Григорий Остер
Гимнастика за опашката (5)

Пета глава
Къде отива слончето

След обяд в Африка било много горещо. Маймунката си седяла съвсем сама под едно дърво и се чудела къде да отиде. И с кого.

Изведнъж тя забелязала папагала. Папагалът с бодра стъпка отивал нанякъде.

„Аха! — помислила си маймунката. — Папагалът отива някъде. Ето с кого ще тръгна и аз.“

„Интересно, къде ли отиваме?“ — помислила си маймунката, когато вече вървяла с папагала.

— В правилна посока ли вървим с теб, папагалчо? — попитала тя.

— Мда, да… — разсеяно отвърнал папагалът, на когото не му се искало да прекъсва размислите си. Защото всъщност той никъде не отивал. Просто си мислел за разни работи и затова ходел насам-натам из поляната.

Ала маймунката не знаела и затова, когато папагалът за пореден път стигнал насам и тръгнал натам, тя решила: „Ами да, сега е съвсем ясно, че напълно сме се заблудили!“

— Папагалчо! — закрещяла маймунката. — Къде отиваме? Натам ли?

— Да, да… — измърморил папагалът, — натам. — И тръгнал в обратна посока.

— А сега къде? — учудила се маймунката. — Сега насам ли? Какво имаме тук?

— Къде? — папагалът се спрял и погледнал маймунката.

— Тук? — казала тя и посочила напред. — Какво имаме тук?

— Нищо! — свил рамене папагалът.

— А там? — попитала маймунката и посочила назад.

— Също нищо.

— Ами тогава защо вървим насам? — възмутила се маймунката.

Папагалът се огледал назад, после погледнал маймунката и казал:

— Че ние не вървим насам.

— А накъде вървим? — закрещяла маймунката. — Накъде?

— Виж какво, маймунке — рекъл папагалът, — не ти ли се струва, че ми пречиш?

— Не, не ми се струва. Та накъде вървим?

Папагалът разбрал, че маймунката няма да го остави да се разхожда насам-натам и да си мисли за себе си. И затова решил да си мисли на глас:

— Да, наистина! — възкликнал той. — Накъде? Да вземем например слончето!

— Да вземем! — зарадвала се маймунката и закрещяла. — Слонче! Хей! Слонче!

— Какво? — подало се от храстите слончето, което се разхождало наблизо.

— Ела тук, ти ще бъдеш Например! — съобщила му маймунката.

— Добре — съгласило се слончето — А какво трябва да правя?

— Например слончето върви — казал папагалът.

— Върви! — наредила маймунката на слончето.

Слончето тръгнало. Папагалът и маймунката тръгнали с него. Известно време тримата вървели мълчешком. После папагалът попитал:

— А къде отива?

— Къде отиваш? — попитала маймунката слончето.

— Не зная — отвърнало то.

— Хубава работа! — възкликнал папагалът. — То отива, но къде — не знае. А защо?

— Защо? — подела маймунката.

— Нали вие ми казахте върви! И аз тръгнах! — въздъхнало слончето.

— А накъде е тръгнало! Има ли цел? — възкликнал папагалът.

— Не! — уверено отвърнало слончето. — Нямам такова нещо. Имам хобот. И уши. И опашка…

— Нямах това предвид! — рекъл папагалът. — Когато слончето върви, то трябва да знае какво има пред себе си!

— Аз зная — казало слончето.

— Какво?

— Хобота.

— Нямах това предвид, нямах това предвид, нямах това предвид! — закрещял папагалът. — Исках да кажа, че когато слончето върви, то трябва да върви към нещо. То трябва да се стреми към това нещо! Например ей към този кактус.

Слончето внимателно разгледало кактуса, за който говорел папагалът.

— Аз няма да се стремя към него — обидено казало то, — той е бодлив.

— Няма значение! — възкликнал папагалът. — Да предположим, че не е бодлив.

— Не, няма да предположим! — казало слончето. — Той е бодлив.

Маймунката бързичко изтичала до кактуса, опипала го и се върнала.

— Папагалчо — рекла маймунката, — този кактус е наистина много бодлив.

— Аз не казвам, че не е бодлив, аз казвам: да предположим, че не е бодлив — закрещял папагалът.

— Не може да се предполага, че такива бодливи кактуси не са бодливи — рекло слончето. — И изобщо аз няма да играя! Отивам си!

