Владимир Тендряков
Нощта след бала (11)

11.

Бяха дошли в училище преди повече от двайсет години — трима педагози от студентската скамейка, двама младежи с ордени и медали по реверите на износените сака и една девойка с буйна коса, с широко отворени от почуда очи. Училището ги посрещна различно.

Инокентий Сергеевич — с уважение. Ранен край Белгород, той носеше твърде явна следа от войната — отблъскващия, лилав белег на лицето; в същото време не се хвалеше с военното си минало, не търсеше привилегиите си, държеше се скромно, преподаваше ясно и хубаво и за него веднага се създаде безспорно мнение, че е обещаващ работник, пример за подражание.

Павел Павлович Решников, също фронтовак, три пъти раняван, награждаван с ордени, още с идването си влезе в конфликт с училището. Смяташе, че училищните програми по физика са остарели — не може да се преподават само законите на Нютон, когато съвременната наука живее с откритията на Айнщайн — и почна да преподава посвоему. По туй време другите преподаватели бяха напълно доволни от традиционните програми, те всички бяха по-възрастни от Решников и затова с основание правеха забележки, че яйцата не учат кокошката, а на изпитите пристрастно задаваха въпроси на учениците върху онова, което не ги бе научил Павел Павлович. Той не стигна до пълен разрив с училището, както преди продължи да си преподава физиката — без да се придържа строго към програмите и учебниците, но вече го правеше внимателно — проверките на инспекторите никога не го заварваха неподготвен, учениците му достатъчно добре владееха програмния материал. А самият Павел Павловия идваше в училище, за да си изнесе уроците и да изчезне. С нито един от учителите не се сближаваше, не влизаше в конфликт, не натрапваше на никой своите възгледи. Веднъж някой го нарече „вечен гастрольор“. На това той спокойно възрази: „Зависи за кого. Учениците ми няма да ме нарекат така“. Сред тях Павел Павловия винаги имаше избраници, които канеше дори в къщи и им даваше книги.

Отначало училището посрещна Олга Олеговна равнодушно — млада преподавателка по история, която всъщност с нищо особено не се отличаваше от останалите. Тя се открои не с преподаването си, не с педагогическото си майсторство, а с неудържимата си любов към правдата. Можеше на всеослушание да каже онова, което всички едва се осмеляваха да шепнат из ъглите, да заклейми подлизурковците, да разобличи онези, които се бяха забравили, като не се съобразяваше нито с тяхната власт, нито с техния авторитет. Винаги караше направо — или-или и почти винаги излизаше победител. Директорите в училище се сменяха, Олга Олеговна вече петнайсет години беше несменяем завуч.

Тя често упрекваше Решников в „отшелничество“, но го уважаваше за предаността му към неговата наука. Към науката, а не към предмета физика! И отдавна вече не криеше недоволството си от съществуващите учебни програми. Решников и Олга Олеговна по-скоро бяха единомишленици, врагове обаче — никога! И ето че сега той стана, за да се обяви срещу нея.

— Обясни.

Изпод откритото чело Решников внимателно и дълго се вглеждаше в Олга Олеговна, която седеше с предизвикателно вдигната глава.

— Ти си такава: настояваш да се работи, и не забелязваш, че вече се работи. Крещиш — напред! И хващаш за полата — стой, не смей да мръднеш!

— Не говори с шаради, Павел.

— Искам да кажа, че от много години се старая да развивам увлеченията на своите ученици, а ти постоянно ме спираш: възпитаваш любимци!

— И сега съм против, ако някой от педагозите има любимци. Но каква връзка има то с увлеченията?

— Пряка.

— Не я виждам.

— Аз обичам своята наука и мечтая да й подаря талантливи учени. Надявам се, че нямаш намерение да ме осъждаш за това?

— Нямам.

— Тогава трябва ли да бъда обвиняван, че съм хладнокръвен към онези, които меко казано, от рождение не проявяват способности по физика, не я обичат?

— Вероятно не.

— Точно така, както не бива да бъда упрекван и в пристрастност към учениците, които природата е надарила със способността да се увличат от физиката. И колкото по-силен е интересът на ученика, толкова по-силно той трябва да ми харесва. Естествено ли е това, Олга Олеговна, или не?

Тя помълча секунда, после тръсна коса:

— Естествено!

— Тогава необходимо ли е да крия това свое естествено чувство, да се преструвам, че за мене всички ученици са еднакви и по нищо не се отличават един от друг?

Този път Олга Олеговна не отговори.

— Да се преструвам, че всички са еднакви и да гледам да не правя разлика между неспособни и способни, между равнодушни и пристрастени? Че как след всичко това да развивам увлечението, за което ти така горещо ратуваш? Но ако почна да правя разлика, а значи и да деля едни ученици от други, тогава ти първа ще ме укориш, че развъждам любимци, нали? И вярно е, че няма да бъдеш далече от истината: да, едни обичам повече, други по-малко. Обичам ги, защото са надежда за науката, на която чрез преподаване съм посветил живота си, обичам ги, защото смятам, че с моя помощ ще станат извънредно ценни членове на обществото.

— Добре, ами другите?… — попита Олга Олеговна. — Онези, които не са се оказали достойни за твоята любов, Павел?

— Старая се да им дам общо понятие за физиката. Нищо повече.

— За тебе те са хора втора категория, парии. Не е ли така?

— О, не! Аз не изключвам възможността между тях да има не по-малко, дори много повече талантливи натури. Но не в моята област. Лицеистът Пушкин, уви, е бил съвсем посредствен в математиката, вероятно и във физиката, ако в Царскоселския лицей са преподавали такъв предмет. Представи си, че почна да развивам природните способности на един нов Пушкин, аз, който нямам понятие от поезия и просто не я усещам. Не, нека други да се занимават с нея, иначе ще погубя някой скъп талант.

Олга Олеговна склони към масата глава, натежала от буйната коса.

— Добре, Павел, да кажем, че тук си прав. Но нима тази моя вина е толкова голяма, че ти дава право да казваш — аз съм по-опасна от Зоя Владимировна?

Решников досадно изкряка:

— Зоя Владимировна няма да разпали свой огън, но и моя не ще потуши. А ти ще го загасиш.

— Какво искаш от мене?

— Само едно — да не ми пречиш да обработвам градината си.

— Всеки е длъжен да обработва своя градина! Само това ли?

— Да. Без да му пречат.

— Сам?

— Ако в работата си разчитам на някой друг, тогава или съм лош работник, или съм чисто и просто лентяй.

Инокентий Сергеевич, който седеше до Решников, обърна към него асиметричното си сурово лице.

— Ти толкова гневно нахока сега Олга и толкова жалък съвет й даде — произнесе той.

— Така зная.

— Сега всичко, всичко се върши колективно — от канцеларските кламери до космическите ракети. А ти ни предлагаш жалко частничество — всеки сам да си сади градина.

— Аз цял живот сам съм се справял със своите задължения. Цял живот се навираха да ми помагат — и в повечето случаи само ми пречеха.

— Частнико, огледай се — ти си последният от своето племе! Всички твои събратя са останали някъде в късното средновековие. Да не заповядаш на света да върне колелото назад? Няма да стане тая, Павел.

Под окото на Инокентий Сергеевич, над ранената скула, потрепваше жилчица.