Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночь после выпуска, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Владимир Тендряков; Валентин Распутин

Заглавие: Ученически години

Преводач: Весела Сарандева

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Р

Издание: Първо; Второ

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Повест; разказ

Националност: Руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: май 1980

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Хлачева

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1601

История

  1. — Добавяне

21.

Олга Олеговна и Иван Игнатиевич вървяха из спящия град. Директорът говореше:

— Ние тук разрешавахме общи проблеми, пък аз през цялото време си мислех за сина. Да, да, за Альошка… Нали знаете, че той не влезе в института. И то така глупаво. Готвеше се толкова упорито за химикотехнологическия, пък се провали с руския — допуснал грешки в темата. Отиде в армията… Не, не, аз нямам нищо против армията, дори ми се щеше той да помирише малко военна дисциплина, да поживее в колектив, та да му смъкнат семейната инфантилност. Армията не ме плаши, плаши ме самият Альошка. Канеше се да става химик, никога не бе мечтал да бъде военен, но спокойно, дори мога да кажа с облекчение посрещна решението, взето някак си от само себе си, без него. Армията му допадна най-вече затова, защото там човек не се грижи за себе си: по команда ставай, по команда лягай, яж, учи. Всяка тяхна крачка е маркирана, записана, внесена в уставите — какво по-сигурно? Какво значи това, Олга Олеговна — липса на воля, на характер? Вярно, не мога да кажа, че е бил съвсем безволев. Веднъж взе първата награда на състезания по ски. Не я взе, той искаше да я спечели, упорито се готвеше, целенасочено, волево. А характера… Хм! Има си го колкото щеш. За другото както и да е, но характерът ние го усещахме в къщи. Обаче какво забелязах, Олга Олеговна, той твърде често повтаряше: „Момчетата казаха… всички говорят… всички така правят“. Всички имат дълга коса до раменете — и аз ще имам, всички употребяват „дъртатко“ вместо „татко“ — и аз така ще правя, всички печелят награди на спортни състезания — и аз не бива да изоставам, ще им покажа, че не съм по-лош, ще проявя воля, настойчивост. Както всички… Така дори е по-трудно да се живее! Точно така! Трябва да се мъчиш да изпревариш другите, а колко сили отиват за това. Не е по-лесно, но е много по-просто. Лесно и просто не са равнозначни понятия. По-простото е да съществуваш по команда, въпреки че невинаги то е по-лекото.

Олга Олеговна се спря.

— Значи по-просто е да живееш както всички? — попита и тя.

Спря и Иван Игнатиевич.

Над тях светеше лампата — улицата бе пуста, по отвесната стена струпани един над друг тъмни прозорци. Градът спеше.

— Всички ние тъкмо тук по малко грешим — виновно промълви Иван Игнатиевич. — Кой от нас не се приспособява: както правят всички, така и аз.

— А не ви ли е идвало на ум, че хората от сорта: „Както правят всички, така и аз“ непременно ще посрещнат враждебно новите Коперници и Галилеевци само защото те утвърждават нещата не така, както всички ги виждат и приемат? Към Коперниците — враждебно, към посредствените — с доверие.

— М-да. Хората неслучайно казват, че простотата е по-лоша от кражбата.

— От кражбата ли? Не бяха ли невежите онази страшна сила, която издигаше хитлеровци? „Германия, Германия над всичко!“ — просто и ясно, не се нуждае от обяснения, гъделичка самолюбието. И невежата слави Хитлер!

— М-да. Какво искате да кажете? Нещо не ви разбирам.

— Това, че сме поразително слепи!

— А именно?

— Цяла нощ спорихме — дигнахме шум до бога. Какво само не споменахме: обучението и увлечението, равнодушието и престъпността, занаятчийството и техническата революция. Едно само не забелязахме…

— Какво?

— Днес пред нашите очи се роди личност! Забележително събитие!

— М-да… Но, позволете, наоколо всички са личности — вие, аз, първият, който сега можем да срещнем на улицата.

— Всички ли?… Но вие, Иван Игнатиевич, току-що сам казахте: кой не греши — както правят всички, така и аз, под общ знаменател. Смазани и шлифовани личности — моля! — това не е ли нелепост? От рода на суха вода, вълниста суша, лъчезарен мрак. Личността винаги е изключителна, нещо противоположно на „както всички“.

— Ако имате предвид Студьонцева, тя и преди беше изключителна, не можете да го отречете.

— Тя се отличаваше от останалите само по това, че на нея по-добре й се удаваше да бъде „както всички“. И изведнъж — трясък — не е като всички, прояви се, не я достраша! Събитие, което граничи с чудо, Иван Игнатиевич.

— Чак пък чудо! Защо да преувеличаваме?

— Ако има някакво чудо, то това е раждането. Пред очите ни се роди нова, никому не подобна човешка личност. Нима не забелязахте?

— Че как няма да забележа, когато цяла нощ говорихме за нея.

— Забелязахте само упреците й към нас, говорихме за тях, анализирахме ги и нито дума на почуда, на радост.

— Някак си не вървеше да се чудим, а колкото за радването — на какво да се радваме?

— Нима един нешаблонен, независимо мислещ човек не е радостно явление, Иван Игнатиевич?

— М-да… — произнесе директорът и не се разбра съмнява ли се, осъжда ли, или се чуди.

Продължиха да вървят.

Стъпките им силно отекваха по пустинната улица. Олга Олеговна — със ситни, Иван Игнатиевич с тежки, провлачени. Въздухът беше свеж, но стените на къщите излъчваха слаба топлина — почиващите камъни неохотно изпускаха дневното слънце.