Зоя Владимировна. Те не се обичаха и криеха това дори от самите себе си. И сега Олга Олеговна, като се направи, че не чу забележката на Зоя Владимировна, попита почти добродушно:

— Значи вие смятате, че нищо особено не е станало?

— Ако една черна неблагодарност е нищо особено — отговори злъчно Зоя Владимировна и с досада удари със сухата си лека длан по масата. — И най-обидното е, че вече не можем да ги скастрим, да ги накажем. Сега тая Студьонцева е извън нашия периметър!

При тези думи Нина Семьоновна силно, до сълзи в очите, избухна:

— Да ги скастрим? Да ги накажем? Не мога да разбера! Аз… Аз не съм срещала такива деца… Толкова учтиви и отзивчиви като Юлечка Студьонцева. Благодарение на нея… Да, най-вече благодарение на нея аз, младата, глупавата, неопитната, повярвах в силите си: мога да преподавам, мога да постигна успехи!

— Пък аз смятам, че се случи нещо особено — леко повиши глас Олга Олеговна.

Директорът Иван Игнатиевич вдигна рамене.

— Юлия Студьонцева е наша гордост, човек, който въплъщава всичките ни замисли. Нашият многогодишен труд говори против нас! Нима това не е повод за тревога?

Нависнала над черните очи коса, бледо лице — от своето място в ъгъла Олга Олеговна строго разглеждаше пръснатите из светлата учителска стая преподаватели.