Григорий Остер
Гимнастика за опашката (6)

Шеста глава
Как се лекува боа

Боата лежала на голям плосък камък. Била си подложила опашката под главата, а очите й били затворени.

— А-а-а! Ето къде си била! — извикала маймунката и се приближила до боата. — Лежиш ли? Почиваш ли си? Уморена си, така ли? А какво си правила? А имаш ли нещо вкусно за ядене? Нямаш ли? А какво имаш?

— Имам една мисъл! — казала боата, като отворила очи. — Мисъл. И я мисля.

— Каква мисъл? — попитала маймунката.

— Не мога да ти я обясня с две думи — въздъхнала боата. — Това е много дълга мисъл… за мен и за теб, маймунке, и за слончето и папагала. За всички нас.

— Браво на теб! — подскочила маймунката. — Ах, каква хубава мисъл. Може ли и аз да си я помисля малко?

— Помисли си я — разрешила боата.

Маймунката коленичила до боата и взела да мисли.

Но се оказало, че е неудобно да се мисли клекнал. Тогава тя се изправила в цял ръст. Ала така също не й се мислело особено. Маймунката бързо се покатерила на най-близкото дърво и повисяла малко с главата надолу.

— Не — казала си тя, — с главата надолу също не е хубаво. Всичко ти се преобръща.

Маймунката слязла на земята и мъничко поподскачала, за да си дойде на мястото всичко, което й се било преобърнало, докато висяла с главата надолу.

— Маймунке — рекла боата, — какво току се въртиш? Недей да се въртиш. Мисли.

— Аз вече мислих — казала маймунката.

— Още помисли — предложила боата.

— Не мога да мисля за едно и също нещо по два пъти! — рекла маймунката. — И теб не те съветвам. Не бива непрекъснато да се мисли една и съща мисъл! Това е много вредно! Можеш да се отегчиш и да се разболееш.

— А за какво да мисля? — въздъхнала боата.

— Мисли… Мисли за кукаляка! — казала маймунката.

— Как ще мисля за нея, като дори не зная какво е това кукаляка — отвърнала боата.

— Кукаляка е едно сандъче, в което има мукука — обяснила маймунката.

— Какво има? — не разбрала боата.

— Мукука!

— А мукука какво е?

— Мукука е една кутийка, в която има бисяка.

— А какво е това бисяка?

— Бисяка е едно пакетче, в което има хрюря!

— Какви ги дрънкаш, маймунке? — възмутила се боата. — Каква е тая хрюря?

— Пампукска хрюря! — казала маймунката. — Пампукска!

— Не съм виждала никога никакви пампукски хрюри! — закрещяла боата.

— Малко ли неща не си виждала! — прекъснала я маймунката. — Ти не си я виждала, но тя съществува.

— Къде? — попитала боата.

— На различни места — отговорила маймунката. — А пампукската хрюря е едно ковчеже, в което има мамурик.

— Чакай, маймунке! — замолила се боата. — Чакай! Кой е сложил това там? Това ковчеже. В този мамурик.

— Не, ковчежето в мамурика — поправила я маймунката, — а мамурика в ковчежето. И никой не го е слагал там. Той просто се намира там.

— Кой? Къде? — закрещяла боата. — Защо се намира там?

— За кого питаш? — осведомила се маймунката. — За ковчежето или за мамурика?

— За тях! — отвърнала боата. — За двете. Защо се намират там?

— Те не се намират там — казала маймунката. — Те се намират на друго място. Недалеч.

— Маймунке! — закрещяла боата. — Веднага престани! Аз вече нищо не разбирам!

— Ами няма нищо за разбиране! — казала маймунката. — Всичко е много просто.

— Веднага кажи — настояла боата. — Какво има във всички тези сандъци, кутийки, пакети, куфари, чували и ковчежета?

— Не зная! — рекла маймунката.

— А кой знае? — попитала боата.

— На света има много неща — казала маймунката, — за които никой нищичко не знае!

— Щом за това никой нещо не знае, аз няма да мисля за него! — заявила боата.

— Значи ти пак ще мислиш дългата си мисъл? — попитала маймунката.

— Да! Ще мисля! — отговорила боата.

— Ужасно е опасно през цялото време да мислиш едно и също нещо. Ще се поболееш!

— От твоите пампукски хрюри още по-бързо ще се поболея! — измърморила боата, свила се на кълбо и пак подложила опашка под брадата си.

— Моля ти се, боичке! — помолила я маймунката. — Не си мисли твоята мисъл. Мисли си друга.

— Не искам! — казала боата и поместила главата си по-далеч от маймунката. Но маймунката пак дошла до главата й.

— Искаш ли да ти изпея една песен? — предложила тя.

— Благодаря, няма нужда — отговорила боата.

— Е, тогава ще ти разкажа нещо — обещала маймунката, — ще ти разкажа една случка от живота.

— Няма нужда! — казала боата. — И без това зная всички случки в твоя живот.

