Владимир Тендряков
Нощта след бала (10)

10.

Игор Проухов седеше на пейката и се целеше в Генка с острия си нос — чорлава буйна коса, светло чело, тъмна брадичка.

— Тебе тук те разчепкваха по женски. Ето, Юлка каза: няма да преведе през пътя прокажен, гори за себе си, а не за другите. Че кой от нас ще се хвърли в огъня, за да даде топлина на другия?

— Аз пък може да се хвърля — обади се Юлечка.

— Готов съм да коленича пред тебе… Задето не си пламтял аз, брат, не те осъждам. Смятам, че ако човек ще изгаря докрай, то това трябва да бъде в името на цялото човечество. Защо той, аз, или някой друг е длъжен да жертва заради един-единствен човек, дори ако това си ти, Юлке? Богиня ли си, та да искаш човешки жертвоприношения?

— Че аз не искам никакви жертви, аз търся отзивчивост. Заради нея, колкото и малка да е тя, сама бих се пожертвала.

— Кротко! — прекъсна я Игор. — Ти си готова и от покрива с главата надолу да се хвърлиш стига да има кой да те хване, инак ще се удариш. Верка по-добре от тебе схвана Генка: любимец на съдбата, всичко постига с лекота.

— Чак пък всичко — подхили се Натка, която до този момент бе мълчала.

Генка трепна и я погледна като преследвано животно.

— Допускам изключения — съгласи се Игор едва забележимо усмихнат.

Тогава Генка избухна:

— Перчиш се философе, скръндза такава! Стига. Говори по същество!

И неуловимата усмивчица изчезна от лицето на Игор.

— А може би не си струва да говорим по същество, а? Не е толкова привлекателно.

— Не, щом си почнал — говори!

— То е минала работа, аз съм ти простил — не ми се ще да се ровя.

— Простил ли си ми? Примрял съм за твоята прошка!

— Ако на тебе не ти е необходима, на мене ми трябва. Тъй или иначе дълги години сме дружили… Сещаш ли се за какво искам…

— Не се сещам и няма да си блъскам главата. Сам ще го кажеш.

— Ти настояваш, имай го предвид, брат.

— Не си вдигай толкоз цената!

— Добре. Защо да не почета стария си приятел… Уважаема публика, ние с него често играехме на диспути и вие щедро ни заплащахте за това — изпадахте в умиление.

— Стига си се кривил, шимпанзе!

— Моят приятел понякога е много груб, да го извиним. Това е грубостта на любимеца на съдбата: аз, значи, не съм като другите, аз съм свръхчовек, силна личност и затова по дух не понасям онези, които макар и леко са ми дошли до…

— Ти сам си лепкаш етикети, нареждаш като махленка на опашка, че се и обиждаш — груб е, да го извиним!

— Обикновено спорехме пред свидетели, но един път се сдърпахме на четири очи. Той почна отвисоко да съди моите картини, пък аз му казах, че неговият вкус по нищо не се различава от вкуса на някой си Иван Иванович например, който не се мръщи при вида на нещо сладникаво банално. И представете си, той се съгласи: „Да, аз съм Иван Иванович, обикновения зрител, тоест народа, а ти си цападжия, антинароден“. Разсмях се и му отвърнах, че ще му поднеса за рождения ден народна картина — лебеди при залез и непременно ще я надпиша: „Подаръка ми скромен имай го за спомен!“. Той се нацупи, но все едно че нищо особено не се бе случило, всичко си остана както си беше и ние продължихме да дружим.

— Виж накъде биеш!… За изказването ми…

— Да, за него. Предстоеше изложба на училищната рисунка. Не в нашето училище — в областния Дом на народното творчество. Такова събитие! Най-добрите работи от тази изложба щяха да бъдат изпратени в Москва. Исках ли да участвам в изложбата, или не? Исках! И той го знаеше. Но… Но се изказа в учкома. Какво каза за мене, Гена?

— Онова, което мислех. Трябваше ли да те хваля, щом се отвращавах от твоите мацаници?

— Но в същото време ти дружеше с мене, подчертано спорехме, играехме на волейбол… И нито дума по този въпрос! Зад гърба ми…

— Че какво можех да ти кажа, щом сам не знаех темата на разговора в учкома…

— Ти ме продаде зад гърба ми!

— Аз казах само онова, което по-рано… Бях ти го казвал. В очите!

— Не, предадоха ми, че дори си ми приписал и упадъчност. Пред мене говореше по-прикрито, страх те бе, че ще ти го върна тъпкано.

— Случайно не ти ли предадоха, че те нарекох талантлив?

— Точно така, за да можеш по-лесно да ми направиш марка. Прегръщаше ме, а в пазвата си криеше нож, чакаше удобен случай да го забиеш в гърба ми.

Една-две минути Генка стъписано блещеше очи към Игор, а оня се целеше с нос в него — отчуждено спокоен.

— Ти-и!…

Игор вдигна рамене:

— Сам ме помоли — аз не съм се натискал.

— Ти-и!… Как можа!… Криел съм бил нож в пазвата си!…

— Аз казах фактите, нека другите си направят изводите.

Стиснал юмруци Генка пристъпи към Игор:

— Ще ти дам да разбереш!…

Игор се изпъчи, издаде напред тъмната си брадичка.

— Хайде — тихо помоли той. — Та ти си специалист по самбо, знаеш да изкълчваш стави.

Генка спря и с дрезгав глас каза през въздишка:

— Мръсник!

— Аз съм мръсник, ти си светец. Да сложим край. Амин.

— Наистина, да сложим край — откликна Вера, жално опулила очи. — Господи! Ако знаех…

— Ти сигурно чакаше, че ще му мълча!

— По-добре за мене говорете, недейте за него, момчета. По-добре за мене!… — Вера изхлипа.

— Съжаляваш ме. Благодаря ти! Само че нямам нужда от твоето съжаление! Казвайте, казвайте всичко. Разкрийте се, та да видя какво представлявате… Сократе, почвай! Хайде! Твой ред е!

Генка крещеше и се гърчеше, а Сократ като дете притискаше китарата до корема си.

— По-добре да ви попея, скици.

— Не виждаш ли, че тук хората са се настроили за други песни? Не разваляй хармонията.

— Ами аз, Генка, какво да ти кажа… Ние с теб сме абсолютен ажур.

— Не се бой, на него не посегнах и тебе няма да ударя. Чаткай!

— Ти никога нищо лошо не си ми… Верно, аз за тебе какво съм: Сократ е мърда̀, Сократ Онучин е безплатно приложение към китарата. Че кой от вас, гъзари, се отнася сериозно към Сократ Онучин? Вие всички виждате в мен само смешната грешка на майка ми. Имаме празник, скици. Днес трябва да пеем и да се смеем като деца.

Ех, дайте на псетата кокал —

и те ще се сръфат завчас!

— Мой ред е.

Натка бавно се изправи — твърдите й гърди напъпили под тънката рокля, на пълните й устни — блуждаеща усмивчица, под миглите — убийствено кротка влага.

Вече не им беше до смях. Генка застина с прекършени рамене…