Владимир Тендряков
Нощта след бала (18)

18.

На пейката под осветените липи се мяташе Натка, търкаше чело о дървената облегалка.

— Той!… Той!… Аз да го обичам, а той!… Самка! О-о-о!…

Вера Жерих се въртеше край нея:

— Наточка, ама той не само тебе, той всички ни… И мене… Пък аз, нали виждаш, нищо…

— Пред всички!… Защо?! Защо?! И всичко изопачи!… Тогава не си мислех нищо лошо, нищо лошо! А той — сам-ка!… Под-лец!

Игор нервно ровеше из чорлавата си грива, мяташе се като махало от единия край на пейката до другия, блъскаше се слепешката в Сократ, който притискаше до корема си китарата, в Юлечка Студьонцева, свила глава в тюлените си раменца.

— По-добре да ме беше убил!… По-добре! По-честно щеше да бъде!

— Наточка, та той всички ни…

Сократ, който не сваляше очи от Натка, замислено попита:

— Ами мене защо? А?

Никой не му отговори.

Натка продължи да търка чело в коравата облегалка на скамейката.

— Какъв бил! — Юлечка цялата — от белите панделки в плитките до глезените на краката — се бе сгърчила.

— По-добре да ме беше убил!

Игор внезапно спря, обърна се с цялото си тяло, впери коравия си нос към истерично блъскащата се Натка.

— Той си е и убиец — започна Игор. — Само че безкръвен. Такива на̀, видят ли в човека нещо, без което не може да живее, нещо много скъпо…

— Безсрамник!

— Мразя го! Мразя го! — мяташе се Натка.

— Нима не е все едно по какъв начин ще убиеш човека — дали с нож, с отрова или с подла дума. Безмилостен подлец! И колко хитро, хитро!…

— Ами мене защо, а? Аз дори съм го спасявал, скици. Яшка Брадвата кроеше нещо, пък аз подшушнах на Генка… — Сократ люлееше китарата като бебе.

— На всички ни намери най-уязвимото място, най-скъпото и безмилостно, безмилостно!… Всички ни, дори и Натка…

Долепила чело до облегалката на пейката, Натка спря да се мята, притихна свита.

Юлечка отново се сгърчи:

— Ама какъв е само… Безсрамник!

— Скици, ами че Яшка Брадвата пак го дебне — сподели тихо Сократ.

— От един дол дренки са — процеди през зъби Игор.

Натка дръпна чело от облегалката на пейката и като си помагаше с ръка, с мъка се изправи — кичурчета коса падаха върху очите й, носът й бе подпухнал, устните бледи, безформени.

— Днес ето какво научих, скици… Не ми се щеше веднага да го казвам на Генка, викам си — ще му разваля празника. Исках да му го подшушна като си тръгнем за вкъщи.

Игор досадно сви рамене:

— Какво ни интересуват!

— Мен ме интересува! — произнесе Натка.

Лицето й бе закоравяло, устните стиснати, под нападалата коса спотаено тлееха очите.

— Мен ме интересува! — повтори тя по-високо, с ядна нотка в гласа.

— А-а, да вървят по дяволите! Нека се ядат. — Игор с неприязън се изви към пропастта.

— И тебе те засяга! — Скритите зад нападалата коса очи на Натка враждебно опипваха Игор.

Игор не отговори, упорито гледаше настрани.

— Ти сам каза, че е убиец. Убийците ги наказват. А ти можеш ли?…

— При удобен случай ще му го припомня.

— Стига си лъгал! Не те бива за тая работа. Виж, Яшка Брадвата може…

— Да не искаш да помагам на Яшка?

— Яшка сам ще се оправи, стига да не му пречат.

— Ами нека се оправя. Пука ми… Сега на мене Генка ми е чужд човек.

Под разрошената коса — враждебни очи. Игор се обърна към Натка и неволно настръхна. Тя попита:

— Ако някой от нас изведнъж поиска да попречи на Яшка, ти какво ще…

— Нищо. Не ме интересува.

— Лъжеш! Лъжеш!… Мразя го! И ти го мразиш!

— Ама какво искаш от мене?

— Искам никой да не пречи на Яшка! Заради старата дружба, от милост или просто тъй, от сълзливо благородство. Искам всички да дадете дума. Сега! Преди да станете от местата си! От тебе пръв искам да чуя тая дума!

— Лично аз нямам намерение нито на Яшка, нито на Генка да помагам.

— Обещаваш ли?

— Моля, щом толкова ти е необходимо.

— Обещаваш ли или не?

