Григорий Остер
Гимнастика за опашката (3)

Трета глава
Подлезът

Веднъж боата и папагалът се разхождали. Не щеш ли, папагалът изчезнал. Току-що бил тук и дори разговарял с боата, ала ето че вече никакъв го нямало. Потънал вдън земята.

„Как за нула време изчезна! — помислила си боата. — Хоп и го няма. Интересно къде се е дянал?“

— Къде си, папагалчо? — попитала боата.

— Не зная! — отговорил папагалът някъде изпод земята. — Тъмно ми е тук. И не мога да изляза.

Боата размърдала тревата и открила една дупка.

— Сега ще те измъкна! — казала тя и пъхнала в дупката опашката си.

Когато боата почувствала, че папагалът се е хванал за опашката й, тя я издърпала заедно с него.

— Каква е тази дупка? — попитала боата.

— Кой знае — казал папагалът, като се изтърсвал от пръстта. — Изглежда, че е някакъв вход.

— Интересно! — замислила се боата, надничайки в дупката. — Щом има вход, трябва да има и изход. Как мислиш, папагалчо, има ли си тази дупка изход, или си има само вход?

— Там е работата! — рекъл папагалът. — Ако дупката има само вход, тя си е просто дупка, а ако освен това има и изход, тя вече не е дупка, а подлез.

— Подлез за къде?

— За някъде. Знаеш ли, можем да проверим дали има изход, или няма. Трябва да пъхнем твоята опашка в дупката и да опипаме дали има изход.

— Защо точно моята опашка? — запротестирала боата, като надничала боязливо в дупката. — Защо не твоята?

— Е… — казал папагалът, — моята вече беше там. Заедно с мен. Когато хлътнах. Там.

— И моята опашка беше там! — възразила боата. — Когато те измъквах. Оттам.

— Беше! — съгласил се папагалът. — Но тогава твоята опашка търсеше мене. А сега ще търси изхода.

— Добре! — въздъхнала боата и почнала да напъхва опашката си в дупката. Опашката се мушкала все по-дълбоко и по-дълбоко и в края на краищата над дупката останала да се подава само главата на боата.

— Е, какво става? — попитал папагалът главата на боата. Напипа ли опашката ти изход?

— Засега не се знае! — казала главата на боата, като се мъчела да разбере какво напипва опашката й.

А в това време слончето и маймунката се разхождали на съвсем друго място. И изведнъж маймунката видяла, че от тревата излиза нещо.

— Гледай! Гледай! — завикала маймунката на слончето. Какво е това?

Слончето погледнало и казало:

— Според мен, това е опашка.

— Наистина! — учудила се маймунката. — Опашка. А чия е?

— Ами… — рекло слончето — сигурно ничия. Сигурно си е просто опашка. Дива.

— Няма диви опашки! — възразила маймунката. Щом има опашка, тя трябва да си има и стопанин.

— Я гледай! — изведнъж се зарадвало слончето, като се загледало внимателно в опашката. — Ами че това е опашката на боата!

— А къде е самата тя? — попитала маймунката.

— Някъде наблизо! — казало слончето. — Те обикновено са винаги заедно: боата и опашката й. Рядко се разделят.

Маймунката подскочила към опашката и попитала много строго:

— Хей, ти! Опашке! Къде ти е боата?

Опашката естествено нищо не отговорила. Ала се размърдала и започнала да опипва всичко наоколо.

— Остави я! — казало слончето на маймунката. — Нека си пълзи. Може би боата я е пуснала да се поразходи.

— Аз мисля, че просто е избягала — рекла маймунката. — Казвай веднага къде е стопанката ти! — нахвърлила се тя върху опашката.

Опашката пак нищо не отговорила и внезапно се шмугнала някъде встрани.

— Стой! Къде? — маймунката се вкопчила в опашката и викнала на слончето: — Тя се измъква!

Слончето също се хванало за опашката на боата.

— Дърпай! — изкомандвала маймунката.

В този миг главата на боата, която се подавала от входа на дупката и разказвала на папагала какво напипва опашката й, закрещяла:

— Олеле! Там има някой! В дупката! Някой ме е хванал за опашката и ме дърпа.

— Къде? — ужасил се папагалът.

— Сега ще разбера! — обещала главата на боата и изчезнала в дупката.

„Разбира се! — помислил си папагалът, когато останал насаме с дупката. — Разбира се, боата много скоро ще разбере къде я влачат. Но как да разбера аз къде са я завлекли? Аз също се интересувам!“

В това време маймунката и слончето дърпали опашката на боата. Дърпали, дърпали… И издърпали цялата боа.

— А! — казала маймунката на боата. — И ти си тук. Пък ние си мислехме, че това е само опашката ти.

— Ние си мислехме, че е избягала от теб… — казало слончето.

— Не! — рекла боата, като погледнала към опашката си. — Не е избягала! Заедно сме!

— Виж какво! — изведнъж се сетила маймунката. — Откъде ви измъкнахме и двете?

— От дупката! — рекла боата.

— А какво правеше там? — попитало слончето.

— Отначало търсех там изход — отговорила боата. — А после се оказа, че в тази дупка има някой. И този някой ме хвана и ме задърпа нанякъде.

— В тази дупка ли има някой? — уплашено повторила маймунката и надникнала в дупката. — А страшен ли е?

— Май че е много страшен! — потвърдило слончето, като се отдръпвало от дупката. — Аз се страхувам от него!

— И аз се страхувам от него! — казала боата. — По-точно не се страхувам толкова, колкото се боя. Аз чисто и просто не разбрах къде ме тегли. И най-важното, защо ме тегли.

— А той не може ли да излезе оттам? — попитала маймунката, като се отдръпвала от дупката. — Как мислиш, боичке?

