Владимир Тендряков
Нощта след бала (22)

22.

Думата „убивам“, която толкова често се срещаше в книгите и звучеше от екраните на киното и телевизията, изведнъж се облече в безобразната си плът.

С подгъващи се крака, протегнала напред ръце като слепец, Натка тръгна към пейката.

Вера тихо изхълца, Игор — с изцъклен поглед, вдървен нос, тъмна брадичка — изведнъж заприлича на дядо, дори панталоните му провиснаха на слабия задник.

Сократ с китарата виновно тъпчеше на едно място. Юлечка бе застинала приведена — ха-ха и ще хукне да бяга.

А наоколо пак тишина. И далеч в нощта извън града бучеше шосето.

Вера изхлипа един път, два пъти и се разрева:

— Аз… Сетих се…

— Сега ще има какво да си спомняме — глухо процеди Игор.

— Аз… В кабинета по физика… изгорих… трансформатора. В цялото училище имаше само един трансформатор… скъп. Генка каза… — Вера затресе рамене в ридания. — Каза, че той го е направил. Не го бях молила, той сам… Сам пое вината!

— Пък мене… Спомняте ли си, бяха рекли да ме изключват от училище — размърда се Сократ. — Беше ми кофти, скици. Майка ми съвсем пощуря, викаше, че ще се отрови. Кой ме спаси? Генка! Отиде и при Иван Грозни и при Вещия Олег. Каза им, че гарантира за мене. А на мене ми каза: ако го изложа, ще ми смачка фасона.

Игор нервно изви брадичка.

— Какви ги дрънкате? — викна той задавено. — Трансформаторът! Генка никога не е бил такъв… Такъв като днес! Трансформаторът… Я си спомнете нещо друго: аз, ти, Сократ, всички момчета от нашия клас пък и всеки хлапак от училището ни ходеше по улицата с навирен нос и от никого не го беше шубе. Всички знаехме, че Генка ще ни защити. Генка беше наш защитник — мой, твой, на всички ни. Той… Обидил ли е някого?… Просто тъй, за да се изфука? Не е било. Нито веднъж никого не е ударил!… И ето днес…

— Ела на себе си! — рязко го прекъсна Юлечка. — Най-напред ние го обидихме! Накуп! И аз.

— Аз… Но аз не исках… — заливаше се в сълзи Вера. — Аз най-чистосърдечно, откровено всичко… А той — изведнъж се обиди… Не исках!

— Юлке-е! — залитна Игор към Юлечка. — Кажи, как можахме?… Само дето не станахме помощници на Яшка.

— Станахме — категорично отряза Юлечка. — Съгласихме се да помагаме на Яшка. С мълчанието си.

Встрани на пейката седеше Натка, изпъната, вдървена, с нападала върху очите коса, с повехнали устни.

— Не, Юлке! Не! — Тежко отчаяние в гласа на Игор. — Не, не станахме! Слава богу, не можахме!

— Съгласихме ли се да мълчим, или не?

Бледо, заострено личице: големи, тревожни като на птица втренчени очи — Игор се сви, наведе очи.

— Да или не!?

Игор мълчеше, спуснатите клепачи скриваха шарещите зеници. Мълчаха всички.

Натка вдървена седеше встрани.

— Щом сме се съгласили, значи сме станали помощници!… Да!… Макар и отскоро, макар от пет минути, но помощници на убиец.

Игор се хвана за главата, замуча:

— По-мощ-ници-и-и! Пом…

— Но аз не исках! Не исках! — давеше се Вера.

— Сигурно аз съм искал? Ами другите? По-мощ-ници-и!

Игор мучеше и се люлееше, хванал главата си.

Вдървено изпъната на пейката Натка вдигна ръце, неуверено и несръчно, с непослушни пръсти като пияна почна да оправя разчорлената си коса. И без да я оправи, безсилно отпусна ръце, постоя малко така и мъртвешки безизразно загледана пред себе си, каза равнодушно:

— Аз тръгвам…

И не мръдна.

Тишина. Далеч извън града бучеше шосето.

Игор отпусна ръце, омекна.

— Юлке… — започна той пак умолително. — Не сме такива… Не… Нито Генка, нито ние…

Тишина. Долу занемелият град — тъмни квартали, прави редици от улични лампи и загадъчна неонова светлина над гарата. Шумеше шосето.

— Юлке-е… Знаех си аз, знаех, нали помниш?

Загледана настрани Юлечка отговори с тих, уморен глас:

— Недей да лъжеш… Никой от нас нищо не знаеше… И аз също… Всеки мисли само за себе си… и достойнството на другия за него не струва пукната пара… Това е гадно… И на̀, наиграхме се…

Облегната на пейката, Натка най-сетне с мъка стана:

— Ще вървя… при него… Никой да не идва с мене. Моля.

И пак застина, недодялано вдървена, сляпо вторачена пред себе си.

Всички я поглеждаха накриво, но мигом срамежливо отклоняваха очи и… се втренчваха в обелиска, в мраморната плоча, гъсто изписана с имена:

АРТЮХОВ ПАВЕЛ ДМИТРИЕВИЧ — редник

БАЗАЕВ БОРИС АНДРЕЕВИЧ — редник

БУТИРИН ВАСИЛИЙ ГЕОРГИЕВИЧ — старши сержант…

Обелискът бе позната принадлежност на града. Толкова позната и обичайна, че вече никой не му обръщаше внимание като на бръчка, издълбана от времето на бащиното лице. Обелискът цяла нощ бе на няколко крачки от тях… Сега го забелязаха — отклоняваха поглед и отново и отново се връщаха към двата реда от имена върху камъка с потъмняла, похабена от дъждове и снегове позлата.

Не, тези, чиито имена бяха издълбани върху камъка, прославени на паметника, не бяха погребани тук. Техните кости бяха пръснати на различни места. Това бе гроб без покойници, каквито в страната имаше много.

АРТЮХОВ ПАВЕЛ ДМИТРИЕВИЧ — редник…

БАЗАЕВ БОРИС АНДРЕЕВИЧ — редник…

и още тридесет и две имена, завършващи с някой си Яшенков Семьон Данилович, младши сержант.

Убити… Умрели от собствена смърт тук нямаше. Вкаменена гордост за победата и памет за насилието, извършено преди около три десетилетия, много преди раждането на тези, които сега безмълвно отклоняваха очи…

АРТЮХОВ ПАВЕЛ ДМИТРИЕВИЧ…

БАЗАЕВ…

Убитите не могат вече нито да обичат, нито да мразят. Но живите помнят техните имена. Вероятно, за да ненавиждат убийството и убийците.

Бившите ученици отклоняваха очи…

Натка се люшна:

— Ще вървя…

Изпъната, с усилие местейки крака, тя мина край обелиска към пропастта.

Дълго се чуваше как под краката й се рони пръст.

Нощта вече не напираше с предишната си сила. Призрачна синева избиваше на небето и редки звезди блещукаха с предутринна сребриста светлина.