— Ама нали чу: между мен и Генка всичко е свършено, от къде на къде ще ходя при него.

Натка минута-две се вглеждаше в Игор с недружелюбно мигащи изпод нападалата коса очи и бавно се обърна към Сократ:

— Ами ти?… Нали искаше да му подшушнеш? Вече не ти ли се иска?

— Аз съм с всички, скици. Генка и мене… за нищо и никакво…

Натка се наведе към Вера:

— А ти?

— Какво, Наточка?

— Какво, какво? Няма ли да го раздрънкаш утре?!

— Но Яшка, Наточка… Та той е звяр.

— Вярно е, скици, Яшка тоя път няма да си играе… Той готви нещо ужасно.

Тогава Натка кипна:

— Още сега се разкиснахте! А утре съвсем ще се… Ще ви дожалее, ще се изплашите, ще се сетите, че Яшка е зъл, че е страшен и — ще му простите, един през друг ще хукнете да го спасявате. Мразя го! Всички ви ще намразя!

— Мойта работа е да ви предупредя, скици. А пък вие решавайте. Аз съм с всички. Нямам защо да се издокарвам пред Генка.

— Е, Верке?

— Наточка, щом като всички…

— И все пак ти е жал, нали?

— Противен ми е.

— Даваш ли дума, че нито утре, нито вдругиден — че никога няма да се изтървеш?

— Да… давам.

Натка се изви към Юлечка:

— А ти?

Вдигнала тюлени раменца, Юлечка стоеше с притиснати към гърдите юмручета, бледа, със заострен нос, със силно стиснати устни.

— Какво умуваш? Казвай!

— Ами ако Яшка го пребие… или убие?

— Ако Яшка викаше Генка да играят на карти, ний тук изобщо нямаше да умуваме.

— Дори и да го убие?…

Натка едва-едва стана от пейката — разчорлена, очите й скрити, носът й подпухнал, устата изкривена — и пристъпи към Юлечка.

— Да не искаш да го жаля? Аз — него? Утре целият град ще знае, с пръст ще ме сочат: куч-ка!… За мене живот няма да има, а за него ще има? Че аз със собствените си ръце… Не-на-виж-дам го! Да не си посмяла да ми пресичаш пътя! Само да пошепнеш… Нямам какво да губя!

Натка крещеше, напираше с гърди към пребледнялата, чак посиняла Юлечка, която стискаше отпред малките си юмручета.

Игор не издържа, сърдито викна:

— Стига! За какво се караме — Яшка, Генка… Сякаш за първи път слушаме такива пинизи! Някой издрънкал, Сократ го чул и ние се хванахме на въдицата. Нищо няма да се случи, ще видите, на̀, само много лалосване.

— Не, скици, не е лалосване. — Сократ понижи глас, продълговатото му лице съвсем се удължи, ръцете, които държаха китарата, станаха неспокойни. — Точни сведения имам, вярвайте ми.

— Кой ти го подшушна? Стига си ни будалкал.

— Ще ви кажа. Само че ще бъдете като гроб. Че научи ли Яшка, нищо няма да остане от Сократ Онучин. Аз не съм Генка, само Яшка да кихне и…

— Притрябвало ни е да те портиме пред Яшка! Между нас няма Яшкини приятели. Казвай.

— Познавате ли Пашка Черничкия от Индия?

— Там ти ги знаеш всичките, ние не им ходим на гости.

— Един такъв малък, физиономията му луничава, косата му бяла. Затова му и викат Черничкия, защото хич не е чернокос. Той от мене взема уроци по… китара. Та той де, като се зарекъл дума да не обелва… От сигурно място, скици, от сигурно, вярвайте ми.

— Какво ти каза Черничкия?

— Генка кара ли колело по Улибинското шосе? Кара ли?

— Е, и?

— А шосето покрай какво минава, помните ли?

— То е дълго.

— Край Старите кариери, скици. И когато Генка мине покрай кариерите, точно тогава Пашка Черничкия ще изскочи…

— Сам? Срещу Генка?

— Ти чуй по-напред… Пашка ще бъде с разкъсана риза и физиономията му в кръв. Нарочно ще го разкрасят. Значи, ще изскочи разкрасен и ще завика: „Помощ! Убиват ме!“. Е, а Генка като мине край него, няма ли да се спре? Ами познавате го, ще препусне накъдето му кажат. „Помощ!“ Защо да не помогне, когато е самбист. Ама в Кариерите ще го сгепат… Яшка с тайфата. Миналия път Генка кефската го наложи. Сега Яшка всичко ще бройне. Тъй че, мале мила, не ме чакай — самбото не важи.