— Мисля, че може — казала боата.

И в момента, в който казала това, всички чули, че в дупката нещо зашумоляло.

— Той вече се измъква! — изохкало слончето.

И в същия миг маймунката открила, че седи почти на върха на най-близката палма. Тя веднага се почувствала в безопасност и с интерес погледнала надолу. И видяла, че от дупката се измъкнал папагалът.

— А! — казал папагалът на боата. — Ти тук ли си? Пък аз те търся. Та къде те влачеха?

— Просто не разбрах! — рекла боата. — Защото слончето и маймунката ме измъкнаха. На най-интересното място. Дори не разбрах кой ме теглеше. Ти, папагалчо, нищо ли не забеляза в дупката?

— Там няма никой! — отговорил папагалът. — Но затова пък намерих изхода!

— Къде е — зарадвала се боата.

— Ами ето го! — посочил папагалът дупката, от която току-що излязъл.

— Но това е пак вход! — учудила се боата.

— Оттук е вход — обяснил папагалът, — а оттам, отвътре, е изход.

— В такъв случай е ясно! — рекла боата. — Пък аз си мислех колко е чудна тази дупка. С два входа и нито един изход.

Когато маймунката видяла, че от дупката излязло не някое много страшно същество, а чисто и просто папагалът, и чула, че там няма никой друг, решила, че спокойно може да си слезе долу. Тъкмо взела да слиза и изведнъж чула, че някой въздиша над нея.

Маймунката погледнала и видяла, че заедно с нея на палмата седи слончето.

— Слонче! — учудила се маймунката. — Че ти можеш ли да се катериш по палмите?

— Не мога! — въздъхнало то.

— Но как попадна тук?

— И аз се чудя! — рекло слончето. — Аз май че изтичах тук. Или скочих!

— Как така скочи?

— Ами засилих се и хоп!

— Според мен ти не си се засилило и хоп, а си се уплашило и хоп — рекла маймунката.

— Правичката да си кажа — въздъхнало слончето, — сега хич не ме интересува как съм скочило на палмата. Сега, маймунке, много повече ме интересува върху какво ще скачам от палмата. Ще ми се да е на нещо меко.

Маймунката погледнала надолу и рекла:

— Там има само кактуси.

— Кактусите не ми вършат работа! — казало слончето и прегърнало палмата.

В този момент папагалът долу чул как слончето и маймунката си говорят на палмата. Той вдигнал глава и закрещял:

— Хей! Какво правите там?

— Искаме да слезем! — обадило се слончето.

— Но какво ви пречи? — учудил се папагалът. — Слизайте!

— Аз ще сляза! — казала маймунката. — Ала слончето не може да слиза.

— Щом не може да слиза посъветвала ги боата, — нека скочи!

— Щях да скоча рекло слончето. — Ако палмата не беше толкова висока. Не можете ли да ме свалите оттук? — попитало то.

Папагалът обиколил палмата.

— Тази палма може да се събори — казал той — и тогава тя ще падне.

— А аз? — попитало слончето. — И аз ли ще падна?

— Да! — рекъл папагалът. — Заедно ще паднете.

— Не може ли да се направи нещо, така че да паднем поотделно? — попитало слончето. — Или още по-добре тя да падне без мен?

— Не! — поклатил глава папагалът. — Има само две възможности: или да паднете заедно, или изобщо да не паднете. Трета няма.

— Аз бих могла да наведа тази палма надолу предложила боата. — Тогава слончето ще слезе на земята.

— Това е идея! — зарадвал се папагалът и започнал да се разпорежда. — Ти, маймунке, слез и се дръпни настрани, а ти, боа, хващай палмата с опашката и я накланяй, накланяй, накланяй, докато не се превие. И тогава ти, слонче, ще слезеш!

Боата хванала с опашка палмата, на която седяло слончето, и взела да я огъва към земята.

Огъвала я, огъвала я и я огънала.

Когато слончето, което се държало здраво за палмата, се оказало почти на земята, папагалът изкомандвал:

— Пускай!

Това означавало, че слончето трябва да пусне палмата и да слезе на земята. Но слончето не разбрало за кого била командата на папагала — за него или за боата. И за всеки случай не пуснало палмата.

Боата също нищо не разбрала. Затова за всеки случай пуснала палмата.

И когато боата я пуснала, тя страшно бързо се изправила — палмата де. И слончето се откъснало от нея и също страшно бързо изхвърчало нанякъде.

Когато се върнало, то погледнало укорително приятелите си и казало:

— Там също растат кактуси. Там, където изхвърчах. Ей такива бодливи.

— Нищо! — утешила го маймунката. — Не се ядосвай. Затова пък повече няма да скачаш на такива високи палми.

— Повече няма да скачам на никакви палми! — рекло слончето. — Много се изплаших, затова скочих.

— Избързало си! — казал папагалът на слончето. — Прекалено си избързало да се плашиш! Ако не беше бързало толкова, щеше да видиш, че няма от какво да се плашиш, защото няма нищо страшно.

— Да! — потвърдила боата. — С тази работа не бива да се бърза. Преди да се уплашиш от нещо, трябва първо да видиш дали е страшно, или не. Защо напразно да се измъчваш? Ти се страхуваш от нещо, а то може хич да не е страшно.

А после слончето, папагалът, боата и маймунката взели да си играят в подлеза.

Боата, папагалът и маймунката влизали през едната дупка и излизали през другата.

И всяка дупка поред била ту вход, ту изход. Слончето не се пъхало с тях. То не се побирало в дупката.

Затова изпращало приятелите си до входа, а после тичало и ги посрещало пред изхода. И обратно.