— Няма да е от моя — рекла маймунката. — Ще ти разкажа една случка от чужд живот. От живота на слончето. Много интересна случка. Всъщност тази случка не е само от живота на слончето, но и от живота на папагала. Защото в тази случка те се срещат. Слушай…

Но боата не слушала.

— Ти пак ли си мислиш твоята мисъл? — закрещяла маймунката. — Сега ще се разболееш! — предупредила тя.

— Ох! — въздъхнала боата.

— Въздишаш ли? — уплашила се маймунката. — Ти вече се разболяваш. Сигурно се чувстваш зле. Нали?

— Хм! — измърморила боата.

— Край! — извикала маймунката. — Ти се разболя!

— Хм!

— Ето на! — плеснала с ръце маймунката. — Казвах ли ти! Сега не бива да мислиш за нищо! Чуваш ли! — маймунката разтърсила боата. — Или вече нищо не чуваш?

— Чувам, чувам — казала боата.

— Къде те боли?

— Боли, боли… — обадила се боата, която не само че не чувала какво й говори маймунката, но и не разбира какво й отговаря и тя самата.

— Боичке! — рекла маймунката. — Ти можеш да бъдеш спасена! Само не се притеснявай. Лежи си и за нищо не мисли. И тогава скоро ще се оправиш и ще можеш да ходиш.

— Какво каза? — вдигнала изведнъж главата си боата.

— Казвам, че ще се оправиш и ще можеш да ходиш! — повторила маймунката.

— Не! — продумала тъжно боата. — Аз никога няма да мога да ходя.

Маймунката се уплашила. Тя погледнала боата и й се сторило, че на боата й е станало много по-зле.

„Веднага трябва да намеря слончето и папагала — помислила си маймунката. — Трябва да ги намеря и да ги доведа. Те ще измислят нещо. Слончето е ужасно умно. Папагалът също е ужасно умен. И двамата са ужасно умни. Просто един от друг по-умни…“

— Боичке — казала маймунката. — Аз сега ще изтичам, а после ще се върна. Ти си лежи. Лежи си и не се притеснявай. Не ти е страшна болестта. Дори хич не е страшна. Знам я тази болест. Три пъти съм боледувала от нея. Дори четири. И всеки път оздравявах. И ти ще оздравееш. На всяка цена ще се оправиш. И ще можеш да ходиш.

— А аз ти казвам, че никога няма да мога да ходя! — твърдо заявила боата. — Никога!!!

— Недей така… Недей — отдръпнала се маймунката. — Аз… Аз… Сега. Ти си лежи, а аз… Сега ще дойда.

И маймунката хукнала с всичка сила. Отишла да търси папагала и слончето.

Слончето и папагалът не знаели, че маймунката ги търси. Те вървели из гората и пътьом играели на интересна игра.

Слончето и папагалът си играели на проблеми. Това са едни такива специални загадки. Слончето поставяло проблемите, а папагалът ги разрешавал. Или не ги разрешавал. Както се случи.

— Защо водата в потока тече винаги в една посока, а назад изобщо не тече? — поставяло проблема слончето.

— А защо й е да тече назад? — учудвал се папагалът. — Веднъж тя вече е текла покрай онова, което е назад. Знае какво има назад. Сега й е интересно да види какво има напред.

Слончето непрекъснато питало, а папагалът непрекъснато му отговарял. Най-сетне слончето заявило:

— Сега, папагалчо, на мен почти всичко ми е ясно. Сега само едно не ми е ясно: откъде знаеш всичко това?

— Ами зная го! — казал папагалът.

— Всичко ли, всичко?

— Всичко! Всичко!

Край тях имало узрели и нападали от палмите кокосови орехи. Слончето ги погледнало и попитало:

— Папагалчо, как мислиш, колко са падналите кокосови орехи?

— Един куп! — отговорил папагалът, като се огледал наоколо. — Цял куп е нападал.

— А колко ореха трябват, за да стане един куп? — попитало слончето.

— Куп е, когато са много — отвърнал папагалът.

— А многото колко е?

— Многото е много.

— Хайде все пак да се уточним! — предложило слончето. — Десет кокосови ореха куп ли са?

Слончето взело десет кокосови ореха и ги сложило заедно. Папагалът ги обиколил и ги огледал от всички страни. После се качил върху тях и ги погледнал отгоре:

— Да! — казал папагалът. — Десет кокосови ореха са куп!

Слончето взело още два кокосови ореха и ги сложило отделно.

— А два? — попитало то.

Папагалът се приближил до двата кокосови ореха и постоял известно време до тях.

— Не — казал той, — два не са куп. Какъв ще е тоя куп от два кокосови ореха! Два не са куп!

Тогава слончето взело един от десетте кокосови ореха и го преместило при двата кокосови ореха. Сега от едната страна имало девет кокосови ореха, а от другата — три.

— Три кокосови ореха куп ли са? — попитало слончето.