— А към какво ще се стремиш? — попитал папагалът.

— Към нищо. Отивам си и край! Просто така.

— Насила хубост не става — въздъхнал папагалът. — Маймунке, сбогувай се със слончето и го прегърни за последен път!

— Защо, защо, защо за последен път?! — разтревожила се маймунката.

— То ни беше добър приятел! — казал папагалът. — Ще ни липсва. Ние често ще си спомняме за него. Жалко, че повече няма да го видим.

— Защо жалко? Защо да не го видим? — закрещяла маймунката. — Защо казваш беше? То съществува. Ето го!

— Да! — рекъл папагалът. — Но няма да е за дълго!

— Какво искаш да кажеш, папагалчо? — смутило се слончето. — Какво няма да е за дълго?

— Няма да те гледаме дълго!

— Защо? — поискала обяснение маймунката.

— Защото се кани да си отиде, без да се стреми към нищо.

— И какво от това?

— Как?! — въздъхнал папагалът. — Това е ужасно! Страшно е дори да си го представим! Ако слончето върви и не се стреми към нищо, то ще върви, ще върви, ще върви, ще върви, ще върви, ще върви…

— Ами че то така съвсем ще си отиде! — ужасила се маймунката.

— Как? — не разбрало слончето.

— Ами така! — обяснил папагалът — Ще си отидеш съвсем! И никога няма да се върнеш!

Слончето се уплашило:

— Тогава по-добре да не тръгвам! — казало то и стъпило колкото се може по-здраво с четирите си крака на земята.

— Точно така! Не тръгвай! — зарадвала се маймунката. После погледнала папагала и попитала: — И сега то винаги ли ще стои тук?

— Ще се наложи! — решил папагалът.

— Нищо — казала маймунката на слончето. — Не се разстройвай. Аз ще ти нося вкусна трева и понякога дори банани. И всички ние често ще те навестяваме.

— Аз няма да мога много често — рекъл папагалът, — ще мога само в празник.

— И така не искам! — замолило се слончето. — Не искам вечно да стоя тук! Хайде по-добре да не бъда повече Например! Нека сега боата бъде Например!

— Добре! — съгласил се папагалът. — Нека бъде боата.

— Каква, каква да бъда? — надигнала се изведнъж от съседните храсти главата на змията.

— Боичке! — тържествено заявил папагалът. — Ние искаме да те вземем за Например!

— Смятате ли, че съм достойна? — смутила се боата. — Че аз не съм толкова добра. Нека бъде слончето.

— То вече беше! — рекла маймунката. — И сега ще се наложи вечно да стои тук.

— Защо? — учудила се боата.

— Защото не знае къде отива — започнала да обяснява маймунката, а ако е тръгнало нанякъде и не знае накъде, то ще върви, ще върви, ще върви… — И от ужас маймунката зажумяла. — А по-нататък ме хваща страх!

— Защо те хваща страх?

— Защото е страшно да си го представиш! — възкликнал папагалът.

— Какво е страшно да си представиш?

— Как аз вървя! — обяснило слончето.

— Аз пък сега ще взема да си представя как вървиш — решително казала боата.

— Олеле! По-добре недей! — уплашило се слончето.

Ала боата вече почнала да си представя. Тя облегнала глава на един храст, замижала и замърморила:

— Ето слончето върви, върви, то върви…

— Страшно ли е? — попитала маймунката.

— Засега не! — повдигнала лекичко единия си клепач боата.

— Сега ще стане страшно — обещал папагалът.

— Мда, мда… — мърморела боата. — Представям си как слончето върви. То не знае къде отива, то върви просто така. Върви, върви, върви… Но то… не само върви. То се разхожда. Да! И никак не е страшно!

— Разхожда ли се? — учудил се папагалът.

— Разхожда се! — зарадвала се маймунката.

— Разхожда се! — опитало думата на вкус слончето. — Ах! — казало то възхитено. — Ето къде отивам значи! Аз се разхождам!

— Разхождаш се! — потвърдила боата.

И щастливото слонче се помръднало от мястото, на което вече не трябвало вечно да стои.

— Хайде — завикала маймунката, — хайде всички да идем да се разходим.

И всички се съгласили. И незабавно тръгнали да се разхождат. И се разхождали чак до вечерта.