— Три също не са куп — отговорил папагалът. — Във всички случаи са малко.

— А девет? — попитало слончето.

— Девет са куп!

— А четири? — попитало слончето.

— Не са куп.

— А осем?

— Куп са.

— А пет?

— Не са куп.

— А седем?

— Куп са.

— Е, а шест кокосови ореха?

Докато питало, слончето непрекъснато вземало кокосови орехи от мястото, където са повече, и ги премествало на мястото, където са по-малко. И ето че сега пред папагала лежали две съвсем еднакви купчинки. С по шест кокосови ореха във всяка.

— Не са к-к… — казал папагалът. — Не. К-к… Или не са к-к? Пу-у! Какво ме объркваш! — развикал се той.

— Нищо не те обърквам — обидило се слончето. — Ти каза, че пет кокосови ореха още не са куп, а седем вече са куп. И аз те питам шест кокосови ореха куп ли са или не са?

Папагалът помълчал известно време, а после казал:

— М-да!

— Значи „много“ от „малко“ съвсем не може да се различи? — попитало слончето.

— Ами — казал папагалът, — може.

— Как?

— Много просто. Малко е, когато си изял всичко и още ти се яде. А много, когато повече не ти се яде.

И в този момент от храстите изскочила маймунката.

— Как не ви е срам! — закрещяла тя. — Седите си тук, а аз ви търся там.

— Трябваше да не ни търсиш там — забелязал папагалът, — трябваше да ни търсиш тук.

— Седите си вие тук, а там трябва да се спасява боата — възмутено казала маймунката.

— От какво да се спасява? — учудили се папагалът и слончето.

— От болест. Боата е много болна! Тя вече никога, никога няма да може да ходи! — Маймунката изхълцала. — Сама ми каза!

— Сама ли? — изплашило се слончето.

— Сама! — потвърдила маймунката. — По-бързо! Трябва да направим нещо!

— Но за какво стоим тук?! — възкликнал папагалът.

И тримата хукнали да бягат.

Слончето, папагалът и маймунката стигнали при боата. Тя лежала със затворени очи и изобщо не мърдала.

— Ето я! — развикала се маймунката.

— Ш-шт! — рекло слончето и се приближило на пръсти до боата. — Болната има нужда от спокойствие.

— А-а-а! Вие ли сте… — отворила очи боата.

— Спокойно! — казал й папагалът. — Недей да нервничиш! Не се вълнувай! Сега ще измислим нещо!

— Но… — боата се опитала да надигне глава.

— Не бива да разговаряш. Вредно е за теб! — прекъснало я слончето.

— Много вредно! — извикала маймунката.

Тя грабнала снопче трева и го пъхнала в устата на боата. За да не разговаря, щом е вредно за нея.

— М-м-му! — казала боата и се опитала да изплюе снопчето, но не успяла.

— Може би е слънчасала — рекъл папагалът, след като разгледал боата.

Тогава трябва да я занесем на сянка — изразило своето мнение слончето.

Маймунката грабнала боата и я замъкнала под сянката на едно дърво.

— Но тя може да настине! — неочаквано предположил папагалът.

— Тогава трябва да я изнесем на слънце! — изразило слончето другото си мнение.

Маймунката на бърза ръка отмъкнала боата обратно на слънце.

Боата смаяно наблюдавала всичко, което става, но не възразявала. Пък и как да възрази. Устата й била запушена с трева и освен „му-у“ никакви възражения не излизали.

— Може би все пак тя е слънчасала, а не е настинала — забелязал папагалът.

— В такъв случай трябва да отиде на сянка! — убедено казало слончето.

Маймунката повлякла боата на сянка.

— Но може би е настинала, а не е слънчасала? — замислил се папагалът.

— В такъв случай — на слънце! — казало слончето.

Маймунката въздъхнала и повлякла боата на слънце.

— Не! — рекъл папагалът. — Все пак е слънчасала!

— Или е настинала! — добавило слончето.

Папагалът и слончето почнали да спорят. „Слънчасала е!“ — казвал той. „Не, настинала е!“ — възразявало то. „Слънчасала е!“ — „Настинала е!“ — „Настинала е!“ — „Слънчасала е!“

Маймунката тичала с боата насам-натам, докато тревата в устата на боата най-сетне се изсипала. Тогава боата се изхлузила от маймунката и извикала:

— Кой е слънчасал? Кой е настинал?

— Ти! — казал й папагалът.

— Аз ли? — смаяла се боата. — Кога?

— Наскоро — заявило слончето.

— А защо аз не съм забелязала? — попитала боата.

— Забелязала си! — напомнила й маймунката. — Ти сама казваше, че никога вече няма да можеш да ходиш!

— Точно така! — извикала боата. Аз никога няма да мога да ходя.

— Защото си много болна! — добавила маймунката.

— Не! — възразила боата. — Аз никога няма да мога да ходя не защото съм болна. Аз никога няма да мога да ходя, защото изобщо не ходя. Аз пълзя.